ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1117
София, 04.10.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2088 по описа за 2013г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат К.Д. като процесуален представител на Е. С. Н. от [населено място] срещу въззивното решение на Русенския окръжен съд /Р./ от 17.ХІІ.2012г. по в.гр.д. № 876/2012г.
В отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК ответникът по касационната жалба [фирма] Р. чрез юрисконсулт Д.П. е заел становище за нейната неоснователност.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение от 17.ХІІ.2012г. Р. е отменил решението на Русенския РС от 17.V.2012г. по гр.д. № 6744/2012г. в отхвърлителната му част за сумата 17.55лв. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил [фирма] да заплати на Е. Сл.Н. посочената сума, представляваща командировъчни средства за командировки в чужбина за периода 01.ІХ.2009г. – 04.ХІ.2010г., ведно със законната лихва, считано от 02.VІІІ.2011г. до окончателното изплащане, и е потвърдил първоинстанционното решение в останалите му части, с които предявените искове по чл.215 КТ за разликата над присъдената сума до 9471.36лв. и за мораторна лихва в размер на 1550лв. са отхвърлени.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че е безспорно обстоятелството, че командировъчните средства при ответника са се определяли по вътрешна заповед на ръководителя на дружеството и то в размер по-висок от предвидения в Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина /НСКСЧ/; въз основа на представените писмени доказателства и заключение на вещо лице е прието за установено, че при всяко пътуване в командировки в чужбина ищецът /шофьор на тежкотоварен автомобил/ е получавал служебен аванс от дружеството срещу подписан от него разходен касов ордер /РКО/, че за всички разходи по време на курса /за паркинг, такси, винетни стикери и др./, за които са издадени разходо-оправдателни документи, както и за дължимите му командировъчни пари в зависимост от изминатите километри, ищецът се отчитал пред работодателя с изготвен от него доклад, като разликата между получения служебен аванс и сумата от разходите и дължимите командировъчни той възстановявал срещу приходен касов ордер /ПКО/, а при недостиг му се доплащало с РКО; след приключване на всеки превоз и представяне на необходимите документи от ищеца получените служебни аванси се осчетоводявали надлежно; сумите по РКО, подписани от ищеца, съвпадат с дължимите му от ответника разходи и командировъчни пари за задграничните му пътувания, с изключение на присъдената сума /левовата равностойност на 9 евро/, РКО за която не е подписан от него и следва да се приеме за неплатена. Като неоснователна е приета тезата на ищеца, че сумите по РКО не включват командировъчни пари, а само разноските по пътуването. Посочено е в тази връзка, че Н. не дава обяснение за какво е полученият от него служебен аванс над разходите за пътуването, както и че в продължение на повече от година е извършвал множество задгранични пътувания и нито веднъж не е повдигал въпрос за неизплатени командировки.
В изложението на Е. Сл.Н. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, представено след дадено му от въззивния съд указание, се сочи, че въззивният съд се произнесъл в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК по въпросите: 1. дали докладите и РКО, подписани от ищеца – първите в частта, в която са описани маршрута и изминатите километри, а вторите получените суми като авансови средства за предстоящата командировака, са достатъчни, за да се приеме, че са му изплатени парите за командировки, без да е отразено, че е извършено плащане на такива пари; 2. достатъчно ли е вписването направено в РКО, че ищеца е получил от касата на дружеството аванс за командировка, да се приеме, че е извършено плащане и на дневните пари, без да е отразено това в РКО; 3. може ли работодателят да определя по-ниски размери на командировъчни суми от нормативно определените. Изложени са и съображения, че съдът се основал на заключението на вещо лице, приело докладите на ищеца с положените от него подписи като такива, с които е извършено плащането на сумите, като съдът не се съобразил с обстоятелството, че изчислените километри по докладите са по-малко от тези по пътни листи, а изчисляването на километър е по-малко от това в приложение 3 на НСКСЧ. Сочи се и се представя практика /решения по гр.д. № 775/2010г. ІІІ ГО, по т.д. №675/2009г. ІІ ТО, по гр.д. № 478/2010г. ІІІ ГО, по гр.д. № 1283/2010г. ІV ГО и по гр.д. № 2875/2003г. ІІ ГО/.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение. Това е така, тъй като по първия от поставените от касатора въпроси в частта относно доказателствената сила на РКО въззивният съд не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решенията на негови състави по гр.д. № 775/2010г. ІІІ ГО и по гр.д. № 675/2009г. ІІ ТО /в останалите решения такъв въпрос не е разрешаван/, според която с РКО може да бъде доказано плащане, ако този документ установява лицето, на което е заплатена сума, и основанието за плащане. В разглеждания случай е прието, че представените РКО установяват ищецът като получил срещу подпис плащане на сумите по тях, както и основанието за това – служебен аванс за всяко негово пътуване в командировка извън страната. По първия въпрос в частта относно доказателствената сила на съставените от ищеца доклади във връзка с командировките му в чужбина с представените решения не се обосновава наличие на противоречива практика – в нито едно от тях няма произнасяне по такъв въпрос.
По втория поставен от касатора въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Това е така, тъй като изводът за частична неоснователност на претенцията на ищеца по чл.215 КТ съдът е основал не само на представените РКО, а и на всички останали събрани по делото доказателства, вкл. и чрез заключение на съдебно-счетоводна експертиза.
И по третия релевиран в изложението въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Изводът във връзка с него е, че командировъчните средства на шофьорите са се определяли по вътрешна заповед на ръководителя на ответното дружество, и то в размер по-висок от предвидения в НСКСЧ.
Останалите релевирани в изложението съображения представляват основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, а те подлежат на преценка, ако касационно обжалване бъде допуснато.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Русенския окръжен съд, ГО, № 759 от 17.ХІІ.2012г. по в.гр.д. № 876/2012г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: