О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 112
гр. София, 13.03.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 3292/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. А. С. срещу въззивно решение № 693 от 10.06.2019г., постановено по в.гр.д.№ 688/2019г. на Варненския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение окръжният съд е потвърдил решение № 850 от 28.02.2019г. по гр.д. № 6593/2018г. на Варненския районен съд в частта, с която са определени квотите на съделителите Д. А. С. и К. Ш. /гражданин на ФРГ/ – по 1/2 ид.част върху допуснатия до съдебна делба апартамент № 6, находящ се в [населено място] , [улица], ет.3, представляващ имот с идентификатор ***** по КККР на [населено място] с площ от 84,45 кв.м., ведно с 15,0666 % ид. части от общите части на сградата и 25,01 кв.м. ид.ч. от поземления имот, в който е построена сградата.
По делото е установено, че процесният апартамент е бил съпружеска имуществена общност на А. С. У. и на А. К. У. /нот.акт № 35/1965г./. След смъртта си на 16.07.1981г. същият е оставил за свои наследници по закон преживялата съпруга А. К. У. и ищцата в първоинстанционното производство Д. А. С., която е тяхна дъщеря. Със саморъчно завещание от 04.10.2002г. А. К. У., починала 25.03.2018г., е завещала цялото си имущество на дъщеря си Д. Л. /С./ и на внучката си К. Ш..
За да определи равни права на страните върху допуснатия до делба апартамент, въззивният съд е приел, че представеното по делото саморъчно завещание от 12.07.1981г., с което А. У. е завещал цялото си движимо и недвижимо имущество на съпругата си А. У. е неистинско и не е породило правно действие /авторството на завещанието е било оспорено от ищцата и назначената графологична експертиза не е дала заключение за него поради липсата на сравнителен материал/, но че от смъртта на своя съпруг през 1981г. тяхната наследодателка А. У. е завладяла наследствената на ищцата 1/2 ид.част от имота и към момента на съставяне на саморъчното завещание я е придобила по давност. Този извод е мотивиран с обстоятелството, че през целия период тя е живяла в имота сама, а нейните дъщеря и внучка са живеели постоянно в Германия и са я посещавали периодично само за няколко седмици в годината. Наследодателката се е грижела за имота като свой като го е поддържала, извършвала ремонти, декларирала го е в данъчната служба и е заплащала данъци за целия имот, участвала е в разходите, необходими за ремонта на общите части на сградата и е закупила от общината идеална част от дворното място, върху което същата е построена, а ищцата по никакъв начин не е участвала в разходите по неговата поддръжка или по друг начин в дейности по неговото стопанисване и ремонт.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката е посочила, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправни въпроси, свързани с предпоставките за придобиване правото на собственост върху недвижим имот по силата на придобивна давност; за възможността за придобиване по давност от един съсобственик на идеална част от друг съсобственик и дали е необходимо да демонстрира пред останалите съсобственици превръщането на държането на техните части във владение за себе си и да отблъсне претенциите за владение; необходимо ли е за да е налице владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС имотът да се ползва непрекъснато и във всеки един момент владелецът да извършва действия, чрез което да изразява намерението си за своене на имота или е достатъчно упражняването на фактическа власт да изразява воля трайно да се държи вещта, както и по процесуалноправния въпрос относно задължението на въззивния съд по чл.235, ал.2 ГПК като инстанция по същество да обсъди всички допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, като основе решението си на установените от него факти и закона.
Ответникът по жалбата К. Ш. е представила писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
Поставените от касаторката материалноправни въпроси са твърде общо формулирани и не предполагат даването на конкретни принципни отговори, респ. не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, нито същата сочи в какво се изразява противоречието с цитираната в изложението практика на ВКС, ІІ г.о. – Р № 491 по гр.д.№ 782/2010г.; Р № 549 по гр.д.№ 217/2010г. и Р № 17 по гр.д.№ 2923/2016г., отнасяща се до различни от настоящата хипотези. Изводите на въззивния съд не са в противоречие и с ТР № 1/2012г. на ОСГК на ВКС. Съгласно дадените с него задължителни разяснения независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Завладяването на частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Преценката дали такива действия са били извършени от съсобственика е конкретна по всяко дело. В случая, с оглед данните по делото, въззивният съд е приел, че наследодателката на страните, упражнявайки самостоятелна фактическа власт върху имота в продължителен период от време, през който ищцата е живяла преимуществено в чужбина, е извършила действия, с които в достатъчна степен е демонстрирала своето намерение да владее целия имот като свой, поради което не би могло да се приеме, че направеният извод за придобиване по давност на частта на ищцата е направен в противоречие с цитираното тълкувателно решение.
Поставеният процесуалноправен въпрос също не е решен в противоречие с посочената от касаторката практика на ВКС, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл по този начин, като е изложил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. В допълнение следва да се отбележи, че този въпрос се поставя от касаторката във връзка с направено в касационната жалба оплакване, че съдът не е обсъдил показанията на единия от разпитаните в първоинстанционото производство свидетели (св. Ж. П.), което не кореспондира с мотивите към решението, нито същата сочи кои установени от тази свидетелка релевантни за спора факти не са взети предвид. Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за допускане на касационно обжалване, нито касаторката се позовава на тях.
С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторката следва да заплати на ответницата по касация сторените от нея разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 693 от 10.06.2019г., постановено по в.гр.д.№ 688/2019г. на Варненския окръжен съд.
О с ъ ж д а Д. А. С. да заплати на К. Ш. /гражданин на ФРГ/ сумата 600 лв. /шестстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: