О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1117
София, 03.10. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на осемнадесети септември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 2022 по описа за 2014 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Ц. М. М. чрез адв. В. Т. от САК срещу въззивно решение № 2344/20.12.2013 г. на Софийския апелативен съд, постановено по гр.д. № 3429/2013 г.
С въззивното решение П…е осъдена да заплати на Ц. М. М. 5 000 лв. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (редакцията преди изм. ДВ бр. 98/2012 г.) за причинени му неимуществени вреди от повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление, ведно с лихва, считано от 28.02.2009 г. до окончателното изплащане на главницата, както и съдебноделоводни разноски съразмерно уважената част от иска. Искът е отхвърлен за разликата до предявения размер от 26 000 лв.
Ищецът по делото, сега касатор излага оплаквания за неправилност.
Ответникът по иска и по жалбата П… (Прокуратурата) не е депозирала отговор.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, взе предвид следното:
Съдът е приел за установено, че Ц. М. М. бил привлечен като обвиняем с постановление от 07.04.2005 г. за извършено от него престъпление за притежание на наркотично вещество. С присъда, влязла в сила на 20.03.2007 г. бил оправдан от съда по повдигнатото обвинение. Спрямо М. били взети мерки за процесуална принуда, както следва – „задържане под стража” за 6 месеца и 20 дни, и „парична гаранция”. Апелативният съд установил още, че отношението на близките и роднините му се променили, започнали да го отбягват, самият М. се чувствал несигурен, напрегнат и депресиран. Съдът установил също така, че М. е употребявал наркотици и е имал и друго наказателно дело с подобно обвинение. Въззивната инстанция е приела, че обвинението, по което е постановена оправдателна присъда, се явява незаконно по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, от него са били причинени неимуществени вреди, за които е определено по справедливост обезщетение в размер на 5000 лв.
Поставени са следните правни въпроси:
Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени с въззивната жалба оплаквания; как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД; при определяне размера на обезщетението, следва ли да се вземе предвид периода на мярката за неотклонение „задържане под стража; до каква степен обремененото съдебно минало следва да се отчита при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Относно задължението на въззивния съд да се произнесе по възраженията във въззивната жалба, няма спор в съдебната практика, като още с ТР 1/2000 г. на ОСГК ВКС, така и с ТР 1/201 г. е изяснено, че въззивният съд е такъв по същество, което значи, че обсъжда целия доказателствен материал и се произнася по всички твърдения, доводи и възражения на страните, щом са заявени по надлежен ред и имат отношение към спорния предмет. При действието на ГПК от 2007 г., при т.нар. ограничен въззив, втората инстанция е ограничена до оплакванията в жалбата, което не значи, че въззивният съд в своето решение изрично отговаря на всеки довод за неправилност на първоинстанционното решени, а в рамките на въззивната проверка, очертана от страните чрез въззивна жалба и отговор, въззивният съд прави свои фактически и правни изводи, като по този начин потвърждава или не съответните фактически и правни заключения на първата инстанция, съответно потвърждава, изменя или отменя първоинстанционното решение, като пререшава материалноправния спора. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Както е изяснено в ТР 1/2013 г. ОСГТК, дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. При оплаквания във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения от първостепенния съд, ако въззивният съд ги намери за основателни, не коментира това във въззивното решение, а отстранява пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. Така е процедирал и въззивния съд, който не е следвало да се произнася дали първостепенният е имал основание частично да кредитира показанията на свидетеля С., защото въззивният съд сам е преценявал свидетелските показания, по вътрешно убеждение. Следва, също така, да се посочи, че твърденията на касатора за необсъждане на негови оплаквания във въззивната му жалба – за неотчитане в достатъчна степен периода на задържане под стража при определяне размера на обезщетението, както и на следните обстоятелства – възрастта на обвиняемия и това, че бил наркозависим, тежестта на престъплението, в което бил обвинен, по съществото си са несъгласия с приетото от въззивния съд за установено и с правните му заключения.
По вторият поставен правен въпрос в изложението към касационната жалба – как следва да се прилага обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, също не се установява поддържаното противоречие с Определение № 911/2010 г. на ВКС ІІІ ГО по гр.д. № 369/2010 г. и Решение № 1093/2010 г. на СГС, 9 състав по гр.д. № 2187/2008 г.
Определението, постановено по реда на чл. 288 ГПК не е съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 2 ГПК, както изрично е изяснено и с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът приема, че страната се позовава на разрешението, прието във въззивното решение, което е влязло в сила, след недопускането му до касационно обжалване, въпреки, че не е представил копие от същото и за съображенията на въззивния съд касационната инстанция може да съди само доколкото са възпроизведени в определението по чл. 288 ГПК.
В приложените съдебни актове, случаите не са идентични – от значение при определяне размера на обезщетение са както тежестта на повдигнатото обвинение и наложените в наказателното производство мерки за неотклонение, но още редица обстоятелства, както и конкретното отражение на наказателното производство върху обвиняемия/подсъдимия – с оглед неговия начин на живот, личност, среда, ценности, обществено положение, известност и пр.
В обжалваното въззивно решение, както и в приложените съдебни актове, съобразно и с трайно установената съдебна практика, размерът на неимуществените вреди е определен по справедливост, като с оглед спецификите на всеки казус, са преценявани броя и тежестта на обвиненията, взетите мерки за неотклонение, продължителността на периода, в който обвиненията са поддържани, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок, как обвиненията са се отразили върху обвиняемия, степента и интензитета на преживените от него емоционални страдания, други страдания и неудобства, доколкото са поддържани. За база при определяне размера на всяко едно обезщетение за неимуществени вреди се изхожда от икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а още и от това, че осъждането само по себе си също има ефекта на овъзмездяване.
В обжалваното решение не е постановено нещо различно.
Материалноправният въпрос в изложението – при определяне размера на обезщетението, следва ли да се вземе предвид периода на мярката за неотклонение „задържане под стража”, също не е разрешен от въззивния съд по различен начин, в сравнение с цитираните и приложени от касатора съдебни актове .
Въззивният съд е отчел и съобразил наложената мярка за неотклонение, нейната тежест и продължителност, както и как тя се е отразила върху М., което няма как да бъде напълно еднакво спрямо различните лица, а и при специфичните за всеки случай факти и обстоятелства
Това обстоятелство няма и не може да има и самостоятелно значение, а се преценява ведно с останалите обстоятелства, имащи отношение към обезщетяването на неимуществените вреди по чл. 2 ЗОДВПГ.
Не е налице поддържаната хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за да се допусне касационно обжалване и по въпроса – до каква степен обремененото съдебно минало следва да се отчита при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Ясно е че съдебното минало има отношение към личността, средата, начина на живот на ищеца по чл. 2 ЗОДОВ, а „до каква степен” следва да се отчита при определяне размера на обезщетението, няма как да бъде определено по задължителен за всички случай начин.
В заключение не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 2344/20.12.2013 г. на Софийския апелативен съд, постановено по гр.д. № 3429/2013 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: