О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 112
София, 11.03.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми март през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 741 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на К. „Е”, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявана от председателя на управителния съвет Б. М. Б., чрез процесуалните й представители адв. М. С. и Н. С., срещу определение № 23073 от 16 ноември 2015 г., постановено по гр.д. № 14252/2015 г. по описа на Софийския градски съд, с което е потвърдено определение № 13 от 23 февруари 2015 г., постановено по гр.д. № 55876/2009 г. по описа на районния съд в гр. София за прекратяване производството по делото поради недопустимост на предявените искове.
В частната жалба се излагат оплаквания за неправилност на извода на съда, че спорът за материално право е решен по окончателен начин със съдебно решение, тъй като предмет на спора е бил друг поземлен имот. Неправилно съдът приема, че са недопустими искове за собственост срещу бивши собственици на имот, и невярно е, че между ищеца и бившите собственици липсва спор за право. Твърди се, че съдът е нарушил практиката на ВКС. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се заявява, че с определението си въззивният съд е нарушил практиката на ВКС и решаването на спора е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът О. Й. Г. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Н. П., в отговор на частната жалба счита, че не са налице основания за допускането на касационното обжалване, а по същество заявява доводи за нейната неоснователност.
Въззивният съд, освен че препраща към мотивите на първата инстанция по чл. 272 ГПК, преповтаря изводите й, като сочи, че всички заявени с исковата молба факти вече са били предмет на съдебно установяване с влязло в сила решение с изцяло отричане на претенциите на ищеца и признаване правото на собственост на О. Г., като още са разгледани и правата на праводателите на Г. – Д. Т. и И. А.. Сочи се, че по отношение на всички предявени по делото факти вече е формирана сила на пресъдено нещо и с влязлото в сила решение са били отречени правата на ищеца, които той заявява и в настоящото производство, и са признати правата на ответника Г., предмет на съдебно отричане в настоящото производство. Заключено е, че е недопустимо само поради различно формулиране на исковете (ревандикационен иск в предходното производство и отрицателен установителен иск за настоящото) да се пренебрегне силата на пресъдено нещо относно фактите, страните и правата им. Отделно се сочи, че са недопустими исковете срещу ответника Д. Т., защото ищецът няма правен интерес и не може да оспорва валидността на реституционната процедура по ЗСПЗЗ по заявление на наследниците на Н. С. – правата им са били предмет на съдебна проверка, правото на собственост им е било признато и възстановено от съд. Липсва правен интерес и срещу Т. да се предявява иск за оспорване „валидността” на прехвърлителната сделка с Г., тъй като спорът дали една сделка е породила вещно-транслативен ефект стои в основата на спор за правото на собственост и не може да е предмет на самостоятелен иск за „валидност”.
К. съд приема, че с единствения поставен правен въпрос частният жалбоподател не обосновава допускането на касационното обжалване.
Пита се има ли правен интерес лице, което не претендира самостоятелно право на собственост върху недвижим имот, от предявяване и водене на отрицателен установителен иск за собственост срещу лицето, което се легитимира като собственик на недвижимия имот, респективно претендира право на собственост върху същия. Твърди се, че по поставения въпрос въззивният съд е нарушил практиката на ВКС, изразена в определение № 134 по ч.гр.д. № 447/2011 г., І г.о. и решение № 362 по гр.д. № 8/2011 г., І г.о. В първия от сочените съдебни актове касационният съд се е произнесъл по идентичен въпрос на поставения в настоящото касационно производство, а с решението на ВКС се дава отговор на въпроса за правния интерес от предявяване на установителен иск в случаите, когато имотът се владее от ответниците. Нито един от сочените съдебни актове не тълкува действителните правни въпроси, разрешени от въззивния съд – допустимо ли е предявяването на отрицателен установителен иск в случай, че между страните е влязло в сила решение по ревандикационен иск, в който са разгледани заявените в исковата молба по установителния иск факти; допустимо ли е да се оспорва валидността на реституционна процедура по ЗСПЗЗ, която е била предмет на съдебна проверка; допустимо ли е да се оспорва валидност на сделка между праводател на ответник по отрицателен установителен иск и ответника, без да е предявен срещу праводателя и иск за собственост. А иначе отговорът на питане по допустимостта по принцип на отрицателен установителен иск в случая не би могло да изпълни целената роля по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 288 ГПК, тъй като такъв въпрос не е обусловил изхода на спора. Тъй като частният жалбоподател не е успял да посочи правен въпрос съобразно задължителните критерии, разяснени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК (въпросът да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело), а в правомощията на ВКС не е да се произнася по действително обусловилите, но непосочени от жалбоподателя, разрешения на въззивния съд, то касационното обжалване не следва да се допуска.
При този изход на настоящото производство на ответника се дължат заплатените разноски по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 23073 от 16 ноември 2015 г., постановено по гр.д. № 14252/2015 г. по описа на Софийския градски съд
ОСЪЖДА К. „Е.”, ЕИК[ЕИК], да заплати на О. Й. Г., с адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 300,00 (триста) лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: