О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 111
гр. София, 27.11.2008 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 472 по описа за 2008г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. П. К. от гр. П. чрез процесуален представител адв. К срещу решение № 601 от 04.04.2008г. по гр. д. № 653/2007г. на Апелативен съд Пловдив, първи състав. С обжалвания съдебен акт е отменено решение № 342/27.12.2006г. по т. дело № 100/2006г. на Пловдивски окръжен съд, отхвърлени са като неоснователни главният иск, предявен от Р. П. К. срещу „Й” Е. , с. К., обл. Пловдивска и евентуалният иск, предявен от същия ищец срещу А. С. Н. от гр. П., за заплащане на сумата 11 000 лв. – частично предявен иск от общо дължими 283 595,35 лв. – равностойност на 145 000 евро, получени от ответното дружество съответно на 20.06.2003г. и на 25.07.2003г. без основание, с която сума същото неоснователно се е обогатило за сметка на ищеца, евентуално получени от ответника Н без основание, и е осъден Р. П. К. да заплати на „Й” Е. , с. К., обл. Пловдивска сумата 5 420 лв. – деловодни разноски.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът в писмено изложение обосновава допустимостта на касационното обжалване с основанията по чл. 280, ал. 1 т. 1 и т. 3 от ГПК, като сочи, че решението противоречи на практиката на ВКС, установена с Постановление № 1/1979г. на Пленума на ВС и решение № 231/17.03.2004г. по гр. д. № 898/2003г. на ВКС, ТК, ІІ г. о., относно въпроса необходимо ли е обедняване при хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и дали се прилагат разпоредбите на менителницата в случаите на подписване на запис на заповед без представителна власт.
Ответникът „Й” Е. , с. К., обл. Пловдивска чрез процесуален представител адв. С релевира доводи за липса на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, не е посочен същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и няма решен в противоречие с практиката на ВКС въпрос. Претендира присъждане на направените деловодни разноски.
Ответникът А. С. Н. от гр. П. не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна в законния срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, доколкото в изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
За да направи извод, че предявените в евентуално съединение искове са неоснователни, въззивният съд е приел, че процесните суми не са напуснали патримониума на ищеца, тъй като принадлежат на трети лица Ю. А. и В. Ш. , поради което ищецът не е носител на подлежащото на защита материално право да претендира неоснователно обогатяване на ответниците по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, а това право принадлежи на трети лица. Изложени са съображения, че ищецът е само „приносител” на процесните суми, не е притежавал каквито и да било права върху тях и не ги е придобил.
Допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи. Същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК е този въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и от който зависи изходът на делото. Той следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е винаги специфичен по делото. Според касатора същественият материалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и е от значение за точното прилагане на закона, е свързан със същността на парите като вещи, тяхната собственост, правната релевантност на обстоятелството дали са собствени или не на даващия ги при хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.
В случая същественият с оглед изхода на спора материалноправен въпрос е следва ли предадената от едно лице /ищеца/ на друго лице /ответника/ без основание сума да е излязла от имуществото на лицето, предало сумата /ищеца/. По отношение на този въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Постановявайки обжалвания съдебен акт, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС на РБ, съответно ВС на НРБ по отношение на този въпрос, а именно Постановление № 1 от 28.05.1979г. по гр. д. № 1/1979г. на Пленум на ВС на НРБ. В т. 1 от посоченото постановление са разяснени елементите на първия фактически състав на чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, а именно предаване, получаване и начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Съобразявайки се с постоянната практика на ВКС на РБ, съответно ВС на НРБ, Пловдивски апелативен съд е приел, че ищецът не е носител на подлежащото на защита материално право да претендира неоснователно обогатяване на ответниците по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, а това право принадлежи на трети лица, тъй като ищецът е само „приносител” на процесните суми, не е притежавал права върху тях, не ги е придобил и сумите принадлежат на трети лица Ю. А. и В. Ш. Позоваването на касатора на т. 4 от ППВС № 1/1979г. е неоснователно, тъй като въззивният съд не е направил извод, че уредбата за по-малко дължимата сума по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е приложима и в случая по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.
Цитираното от касатора решение № 231/17.03.2004г. по гр. д. № 898/2003г. на ВКС, ТК, ІІ г. о. е неотносимо към спора, защото не се отнася до хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, а касае приложение на разпоредбите на менителницата в случаите на подписване на запис на заповед без представителна власт, които не са приложими към настоящия спор.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като точното прилагане на закона е във връзка с развитието на правото, а развитие на правото ще бъде налице, когато произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, на непълни и неясни правни норми с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата или когато съдилищата изоставят едно тълкуване на закона, за да възприемат друго, какъвто не е настоящият случай.
Въз основа на изложените съображения съдебният състав приема, че не са налице сочените в касационната жалба основания за допускане на касационно обжалване. На основание чл. 78, ал. 1 във връзка с чл. 81 от ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника „Й” Е. направените разноски за настоящото производство в размер 50 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 601 от 04.04.2008г. по гр. д. № 653/2007г. на Апелативен съд Пловдив, първи състав.
ОСЪЖДА Р. П. К. от гр. П. да заплати на „Й” Е. , с. К., обл. Пловдивска, рег. по ф. дело № 3739/1995г. на Пловдивски окръжен съд сума в размер 50 лв. /петдесет лева/ – разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.