Определение №111 от 24.2.2016 по ч.пр. дело №2041/2041 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

4
Гр. д. № 90/2016 г. на ВКС, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

N 111

София, 24.02.2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на девети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от председателя Ж. Силдарева частно гражданско дело N 90/2016 година.

Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение от 24.09.2015 г. по гр. д. № 918/2015 г. Бургаски окръжен съд е отменил решение от 01.04.2015 г., постановено по гр. д. № 43/2014 г. на Бургаски районен съд и е решил спора по същество като е отхвърлил предявените от Е. Т. П., Ж. Т. Е. и И. С. И. против С. Г. К., П. Г. Б. и М. М. Б., В. Г. К. и Г. П. Б. искове за установяване, че първите трима ответници не са придобили правото на собственост върху поземлен имот № 020093, с площ от 3.256 дка, в местността „Край селото”, в землището на [населено място] на основание давностно владение, а последните двама на основание договор за покупко-продажба.
Недоволен от решението е останал ищецът Ж. Е. и в срока по чл. 283, ал. 1 ГПК го обжалва с доводи за нарушение на съдопроизводствените правила поради несъобразяване с предмета на делото – отричане правата на ответниците. Поддържа довод и за неправилно прилагане на материалния закон. Относно предпоставките за допускане касационна проверка се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като твърди, че съдът се е произнесъл по процесуалните въпроси: 1. кои факти следва да установи ищеца по отрицателен установителен иск. Обосновава се с това, че в несъответствие със задължителната практика, израз на която е ТР № 8 по т. д. № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е приел, че ищците не са доказали право си на собственост върху имота, въпреки че в производството по отрицателен установителен иск те следва да установят само правния си интерес от иска.
2. ако съдът приема, че ищците нямат интерес от предявения иск, то това основание ли е за постановяване на решение по съществото на спора или е основание за прекратяване на производството поради недопустимост на иска.
Ответниците по касация не са подали отговор по касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За да се произнесе по жалбата съдът взе предвид следното:
Ищците поддържат, че са собственици на поземлен имот № 020093, с площ от 3.256 дка, в местността „Край селото”, в землището на [населено място]. Правото на собственост им е възстановено с решение № 38 от 19.07.1993 г. на ОСЗ-Малко Търново, с което имотът е индивидуализиран с граници по плана за земеразделяне, в качеството им на наследници на Ж. Б. и Я. К..
Обосновали са правния интерес от предявяване на иска с това, че ответниците С. К., П. Б. през 2013 г. са се позовали на придобивна давност за имота и снабдили с констативен нот. акт за собственост. Въз основа на него в картите и списъка в служба земеделие имотът е записан на тяхно име. През 2014 г. те се разпоредили с него като с участието на съпругата на П. Б. М. Б. са го продали на останалите ответници по иска.
Ответниците са противопоставили възражение за това, че решението на ОСЗ е нищожно (невярно) поради това, че е издадено при липсата на доказателства наследодателят на ищците да е бил собственик на имота – нотариален акт или записване в емлячния регистър. Това е препятствало и индивидуализацията на имота с местонахождение и граници.
Позовали са се и на придобивна давност, тъй като родителите им З. Ж. Б. и баща им са владяли имота от 1975 г. и той никога не е внасян в ТКЗС.
От фактическа страна с приета техническа експертиза е установено, че спорния имот е бил записан в емлячния регистър на името на Ж. Б. и Я. К. и възстановен в съществуващи реални граници на наследниците им с решение № 6 от 02.06.1992 г. на ОСЗ. След изработване и влизане в сила на плана за земеразделяне е издадено решение № 38 от 19.07.1993 г., в което възстановения имот е индивидуализиран с местонахождение (местност), категория и граници. В отменения кадастрален план и регулационен план на селото от 1953 г. имот пл. № 4 е бил записан на Ж. К.. След съпоставяне на имота по кадастралния план от 1954 г. и възстановения имот № 020093 по плана за земеразделяне вещото лице е установило, че възстановения имот съставлява част от имот пл. № 4 по отменения кадастрален план, а останалата част от него попада в регулацията на селото. При изработване на плана за земеразделяне, имотите, които са извън регулацията на селото са били заснети и възстановени на собствениците им в съществуващи стари реални граници. Вещото лице не е намерило писмени доказателства за включване на имота в блок на ТКЗС, но е получило информация от кмета на селото, че този имот е бил харман, поради което е бил предоставен за лично ползване. По действащия регулационен план от 1989 г. част от нивата, попада в регулацията на селото и за тази част са отредени УПИ І-140, УПИ ХІV-139 и УПИ ІІ-139 в кв. 17
С гласни доказателства е установено, че имотът е бил предоставен за ползване на Т. Е., който е зет на собственика Ж. К..
Съдът е приел, че при направено от ответниците оспорване на собствеността на ищците върху имота в тежест на последните е било да докажат наличието на предпоставките, предвидени в ЗСПЗЗ, за възстановяването му. От анализа на събраните доказателства въззивният съд е приел, че въведеният от ищците придобивен способ – земеделска реституция и наследяване не е произвел действие в правната им сфера. Извършил е косвен съдебен контрол върху решението на ОСЗ и е намерил, че то е постановено в производство по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ, което е двуфазно. Намерил е, че първото решение за възстановяване не е породило действие, тъй като не е подписано от членовете на комисията, т. е. е нищожно. Приел е, че ищците не са доказали да са въведени в имота, поради това, че с приета графическа експертиза е установено, че протокола за въвод от 1994 г. не е подписан от Д. Ж. К., който е направил искане за възстановяването му. На последно място е намерил, че ищците не са доказали, че наследодателят им е бил собственик на имота, и въз основа на това за наследниците му е възникнало право на възстановяване след влизане в сила на ЗСПЗЗ. Не е било доказано и това имотът да е бил включван в блок на ТКЗС. Въз основа на тези изводи за установените по делото факти и правното им значение е намерил искът за неоснователен и го е отхвърлил.
Налице е основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане касационна проверка на въззивното решение по разрешения процесуален въпрос формулиран като 1-ви в изложението: кои факти следва да установи ищеца, когато е предявил отрицателен установителен иск.
Вторият въпрос не обуславя общо основание за допускане касационна проверка по него. Въззивният съд, след като е обосновал правния си извод, че ищците не се легитимират като собственици на имота на основание земеделска реституция е приел, че поради това те нямат правен интерес от предявения иск. Съгласно разяснението дадено в ТР № 8/2013 г. по т д. № 8/2013 г. налице е правен интерес от отрицателен установителен иск за собственост, когато ищецът твърди, че е собственик на имота, което право се оспорва от ответника, или че ищецът би могъл да придобие процесния имот на оригинерно основания, ако отрече правата на ответника върху него.
Когато ищецът обуславя правния си интерес от предявения иск на владение продължило в срока по чл. 79 ЗС при недоказване на фактическите твърдения, които го пораждат, производството по предявения иск подлежи на прекратяване поради липса на правен интерес от иска. Налице е правен интерес от отрицателния иск, когато ищецът твърди, че е носител на правото на собственост върху имота. Това следва от диспозитивното начало в гражданския процеса, по силата на което ищецът разполага с правната възможност да определи обема и вида на търсената защита.
Съобразно това, въпреки изразеното от въззивния съд в мотивите становище за липса на правен интерес от иска, произнасяйки се по същество на правния спор, той е разрешил въпроса за допустимостта на иска в съответствие със задължителната практика.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г.о.

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение от решение от 24.09.2015 г. по гр. д. № 918/2015 г. Бургаски окръжен съд.
УКАЗВА на касатора едноседмичен срок от получаване на съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса за касационно обжалване в размер на 50.00 лв. и представи доказателство за това.
След изпълнение на указанието делото да се докладва за насрочване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top