О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1118
София, 11.12.2010 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: Добрила Василева
Членове: Маргарита Соколова
ГЪЛЪБИНА Г.
като разгледа докладваното от съдия Г. гр.д.№744 по описа за 2010г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №74 от 02.03.2010г. по гр.д.№1073/09г. на Плевенския окръжен съд е потвърдено решение №1740 от 26.10.09г. по гр.д.№3864/08г. на Плевенския районен съд, с което са били отхвърлени предявените от В. И. А., П. В. В. и А. Н. И., тримата от с.Н., срещу М. Д. Д. от гр.Плевен искове по чл.124 от ГПК – че ищците са собственици съответно на 58/10000 ид.ч.; 219/10000 ид.ч. и 81/10000 ид.части от следните недвижими имоти – механизирана зърноплощадка с два броя навеси, построена в имот № 062315 в землището на с.Николаево, местността “К.” и стопанска сграда – стол, построена в имот 062309.
Въззивният съд е приел, че ищците черпят права от участието си като съдружници в ЗС “Д.” – гражданско дружество по смисъла на чл.357 от ЗЗД. С договори от 04.12.95г. и 13.02.1996г. това дружество е закупило от правоимащите по чл.27 от ЗСПЗЗ 65% от процесните имоти, а ответникът, в качеството му на представител на друго сдружение на правоимащите, е подписал същите договори, за останалите 35% от имотите. Впоследствие ответникът М. Д. Д. се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка №14/2006г., с който е бил признат за собственик по давност на тези имоти.
От правна страна е прието, че ЗС “Д.”, а следователно и ищците, не са придобили права по силата на договорите от 04.12.95г. и 13.02.1996г., тъй като към момента на сключването им е важало общото изискване на чл.18 от ЗЗД за прехвърляне на право на собственост върху недвижими имоти във формата на нотариален акт. Но дори да се приеме, че в случая се е прилагала облекчената форма по §29, ал.1 от ПЗР на ЗИД ЗСПЗЗ ДВ бр.45/95г., редакция ДВ бр. 79/96г. – писмен договор с нотариална заверка на подписите, то и тази облекчена форма не е спазена. Прието е също, че съвместната легитимация на всички съдружници на ЗС “Д.” е задължително условие, за да се търсят по съдебен ред правата на дружеството върху спорните имоти.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК те се позовават на противоречивото произнасяне на двете съдебни инстанции по въпроса в каква форма е следвало да бъдат сключени договорите, с които правоимащите по чл.27 от ЗСПЗЗ са продали процесните недвижими имоти – обикновена писмена форма според районния съд и нотариална форма, а в най-лошия случай – писмен договор с нотариална заверка на подписите според въззивния съд. Освен това – нарушението на чл.124 от ГПК от страна на въззивния съд, изразяващо се в невъзможността да бъдат оборени несъществуващите права на ответника върху спорните имоти, е достатъчно основание за допускане на касационно обжалване. Поставя се и процесуалноправният въпрос за активната легитимация на ищците, които черпели права от участието си в ЗС “Д.”, а въззивният съд необосновано поставил под съмнение тази легитимация, въпреки липсата на данни за прекратяване на сдружението.
Ответникът в производството М. Д. Д. от гр.Плевен не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Съгласно т.3 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, за противоречива съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК може да се говори в случаите, когато обжалваното въззивно решение противоречи по конкретен правен въпрос на друго влязло в сила съдебно решение – било то на районен съд, въззивен съд, или на ВКС, ако е постановено при действието на ГПК /отм./. Невлезлите в сила съдебни решения не могат да бъдат пример за противоречива съдебна практика по определен въпрос. Ето защо противоречието между обжалваното решение на Плевенския окръжен съд и решението на районния съд по въпроса за формата, в която е следвало да бъдат сключени двата договора за продажба на имуществото на правоимащите по чл.27 от ЗСПЗЗ, не обуславя основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК за допустимост на касационното обжалване. От друга страна нарушението на материалния закон, дори действително да е допуснато от въззивния съд, е само касационно основание по чл.281 от ГПК, но не и основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Съдържанието и приложното поле на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК е разяснено в т.4 на посоченото ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, а в конкретния случай това основание не е налице, тъй като по поставения материалноправен въпрос има формирана съдебна практика, която не се нуждае от промяна и която е в унисон с приетото от въззивния съд. Следва да се има предвид и това, че предмет на делото са само правата на ищците и то само тези, които произтичат от твърдяното придобивно основание – договори от 04.12.95г. и 13.02.1996г. и участие в гражданското дружество – страна по тези договори. Решението не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на правата на ответника, нито пък по въпроси извън соченото придобивно основание на ищците.
Жалбоподателите не са поставили конкретен правен въпрос във връзка с приетото от въззивния съд за активната им легитимация, нито пък са посочили някое от основанията по чл.280, ал.1 от ГПК за допустимост на касационното обжалване по този въпрос. Освен това – обстоятелството, че въззивният съд се е усъмнил в съществуването на гражданското дружество, от което те черпят права, не е обусловило крайния резултат по делото, тъй като решаващите изводи на съда се свеждат до това, че самото сдружение ЗС “Д.” не е придобило права от процесните договори и това разрешение е в съответствие с утвърдената съдебна практика по въпроса за формата, в която следва да бъде извършена продажбата на недвижимото имущество на правоимащите по чл.27 от ЗСПЗЗ.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №74 от 02.03.2010г. по гр.д.№1073/09г. на Плевенския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: