1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1113
С., 17.10. 2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети октомври, през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 431 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма] [населено място], чрез пълномощника юриск. А. Ц. и на С. А. В. от [населено място], против въззивно решение от 21.07.2010 г., постановено по в.гр.д. № 605 по описа за 2010 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-а състав, в частта му, с която е отменено решението от 27.11.2009 г. по гр.д. № 40786/2008 г. на Софийски районен съд, 65 с-в, с което са отхвърлени предявените от С. А. В. срещу [фирма] искове за защита срещу незаконно уволнение, с правно основание чл. 344, ал. 1, т.1, т. 2 и т. 3, във връзка с 225, ал. 2 КТ, за признаване на незаконно и отмяна на уволнението, извършено със Заповед № РД 13-269 от 08.10.2008 г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „главен юрисконсулт”, за заплащане на сумата 3703,90 лв., представляваща обезщетение по чл. 225, ал. 2 КТ, за периода от 09.10.2008 г. – 27.03.2009 г. и тези искове са уважени от въззивната инстанция. П. решение е обезсилено в частта, с която искът по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 2 КТ е отхвърлен за разликата над 6082,42 лв. до 6 403,20 лв. и е потвърдено в частта му, с която са отхвърлени исковете по чл. 224 КТ и по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 2 КТ, за разликата над 3703,90 лв. до пълния му предявен размер от 6 082,42 лв. и за периода 27.03.2009 г. – 09.04.2009 г.
К. [фирма] поддържа, че въззивното решение, с което са уважени предявените срещу него искове за защита срещу незаконно уволнение, е неправилно, поради необоснованост и нарушение на процесуалния закон. Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторът сочи като основание за допускане на касационното обжалване хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като твърди, че решението на въззивният съд е в противоречие с практиката на ВКС и се решава се противоречиво от съдилищата. Във връзка с наведените основания е изведен материалноправен въпрос, дали длъжността „главен юрисконсулт” е част от ръководството на предприятието по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КТ. В подкрепа на твърденията си, касаторът е посочил и представил съдебна практика: Решение № 78 от 11.02.1995 г. по гр.д. № 1168/1994 г. на ІІІ г.о. на ВС, Решение № 1172 от 27.10.2008 г. по гр.д. № 3624/2007 г. на ІV г.о. на ВКС, Решение № 306 от 20.02.2006 г. по гр. д. № 2096/2003 г. на ІІІ г.о. на ВКС, Решение № 908 от 26.05.2009 г. по гр.д. № 1016/2009 г. на ОС-Пловдив, Решение № 134 от 30.04.2009 г. по гр.д. № 112/2009 г. на ОС-Стара Загора, като останалите приложени решения не са влезли в сила и не съставляват противоречива практика. Във връзка с представената съдебна практика следва да се отбележи, че противоречието с практиката на ВКС се обосновава с наличието на противоречие между обжалваното решение и задължителната за съдилищата практика на ВКС/ВС, съдържаща се в Постановленията на Пленума на ВС, Тълкувателни решения на ОСГК на ВКС и Решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК. Тъй като са представени решения на отделни състави на ВКС основанието за допускане на касационно обжалване е по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК.
К. С. А. В. поддържа, че въззивното решение, в частта му, с което са отхвърлени предявените от нея срещу работодателя искове за заплащане на дължимото обезщетение за принудителна безработица в резултат на незаконното уволнение, е неправилно, поради необоснованост и нарушение на процесуалния закон. Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторката сочи като основание за допускане на касационното обжалване хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като твърди, че решението на въззивният съд по поставените правни въпроси е в противоречие с практиката на ВКС, те се решават противоречиво от съдилищата и разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Във връзка с наведените основания за допускане до касация са изведени следните материалноправни въпроси: получаваните суми от служителя по „социална програма” елемент ли са от брутното трудово възнаграждение и включват ли се в базата по чл. 228, ал. 1 КТ за изчисляване на дължимото обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ, когато сключеният след незаконното уволнение трудов договор при друг работодател за по-нископлатена работа, се прекрати преди изтичане на шестмесечния срок по чл. 225, ал. 1 КТ, дължи ли се обезщетение за периода от прекратяването до изтичане на този срок и присъденото обезщетение за какъв период от време се присъжда в случаите, при които не се покрива шестмесечния срок – за определен брой месеци и определен брой дни или по месечно, в конкретния случай за пет месеца и 17 дни или за пет месеца, както и процесуалноправните въпроси – при невъзможност съдът да изчисли дължимото обезщетение за незаконно уволнение за определен брой дни, следва ли да назначи съдебно-счетоводна експертиза, както и следва ли да бъде кредитирано заключението на вещото лице, в което то дава отговори на въпроси от правно значение за делото. Приложена е съдебна практика : Решение № 517 от 08.07.2010 г. по гр.д. № 335/2009 г. на ІV г.о. на ВКС, Решение № 41 от 22.02.2010 г. по гр.д. № 3504/2008 г. на І г.о. на ВКС, Решение № 96 от 30.07.2009 г. по гр. д. № 229/2009 г. на ОС-Разград, Решение № 56 от 24.02.2010 г. по гр.д. № 49/2010 г. на ОС-Враца, Решение от 14.01.2008 г. по к.гр.д. № 454/2007 г. на Софийски апелативен съд, Решение № 109 от 21.03.2001 г. по гр.д. № 1085/2000 г. на ІІІ г.о. на ВКС, Решение от 29.06.2009 г. по гр.д. № 2819/2008 г. на СГС, ІІ-Г състав, Решение № 449 от 03.07.2006 г. по гр.д. № 2732/2004 г. на ІV-б г.о. на ВКС, като останалите решения, невлезли в сила, както и определенията по чл. 288 ГПК и решението на ВАС не следва да се преценяват, тъй като не съставляват съдебна практика с оглед разрешенията, дадени с ТР № 1/2010 Г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба на [фирма] [населено място], С. А. В. от [населено място], в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, оспорва жалбата и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Ответникът по касационната жалба на С. А. В. от [населено място], [фирма] [населено място], чрез процесуалния си представител юриск. А. Ц., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, оспорва жалбата и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
К. жалби са допустими и редовни като подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд по искове за защита срещу незаконно уволнение, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ и са депозирани в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови решението си, с което е уважил предявените искове за защита срещу незаконното уволнение, въззивният съд е приел, че прекратяването на трудовия договор с ищцата на основание чл. 328, ал. 2 КТ е незаконосъобразно, тъй като длъжността й главен юрисконсулт в ответното дружество не е ръководна по см. на § 1, т. 3 от ДР на КТ, тъй като съгласно структурната схема на предприятието и действащото длъжностно разписание, дирекция „Правна” се ръководи от правен директор, който има ръководни правомощия по отношение дейността на дружеството, а длъжността „главен юрисконсулт”, която е заемала ищцата, като част от тази дирекция няма ръководни функции, а такива свързани с организиране и осигуряване на правни консултации по всички въпроси на производствено-стопанската дейност на предприятието, оказване правна помощ на ръководството на дружеството за законосъобразно изпълнение на техните функции и др. При този изход на спора по този иск, съдът е приел за основателни и исковете по чл. 344, ал. 1 т. 2 КТ – за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност – „главен юрисконсулт” и за заплащане на обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. По отношение на третия иск съдът е приел, че тъй като след уволнението ищцата е започнала работа по друг трудов договор на 09.10.2008 г., който е бил прекратен по взаимно съгласие на страните на 27.03.2009 г., на нея й се дължи обезщетение, представляващо разликата между получаваното преди уволнението и след това брутно трудово възнаграждение на основание чл. 225, ал. 2 КТ, което за периода от 09.10.2008 г. до 27.03.2009 г. възлиза на сумата от 3 703,90 лв. В тази връзка съдът е приел, че сумите по „социална програма” не са разходи от фонд „работна заплата” и не са елемент от брутното трудово възнаграждение, поради което не се включват в базата по чл. 228, ал. 1 КТ. Приел е също така, че за периода след 27.03.2009 г. обезщетение за принудителна безработица в резултат на незаконното уволнение не се дължи на ищцата, тъй като оставането й без работа след тази дата не е в причинна връзка с незаконното уволнение, а е в резултат на прекратено по взаимно съгласие трудово правоотношение по сключения след това друг трудов договор.
Във връзка със заявените основания за допускане до касация от страните настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че в случая не е налице критерият за селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като поставените въпроси от страните от значение за изхода на делото не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата, или които имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. В съответствие с трайната съдебна практика е решен от въззивния съд въпросът, поставен от касатора работодател – дали длъжността „главен юрисконсулт” е част от ръководството на предприятието по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КТ, за да може да се приложи разпоредбата на чл. 328, ал. 2 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение между страните. Правилно въззивният съд е приел, че в случая длъжността на ищцата главен юрисконсулт в ответното дружество не е ръководна по см. на § 1, т. 3 от ДР на КТ, тъй като съгласно структурната схема на предприятието и действащото длъжностно разписание, дирекция „Правна” се ръководи от правен директор, който има ръководни правомощия по отношение дейността на дружеството, а длъжността „главен юрисконсулт”, която е заемала ищцата, като част от тази дирекция няма ръководни функции, а такива свързани с организиране и осигуряване на правни консултации по всички въпроси на производствено-стопанската дейност на предприятието, да следи за спазване правните норми при управлението на дружеството, да подпомага ръководството при издаване на вътрешно-фирмени документи, да оказва правна помощ на ръководството на дружеството за законосъобразно изпълнение на техните функции и да дава мнения, препоръки и съвети, т.е. ищцата не попада в онзи специфичен кръг от служители по см. на § 1, т. 3 ДР на КТ, от който зависи успехът на управлението и постигането на резултати в предприятието. А твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, поради което касационната жалба на [фирма] не следва да бъде допусната до касационен контрол.
По поставеният материалноправен въпрос от касаторката- ищца, а именно – получаваните суми от служителя по „социална програма” елемент ли са от брутното трудово възнаграждение и включват ли се в базата по чл. 228, ал. 1 КТ за изчисляване на дължимото обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ, е налице задължителна съдебна практика, съдържаща се в решение № 359 от 17.06.2010 г., по гр.д. № 1448/2009 г. на Четвърто гражданско отделение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, съгласно което и на основание чл. 17 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата в брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл. 228 КТ се включват основната работна заплата, възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер, допълнителното трудово възнаграждение при вътрешно заместване по чл. 259 КТ, възнаграждението по реда на чл. 266, ал. 1 КТ, възнаграждението по чл. 267, ал. 1 и ал. 3 КТ и възнаграждението по реда на чл. 268, ал. 2 и ал. 3 КТ, т.е. сумите по „социална програма” не са разходи от фонд „работна заплата” и не са елемент от брутното трудово възнаграждение, поради което не се включват в базата по чл. 228, ал. 1 КТ. По въпроса, когато сключеният след незаконното уволнение трудов договор при друг работодател за по-нископлатена работа, се прекрати преди изтичане на шестмесечния срок по чл. 225, ал. 1 КТ, дължи ли се обезщетение за периода от прекратяването до изтичане на този срок, не е налице противоречива съдебна практика, тъй като приетото в посочените съдебни решения не е в противоречие с приетото в тази насока във въззивното решение, а именно, че обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ е за принудителна безработица в резултат на незаконното уволнение, а в случаите при които работникът през този период е постъпил на работа при друг работодател и договорът му е бил прекратен преди изтичане на този срок, за разликата до шестмесечния срок на него не му се дължи обезщетение за принудителна безработица от първия работодател, тъй като липсва връзка между оставането му без работа и незаконното уволнение. По материалноправния въпрос – за какъв период се присъжда обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, в случаите, при които не се покрива шестмесечния срок – за определен брой месеци и определен брой дни или помесечно, в конкретния случай за пет месеца и 17 дни или за пет месеца, настоящата инстанция намира, че той не е обусловил изхода на спора по този иск, поради което не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането му до касационен контрол. Това е така, тъй като с въззивното решение на ищцата й е присъдено обезщетение в размер на 3 703,90 лв. на основание чл. 225, ал. 2, вр. с ал. 1 КТ за периода от 09.10.2008 г. – 27.03.2009 г., т.е. за пет месеца и седемнадесет дни. Евентуалната грешка в изчисленията не е основание за допускане на касационното обжалване, а иницииране пред съответния съд на производство по чл. 247 ГПК. По процесуалноправните въпроси за назначаване на счетоводна експертиза, която да изчисли дължимото обезщетение за принудителна безработица, както и може ли заключението на вещото лице да съдържа правни изводи, следва да се посочи, че съгласно чл. 195, ал. 1 ГПК вещо лице се назначава по преценка на съда, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са необходими специални знания из областта на науката, изкуството и др. Експертизите се назначават, когато за изясняване на делото са необходими специални знания, които съдът няма. Експертизата е доказателствено средство, затова съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателствени средства. От посочената характеристика на експертизата е видно, че вещото лице в своята дейност подвежда фактите, установени по делото, към съответните правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, за да направи фактически изводи от значение за изхода на делото като правните изводи са правомощие на съда. С обжалваното решение изслушаната по делото икономическа експертиза е използвана от съда като доказателствено средство, от което е видно, че поставените процесуалноправни въпроси са разрешени в съответствие с т. 10 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС. Поставените от касаторката правни въпроси от материално и процесуално естество нямат значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по см. на т. 3 от приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС като основание за допускане на касационното обжалване. В заключение следва да се отбележи, че твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, поради което касационната жалба на С. А. В. не следва да бъде допусната до касационен контрол.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, направените разноски от страните за настоящото производство остават в тяхна тежест така, както са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение 21.07.2010 г., постановено по в.гр.д. № 605 по описа за 2010 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-а състав, по касационните жалби с вх. № 91196 от 16.12.2010 г. на С. А. В. от [населено място] и № 78994 от 10.11.2010 г. на [фирма], [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: