О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1111
София, 11.09. 2009 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети септември, през две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 550 по описа за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от П. К. В. от гр. В., чрез повереника му адв. П от АК В. , против въззивно решение № 1* от 23.12.2008 г., постановено по гр.д. № 2* по описа за 2008 г. на Варненския окръжен съд, с което е отменено решение № 2* от 08.07.2008 г. по гр.д. № 9144/2007 г. на Варненския районен съд, брачно отделение, 25 състав, с което е уважен предявения от П. К. В. против В. Д. П., иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, във връзка с чл. 21, ал. 1 СК, за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищецът е изключителен собственик на недвижим имот, представляващ жилище, находящо се в гр. В., ул. “И” № 5, и представляващо първия етаж от двуетажна жилищна сграда, с площ от 118, 66 кв.м., построена в дворно място, съставляващо парцел **** 1397 в кв. 36 по плана на 27-ми подрайон на гр. В., цялото място с площ от 456 кв.м., ведно с пет изби, находящи се в сутеренния етаж на сградата и 41,117% ид.ч. от общите части на сградата, от правото на строеж върху дворното място и гараж – помещение № 20 в дворното място, заедно с припадащите се към гаража 7,537% ид.ч. от общите части на сградата. С обжалваното решение искът е отхвърлен.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторът сочи като основания за допускане на касационното обжалване хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК и е посочил материалноправни и процесуалноправен въпроси, по които се е произнесъл въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и които са решавани противоречиво от съдилищата. Цитирани са и са представени следните съдебни решения: Постановление № 5 от 31.10.1972 г. на ПВС, решение № 115 от 01.03.2006 г. по гр.д. № 696/2005 г. на І г.о. на ВКС, решение № 756 от 22.01.1996 г. по гр.д. № 809/1995 г. на І г.о. на ВС, решение № 241 от 04.04.1989 г. по гр.д. № 143/1989 г. на ІІ г.о. на ВС, решение № 116 от 01.03.2006 г. по гр.д. № 744/2005 г. на І г.о. на ВКС и решение № 88 от 08.03.1999 г. по гр.д. № 910/1998 г. на ІІ г.о. на ВКС.
В отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, ответницата В. Д. П. от гр. В., чрез повереника си адв. Д от АК- В. , оспорва касационната жалба и изразява становище за недопустимост на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е депозирана в срока по чл. 283 ГПК.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация на въззивното решение се сочи чл. 280, ал. 1 и т. 2 ГПК.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, а това са – П. на Пленума на Върховния съд, но не и тълкувателните решения на Общото събрание на Гражданската колегия, които служат за ръководство на съдилищата, приети при действието на Закона за устройство на съдилищата/отм./, както и тълкувателните решения на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд, приети при действието на Закона за съдебната власт, съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ. Затова незадължителната практика на Върховния касационен съд, доколкото е все пак противоречива, мястото й е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. При новата касация Върховният касационен съд може да упражнява правораздавателната си функция – да правораздава по отделни дела само доколкото чрез това той уеднаквява съдебната практика или допринася за развитието на правото.
Изведените от касатора въпроси, по които се е произнесъл въззивния съд и които са значими според него за изхода на спора, са относно приложението на разрешенията, дадени с Постановление на Пленума на ВС № 5/1972 г., за придобиване в режим на СИО на постройки, изградени върху терен съсобствен на един от съпрузите и трети лица, за наличие на трансформация в случаите, когато за изграждането на вещта са вложени средства на близки на единия от съпрузите, без тези средства да са предадени пряко на този съпруг и за тежестта на доказване на дарствени намерения на родител на единия от съпрузите в случаи на дадени безвъзмездно средства на този съпруг.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по силата на съдебна спогодба, обективирана в протокол от с.з. на 07.12.1988 г. по гр.д. № 2314/1988 г. на Варненския районен съд, VІІ с-в, страните по делото са получили в общ дял и собственост процесното жилище на първия етаж и гаража, а останалите съсобственици/третите лица/ П. В. и Велика В. са получили в общ дял жилище на втория етаж, като страните са заявили, че нямат претенции за суми за уравнение на дяловете, т.е. по силата на тази съдебна спогодба са уредени отношенията на двамата съпрузи спрямо другите участници в съсобствеността, но не и между тях самите в границите на съпружеската общност. Приел е също така че, при поставяне в общ дял на двамата съпрузи на първия етаж се презумира съсобственост по силата на СИО за ? идеална част от сградата като обаче трансформационните претенции на ищеца спрямо ответницата не са се погасили, но в негова тежест при условията на пълно и главно доказване е да ги установи, което той не е сторил. В тази връзка ищецът не е доказал получаването на суми с дарствено намерение от страна на неговия родител, нито размера на евентуално предоставените средства.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В случая въззивният съд се е произнесъл в съответствие с дадените разрешения в ППВС № 5/72, като е приел, че построеното върху терен, съсобствен между един от съпрузите и трети лица, се придобива в СИО само при наличието на учредено право на строеж. Този извод е в съответствие с практиката на ВКС и конкретно с представеното от касатора решение № 115/01.03.2006 г. по гр.д. № 696/2005 г. на І г.о. на ВКС. Поради това не е налице противоречиво с практиката на ВКС произнасяне на въззивния съд по изведения от касатора материалноправен въпрос – приложение на постановките, приети в ППВС № 5/72 г. Освен това този въпрос не е съществен за изхода на спора, тъй като въведеното в исковата молба основание на установителния иск е изграждането на спорната вещ изцяло със средства на родителя на ищеца – пълна трансформация по смисъла на чл. 21, ал. 1 СК.
Въззивният съд е отхвърлил иска не за това, че твърдяните от ищеца за предоставени от неговия родител парични средства за изграждането на процесната вещ, не са дадени лично на ищеца, а за това, че по делото не е доказано предоставянето на такива средства, както и техния размер. Според съда не е доказано наличието на лично имущество, за да се установява неговото преобразуване в спорната вещ. Този извод на съда не противоречи на цитираната от касатора съдебна практика, а евентуалната негова неправилност е основание за касиране на съдебното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Третият въпрос, изведен от касатора, имащ процесуалноправен характер, е в тежест на коя страна е доказването на дарствени намерения при предоставянето на средства от страна на близките на един от съпрузите за изграждането на процесното жилище. И по този въпрос не е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Такова произнасяне би било налице, ако съдът беше приел за установено, че са предоставени от страна на родителя на ищеца конкретни парични суми за изграждането на процесния имот и да определи, че ищецът следва да доказва наличието на дарствени намерения. В случая съдът е приел, че не е доказано предоставянето на суми и техния размер за изграждането на вещта, а установяването на това обстоятелство, съгласно разпоредбата на чл. 127, ал. 1 ГПК/отм./ е в тежест на ищеца.
Що се отнася до релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК въпросите от материалноправен и процесуалноправен характер, които са изведени от касационната жалба и приложеното към нея изложение, са същите които вече са обсъдени по-горе от настоящата инстанция. Изложените по-горе съображения са валидни и за това основание за допускане на касационно обжалване, тъй като жалбоподателят не е представил доказателства за наличието на противоречива практика на съдилищата по приложението на чл. 21, във връзка с чл. 20 СК. Представените от касатора решения на ВКС еднозначно посочват, че е налице преобразуване на лични средства в процесния имот, когато бъде установено това обстоятелство при условията на пълно и главно доказване. Следователно, въпросът е за доказване на трансформацията/пълна или частична/, а не дали тя следва да бъде приложена при установяването им. Твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон се отнасят до основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК и не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 2 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1* от 23.12.2008 г., постановено по гр.д. № 2* по описа за 2008 г. на Варненския окръжен съд, Гражданско отделение по касационна жалба с вх. № 5217/13.02.2009 г. на П. К. В. от гр. В..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: