5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 111
гр.София,
08.03.2019 г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми март, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева ч.гр.д. № 903 описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Обжалвано е определение от 10.12.2018г. по гр.д.№633/2018г. на ОС Враца, с което е потвърдено определение на районен съд [населено място] № 2483/23.10.2018 г. постановено по гр. д. № 3904/18 г. по описа на същия съд за връщане исковата молба на Ц. М. К. недопустима и прекратяване на производството по делото.
Частният жалбоподател Ц. М. К. , чрез процесуалния си представител моли да се допусне до касационно обжалване и да отмени въззивното определение и потвърденото с него първоинстанционно определение като неправилни и необосновани и да делото да бъде върнато на Софийския градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на исковата молба.
Ответникът В. Г. Й. в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа също така ,че обжалваното определение е правилно и моли да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, тричленен състав на четвърто гражданско отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
Производството е образувано по искова молба на Ц. М. срещу В. Г. лично и в качеството му частен съдебен изпълнител рег./ №/ и район на действие окръжен съд [населено място] и Д. Р. лично и в качеството му на данъчен актосъставител при община [населено място]. Ищецът е претендирал да се постанови решение, с което да признае за установено, че не дължи исканата от него сума от 6 745,02 лв. по изп. дело/ № / по описа на ответника ЧСИ В. Й.., тъй като сумата се основава на нищожен акт и произтича от виновните действия на ответниците, които извличат облаги в негова вреда. По правилата на родовата подсъдност, с определение № 466/09.07.2018 г. Окръжен съд [населено място] е прекратил образуваното при него гр. дело № 373/18 г. и е изпратил делото по подсъдност на Районен съд [населено място].
След прекратяване на делото пред ОС Враца и преди образуването му пред РС Враца, е постъпила молба от ищеца с вх. № 10961/24.07.18 г., в която той заявява различен от първоначално заявения петитум, а именно: претендира установяване на факта, че не е бил собственик в данъчния период от 2014-2016 г. и към момента не притежава МПС, за които се твърди, че е собственик в съставения от ответника Р. данъчен акт № 310/17 г.
С разпореждане № 6308/23.08.2018 г. районният съд е оставил производството без движение, указвайки на ищеца да посочи правния си интерес да предяви искове срещу ответниците ЧСИ и данъчен инспектор , при положение, че исковата сума предмет на първоначалния установителен иск се дължи на община [населено място], тоест кредитор за тази сума е [община].
С молба вх. № 13839/20.08.2018 г. ищецът е посочил, че желае да осъди двамата ответници в лично и длъжностно качество, тъй като превишавайки правата си те го изнудват и искат да заплати недължима сума.
С разпореждане № 7270/21.09.2018 г. районният съд отново е оставил производството без движение, като е указал на ищеца да уточни какъв иск предявява, дали иска съдебно установяване на факти според молбата му вх. № 10.961/24.07.2018 г. или иска установяване недължимост на сумата 6 745,02 лв., както е посочено в първоначалната искова молба вх. № 5263/12.07.2018 г. и в молбата му вх. № 13839/20.09.2018 г.
В изпълнение указанията на съда, с молба вх. № 15223/19.10.2018 г. ищецът посочва, че е предявява отрицателен установителен иск, че не е притежавал през процесния период и не притежава моторните превозни средства, за които е заведено изпълнителното дело инициирано от ответника Р. и че се счита изнудван от Д. Р. за недължими данъци, тъй като е възложил изпълнение на невлязъл в сила А./08.06.2017г..
След последното уточнение РС В. с определение от 23.10.2018 г. по гр.д.№3904/2018г., на основание чл. 130 ГПК е върнал исковата молба като процесуално недопустима и е прекратил производството по делото.
С обжалваното определение съставът на ОС Враца, за да потвърди първоинстанционното определение е приел, че така формулирания от ищеца петитум, налага извод, че той е предявил отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 4, пр. 2 ГПК – моли съдът да установи със сила на присъдено нещо несъществуването на факти с правно значение. Изложил е съображения за това, че нормата на чл. 124 ГПК допуска установителен иск /положителен или отрицателен/ за факта не общо, а само по изключение в изрично посочените в закона случаи, а установителен иск за други факти, които законът не е въздигнал изрично в предмет на съдебно установяване са недопустими. Като допълнително съображение съдът е посочил, че за УИ за факти важи изискването за интерес от установяването, който в конкретния случай не е налице, тъй като сочените ищеца ответници не са страни по данъчно правоотношение, произтичащо от акт за данъчно задължение и той няма интерес от установяване срещу тях дали МПС-та, за които дължи данък според акт № 310/2017 г. му принадлежат или не.
По тези съображения окръжният съд с обжалваното определение е потвърдил първоинстанционното определение.
В изложение към частната касационна жалба, за да обоснове допускането на касационно обжалване поддържа, че в определението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да разглежда и разреши всяка подадена до тях молба за защита с оглед разпоредбата на чл.2 ГПК, има ли право общинската и държавната администрация да ангажира ЧСИ за изпълнение на свои актове, дали и от кого следва да се заплащат държавни такси за воденето на отрицателни установителни искове и дали съдилищата са длъжни да спират изпълнителни дела на частни съдебни изпълнители при поискване от заинтересована страна. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Настоящият състав намира, че на така поставените въпроси не обуславят допускане на обжалване на въззивното определение.
Въззивният е постановил своето определение в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в определение № 167 от 2.10.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3047/2018 г., II г. о. на ВКС и определение № 36 от 23.01.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 162/2019 г., IV г. о. на ВКС относно допустимостта на исковете за установяване на факти с правно значение. Съгласно същата
факт с правно значение е всеки факт, релевантен за дадено гражданско правоотношение, който може да бъде установен в производството относно това правоотношение, но не и в самостоятелно производство по реда на чл.124, ал.4, пр.2 при условие, че това не е предвидено изрично в закон. Правното значение на факта по смисъла на чл.124, ал.4 ГПК произтича и следва да е обвързано с упражняване или защита на право на ищеца. След приключване на процеса с влязло в сила решение, фактите от съществено значение за изхода на приключилото дело, не могат да бъдат предмет на нов исков процес между същите страни и за същото право. Съгласно чл.124, ал.4, пр.2 ГПК искове за съществуване на факти с правно значение са допустими само в предвидените от закона случаи. Фактът е нещо, което действително е станало, случило се е или съществува. Когато факт от действителността е предвиден в хипотезиса на правна норма и при наличието му настъпват последиците в диспозицията на правната норма, този факт е юридически факт. Правният интерес от предявяването на иска по чл.124, ал.4 ГПК трябва винаги да е конкретен, свързан с твърдение за наличие на възникнали правоотношения, чието съществуване съдържание и последици се определят от извода за истинността на въпросния документ. В съответствие с тази практика и при съобразяване на фактите, за чието установяване е предприета търсената от ищеца в случая защита, въззивният съд е приел, че в конкретния случай претендираните за установяване факти от ищеца-частен жалбоподател не представляват релевантни факти, подлежащи на самостоятелно установяване чрез иск по чл.124, ал.4 ГПК.
Поставените от жалбоподателя въпроси: има ли право общинската и държавната администрация да ангажира ЧСИ за изпълнение на свои актове, дали и от кого следва да се заплащат държавни такси за воденето на отрицателни установителни искове и дали съдилищата са длъжни да спират изпълнителни дела на частни съдебни изпълнители при поискване от заинтересована страна не представляват основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не са обусловили решаващата воля на съда относно недопустимостта на предявения от частния жалбоподател иск.
Постановеното определение на въззивния съд не е решено в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления , а установената практика не е неправилна поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение на основанията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателя следва да заплати на ответника В. Г. Й. сумата 500 лева разноски пред ВКС.
Предвид изложените съображения съдът:
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 10.12.2018г. по гр.д.№633/2018г. на ОС Враца.
ОСЪЖДА Ц. М. К. да заплати на В. Г. Й. сумата 500 лева разноски пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: