О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1118
гр.София, 04.10.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и пети септември две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4434/ 2013 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на [фирма], [населено място], за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 101 от 21.02.2013 г. по гр.д.№ 1536/ 2012 г. С него е потвърдено решение на Пловдивски окръжен съд по гр.д.№ 1867/ 2011 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателя против [фирма] искове по чл.59 ал.1 ЗЗД за заплащане на сумите 36 000 и 24 000 лв – неоснователно обогатяване в резултат на ползване на собствени на ищеца трафопостове от ответника и по чл.86 ал.1 ЗЗД за заплащане на сумите 5 400 лв и 3 600 лв – обезщетение за забава.
Касаторът повдига следните правни въпроси (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС): може ли по възражение на страна по делото съдът да прогласява частична недействителност на приватизационен договор, или това може да стане само в отделно производство с влязло в сила решение; кой институт се прилага за уреждане на отношения, възникнали от ползване на чужд трафопост – по чл.59 ЗЗД или по чл.117 ЗЕ; дължи ли обезщетение за ползване на чужд трафопост енергийно предприятие, ако го ползва за доставяне на енергия на трети лица; по правилата на методика, издадена въз основа на чл.117 ЗЕ, ли се определя размерът на обезщетението за ползване на чужд трафопост, или по пазарни цени. Касаторът не сочи по тези въпроси да има противоречива практика, нито представя решения на ВКС, с които обжалваното да влиза в противоречие. Поради това искането му за допускане на обжалването следва да се счита мотивирано с обстоятелството, че въпросите имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна [фирма] оспорва жалбата като твърди, че по повдигнатите от касатора въпроси има установена практика, включително задължителна такава, която е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Поради това счита, че не се са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и претендира да не се допуска касационно обжалване.
Съдът намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на въззивното решение до касационен контрол се явява неоснователно.
Въззивният съд е приел за установено по делото, че ищецът е преобразувано и приватизирано по реда на ЗППДОП (отм.) лице, преди това, като държавно предприятие, е изградило два трафопоста (съответно в [населено място] и в [населено място] махала). Тези съоръжения се ползват от ответника, който чрез тях доставя електрическа енергия не само на ищеца, но и на други лица. В този смисъл е прието, че ответникът ползва процесните вещи, но че това ползване по отношение на трафопоста в [населено място] не е без основание, защото същият е придобит от [фирма] чрез апортирането му от държавата в капитала на това дружество. Впоследствие, при преобразуването на [фирма] и на нейните правоприемници, трафопостът е преминавал последователно в патримониума на преобразуваните дружества и понастоящем е част от имуществото на ответника. По отношение на трафопоста в [населено място] махала съдът извел, че същият е бил държавна собственост по силата на чл.2 ал.1 от Закона за електростопанството (отм.), който закон е действал към момента на приватизацията на ищцовото и на праводателя на ответното дружество. Като енергиен обект, трафопостът не можел да бъде обект на приватизация съгласно пар.67 ал.9 от ПЗР на ЗЕЕЕ (отм.), дори да е бил включен в капитала на ищеца, а след като последният не е собственик на вещта, не може да се обедни от ползването й от другиго. Допълнително съдът е посочил, че дори да има неоснователно обогатяване, размерът на обезщетението за ползване на двата трафопоста следва да се определи по реда на приетата въз основа на чл.117 от ЗЕ методика, в каквато насока ищецът не е ангажирал доказателства.
При тези мотиви на въззивния съд въпросът дължи ли обезщетение за ползване на чужд трафопост енергийно предприятие, ако го ползва за доставяне на енергия на трети лица, не обуславя въззивното решение. Този въпрос би бил релевантен, ако исковете бяха отхвърлени по съображения, че фактът на доставяне на електроенергия на трети лица има значение за съществуването на спорното право. От изложеното по – горе обаче е ясно, че исковете са отхвърлени с други мотиви: по отношение на ползването на единия трафопост – защото той е собственост на ответника, а по отношение на другия – защото ищецът не е негов собственик. При това положение без значение за крайния резултат от спора би се явил отговорът на въпроса дължи ли се обезщетение за ползване на чужд трафопост за доставяне на енергия на трети лица. А по въпрос, който не би променил изхода от спора, касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Останалите формулирани от касатора въпроси обуславят решението, но нямат претендираното от него значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК визира хипотези, в които разглеждането на поставения въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия; за да се създаде съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони или за да бъде тя осъвременена. Случаят не е такъв, тъй като законът е пълен и ясен и по прилагането му има установена практика, която е съобразена от въззивния съд. Въпросите относно приложението на института на неоснователно обогатяване при ползване на чужд трафопост и за начина на определяне на размера на дължимото обезщетение са разрешени от ВКС по реда на чл.291 ГПК (виж решение № 37 от 30.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 709/2009 г., I т. о., ТК, решение № 130 от 11.02.2011 г. на ВКС по т. д. № 776/2009 г., I т.о., ТК, решение № 179 от 18.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 13/2010 г., IІ т. о., ТК, както и цитираните в тях други актове). Правните разрешения в тези актове съставляват обвързваща съдебна практика и според нея отношенията, свързани с ползване на чужди енергийни обекти, се уреждат по правилата на неоснователното обогатяване, а доколкото бъде установено, че такова е налице – то размерът на обезщетението се определя въз основа на методиката, приета въз основа на чл.117 ЗЕ. Наличието на трайна и установена практика, която настоящият състав не счита да се нуждае от осъвременяване или промяна, изключва възможността поставените въпроси да имат значението по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК.
Установена е практиката и по въпроса може ли да бъде предявено от страна в процеса възражение за нищожност на договор, от който другата страна черпи права. Такава възможност винаги съществува и съдът е длъжен да разгледа възражението, но щом то не е предявено с инцидентен установителен иск, няма право да се произнася по него в диспозитива на решението. Възражението обаче подлежи на обсъждане, като всяко друго правоизключващо възражение, и ако съдът го намери за основателно, ще реши спора въз основа на извод, че оспорената сделка не е произвела правни последици. За да се направи такъв извод не е необходимо недействителността да е установена с влязло в сила решение. Няма основание така установената практика да не се прилага за договорите за приватизационна продажба, поради което и този въпрос е без значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 101 от 21.02.2013 г. по гр.д.№ 1536/ 2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: