4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 111
С., 22.02.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на четиринадесети февруари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 462/ 2012 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ЗК [фирма] – [населено място] срещу Решение № 804 от 27.Х.2010 г. по гр.д. № 536/ 2010 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 1196 от 17.ІІІ.2010 г. по гр.д. № 3870/ 2009 г. на СГС, с което е уважен за 50 000 лв. иска по чл. 226 КЗ на М. К. Д. – от [населено място] – застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, с оплакване за неправилност и необоснованост на решението. Жалбоподателят поддържа, че по въпроса за недопустимост на иска поради постигната извънсъдебна спогодба и поради липса на солидарност в отговорността на деликвента и застрахователя, решението е недопустимо и противоречи на практиката на ВКС и въобще на съдебната практика. В Изложение на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 ГПК сочи, че е налице основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, тъй като решението е неправилно поради нарушение на материалния закон – въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона – не е съобразил последиците от постигната спогодба по чл. 365 ЗЗД, задължението по която той е изпълнил. Поддържа, че са от значение за изхода на делото въпросът: следва ли да се формират мотиви по иск, по предмета на който вече е постигнато споразумение, и въпросът: допустимо ли е съдът да тълкува волята на страните, изразена в спогодбата, за което не е сезиран с иск за унищожаването й или за прогласяването й за нищожна. Жалбоподателят сочи, че решението е и недопустимо, като постановено в противоречие с императивни процесуални разпоредби – чл. 235 ал. 1 т. 2 ГПК – необсъдени от съда писмени доказателства.
Ответницата по касационната жалба М. К. Д. – от [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, както и по същество жалбата, като неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно решение, с която е уважен осъдителен иск, както и че обжалваемият интерес не е до 10 000 лв., съгласно чл. 280 ал. 2 ГПК, намира, че същата жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
С обжалваното решение е потвърдено решението, с което е уважен искът за застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина на ищцата, загинал на 15.V.2008 г. при ПТП по път ІІ-76, [община], в участъка между “Голямата звезда” и [населено място] поляна, причинено в нарушение на правилата на ЗДвП от Ж. К. П., управлявала л.а.”Опел, м.”К.” д.к. [рег.номер на МПС] , застрахован при ответника по риска ”гражданска отговорност”, по съображения, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД и че деликвентът има с ответника валиден застрахователен договор, поради което ищцата има право на пряк иск срещу застрахователя. Съдът е приел за неоснователно възражението на ответника за съпричиняване от страна на загиналия син на ищцата затова, че не е бил обезопасен с предпазен колан на предната седалка на автомобила, по съображения, че установеният от автотехничската експертиза механизъм на удара – много силен поради високата скорост, дясно страничен, довел до тотално унищожаване на лекия автомобил – не дава основание да се приеме, че предпазен колан евентуално би повлиял на уврежданията. Като е определил обезщетение 80 000 лв., съдът е приспаднал платеното от ответника обезщетение 30 000 лв. и не е уважил възражението му, че с оглед постигнатата спогодба, е преклудирано правото на иск на ищцата, като е изложил, че страните не са сключили спогодба по см. на чл. 365 ЗЗД и в Споразумението от 16.ІІ.2009 г., с което е определено обезщетение 30 000 лв., изрично са отразили, че то не е пречка и не ограничава пострадалата да предяви съдебна претенция за по-голямо обезщетение за претърпените неимуществени вреди.
С оглед изложеното е неоснователен доводът на жалбоподателя за недопустимост на решението поради присъдено застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, след като е било преклудирано правото на такова с оглед постигнатата между страните спогодба по чл. 365 ЗЗД. Изрично в т.3 от Споразумението от 16.ІІ.2009 г. е посочено, че ищцата запазва правото да претендира срещу застрахователя по съдебен ред и по-високо от определеното обезщетение за неимуществени вреди 30 000 лв., платено от застрахователя, с която уговорка на страните се съобразил съдът, за да уважи иска, когато е определил размера на обезщетението и от него е приспаднал вече изплатеното от застрахователя.
Изложените от жалбоподателя правни въпроси с оглед уговореното от страните в т. 3 на Споразумението, са ирелевантни за делото. Както и да се реши въпросът: следва ли да се разгледа и уважи пряк иск срещу застрахователя за обезщетение за неимуществени вреди, за което обезщетение страните са постигнали споразумение, това не се отразява на изхода на спора с оглед уговореното в т.3 на Споразумението, че ищцата има право да претендира по съдебен ред срещу застрахователя обезщетение за неимуществени вреди над размера, посочен в споразумението. Въпросът: допустимо ли е съдът да тълкува волята на страните, изразена в спогодбата, за което не е сезиран с иск за унищожаването или за прогласяването й за нищожна, не е важен за делото, с оглед разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, съгласно която при тълкуването на договорите, съдът трябва да търси действителната обща воля на страните. Тази дейност съдът следва да извърши, за да приложи т.3 от Споразумението, на която разпоредба се позовава ищцата с оглед възражението на ответника за недопустимост на иска и за характера на Споразумението на спогодба по чл. 365 ЗЗД.
Независимо от изложеното следва да се отбележи, че не е налице поддържаното от жалбоподателя основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, тъй като изискването на закона е кумулативно: разрешените правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по важни правни въпроси е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, какъвто не е настоящият случай.
С оглед този изход на делото жалбоподателят следва да плати на ответницата по жалбата 3000 лв. – разноски за касационната инстанция, съгласно представените Договор от 1.ІІ.2011 г. и Разписка за внесена сума от 1.ІІ.2011 г .
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 804 от 27.Х.2010 г. по гр.д. № 536/ 2010 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА ЗК [фирма] – [населено място] да плати на М. К. Д. – от [населено място] 3000 лв. – разноски за касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: