5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 112
[населено място] ,17.02.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести януари, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1627 / 2014 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Б. Х. против решение № 2112 / 21.12.2013 год. по гр.д.№ 2813 / 2013 год. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено реш. № 2789 / 27.06.2013 год. по гр.д.№ 19118 / 2012 год. на Пловдивски районен съд . С последното е уважен предявеният от [фирма] , по реда на чл.422 ал.1ГПК , иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК, за установяване вземане на ищеца към ответницата – М. Б. Х., на основание запис на заповед от 05.03.2007 год.,по който същата има качеството на авалист,с падеж „на предявяване до 01.05.2012 год.„,за сумата от 10 390,85 евро,ведно със законната лихва върху същата от датата на подаване заявлението по чл. 417 т.9 пр. първо ГПК. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение с доводи за постановяване в противоречие с материалния закон – чл. 485 ал.2 ТЗ и чл.147 ЗЗД,както и поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила при разпределението на доказателствената тежест в процеса, на практика лишило страната от възможност за защита.Същата твърди, че навременно,в отговора на исковата молба е противопоставила възражения,предпоставящи относимост и допустимост на поисканата съдебно-икономическа експертиза,отказана от първоинстанционния,а последващо и от въззивния съд,в нарушение на чл.266 ал.3 ГПК. Позовава се на указана първоначално от съда доказателствена тежест на ищеца, за установяване на каузално правоотношение, обезпечено със записа на заповед и последваща отмяна на определението му, с възлагане доказателствената тежест за същото на ответницата , но след преклузивния срок за ангажиране на доказателства.
Ответната страна – [фирма] – не е депозирала отговор на касационната жалба .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване .
За да се произнесе настоящият състав съобрази следното :
Ищецът [фирма] предявява вземането си,на основание на запис на заповед,преценен от въззивния съд като редовен от външна страна , предявен на издателя и авалиста, поради което и обуславящ изискуемо вземане . В отговора си ответницата – авалист по записа на заповед – е оспорила автентичността на подписа си и дължимостта на сумата,тъй като такава не е получавала от поемателя. Най- общо оспорва наличието на причина за издаването на записа на заповед, като в първото съдебно заседание уточнява,че липсва каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записа на заповед , както и в същото заседание е заявила възражение „ за погасяване по давност „, на основание чл.147 ЗЗД . Първоинстанционният съд,в първото съдебно заседание , е указал доказателствена тежест на ищеца за установяване на каузално правоотношение във връзка с което е издаден записа на заповед . Не е указвал доказателствена тежест по установяване истинността на подписа на авалиста,но довод за процесуално нарушение във връзка с това възражение на ответницата не се съдържа във въззивната й жалба.По повод постъпило от ищеца възражение по така указаната доказателствена тежест в процеса, с определение от о.з. на 04.06.2013 год. първоинстанционният съд е отменил определението си , като не е указвал доказателствена тежест на ответницата за същото, приемайки че възражението й за конкретна каузална причина за издаване на менителничния ефект – в обезпечение на договор за лизинг – страната е заявила след изтичане преклузивния срок по чл. 131 ал.1 ГПК,а именно – в с.з. от 04.06.2013 год.. С тези мотиви е оставено без уважение искането на ответницата за допускане на съдебно-счетоводна експертиза за установяване размера на неиздължените по договора за лизинг , сключен между [фирма] и [фирма] / издател на записа на заповед /, суми .
Във въззивната жалба,М. Х. твърди ,че с оглед процесуално нарушение на съда,свързано с разпределението на доказателствената тежест, е лишена от възможността за събиране на относимо към защитата й доказателство – съдебно–икономическата експертиза , както и че неправилно съдът не е разгледал възражение за погасяване вземането по давност, като различно от възражение, основано на чл.147 ЗЗД , като по възражението по чл. 147 ЗЗД съдът се е произнесъл .
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е споделил извода за преклудиране възражението на ответницата с предмет твърдяно конкретно каузално правоотношение, в обезпечение вземане по което е издаден записа на заповед. Но дори да не би било преклудирано, според въззивния съд подобно възражение не може да обоснове отхвърляне на иска , тъй като отговорността на авалиста е самостоятелна спрямо тази на издателя и относителни възражения,основани на каузалното правоотношение,в обезпечение на вземането по което е издаден ефекта, авалистът не може да противопоставя,освен ако сам не е страна по това правоотношение.Възражения,основани на съществуването или несъществуването на задължение по каузалното правоотношение биха били допустими от страна на авалиста само в хипотезата на недобросъвестност при придобиването на ефекта и злоупотреба с право, изводим от систематичното тълкуване на чл.465 вр. с чл.485 ал.2 и чл.289 ТЗ вр. с чл.8 и чл.63 ал.1 ЗЗД / в този смисъл решение № 17 / 21.04.2011 год. по т.д.№ 213 / 2010 год.на ІІ отд. на ТК на ВКС ,изрично цитирано от съда, а също реш.№ 120 по т.д.№ 988 / 2009 год. , реш.№ 21 по т.д. № 1091 / 2010 год.,реш.№ 26 по т.д.№ 1027 / 2013 год., реш.№ 2 по т.д.№ 984 / 2012 год. , всички на ІІ т.о. на ВКС/.Възражение за недобросъвестност или злоупотреба с право,каквото в практиката се възприема знанието на хонората за наличие на правоизключващи,правопогасяващи или правоунищожаващи възражения на длъжника по облигационното правоотношение , обезпечено с менителничния ефект,по което същият е кредитор / така реш.№ 2 по т.д.№ 984 / 2012 год. на ІІ т.о. на ВКС,реш.№ 40 по т.д.№ 148 / 2011 год. на І т.о. на ВКС , реш.№ 230 по т.д.№ 383 / 2012 год. на ІІ т.о. на ВКС и др./ въззивният съд очевидно е счел , че не е наведено, респ. не е разгледал като такова неконкретизираното оспорване на причина за издаване на ефекта.По отношение възражението ,основано на чл.147 ЗЗД, съдът отново се е позовал на задължителна съдебна практика – реш.№ 120 по т.д.№ 988 / 2009 год. на ІІ т.о. на ВКС,според което принципът за акцесорност на договора за поръчителство не намира приложение при авала,съгласно чл.483 и чл. 485 ТЗ, поради което и разпоредбата на чл. 147 ЗЗД е неприложима .
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал единствено въпроса : Налице ли е съществено процесуално нарушение , при положение, че е отказана експертиза от въззивния съд, поискана но отказана необосновано от първоинстанционния съд, за установяване осчетоводените от [фирма] задължения към ищеца по договора за лизинг,обезпечен със записа на заповед ? Въпросът е зададен при твърдян допълнителен селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК . В останалата си част изложението възпроизвежда доводите за съществено процесуално нарушение на съда при разпределение на доказателствената тежест в процеса, но без формулиране на ясен и точен въпрос относно приложението на конкретна процесуална норма и обосноваване нейна непълнота, неяснота или противоречивост, с оглед и тук твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК .
Така формулираният въпрос е поначало фактологичен , предпоставящ отговор в съответствие с конкретни обстоятелства , респ. процесуални действия и бездействия на страните и съда по конкретното дело, непозволяващ общозначим и еднозначен отговор по приложението на чл.266 ал.3 ГПК. Нарушена ли е тази разпоредба , респ. довело ли е това нарушение до погрешен правен извод по основателността на иска, е предмет на последваща фаза от производството и на основанията по чл.281 т.3 ГПК, различни от тези по чл. 280 ал.1 ГПК.При това въпросът идзхожда от погрешни предпоставки , тъй като въззивният съд е оспорил именно навременността на релативните възражения на ответницата,с които е обоснован и отказа на първоинстанционния съд за допускане на съдебно-икономическата експертиза / т.е. невярно е заложена и предпоставката „ необоснован отказ „ за допускане на доказателственото средство / .Нарушението на чл.266 ал.3 ГПК е различно от неправилно приложение на разпоредбите за преклузиите,в частност – чл.131 ал. ГПК , при определяне предмета на спора.
Дори да не би бил фактологичен,въпросът не покрива характеристиката на правен , по смисъла на т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, тъй като не отговор на същия е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, за уважаването на иска.Същите се основават на преклудиране възражението на ответницата за недължимост на сумите по конкретно каузално правоотношение – договор за лизинг,изпълнението по което е обезпечено със записа на заповед, при това евентуално спрямо главното съображение – за непротивопоставимост от авалиста на личните възражения на длъжника по каузалното правоотношение, обезпечено чрез записа на заповед, освен при твърдение за недобросъвестност или злоупотреба с право от хонората, кредитор по каузалното правоотношение, каквито не са заявени от ответницата . Правен въпрос по тези решаващи изводи на въззивният съд,кореспондиращи със задължителна за същия съдебна практика,споделяна и от настоящия състав,касаторката не е формулирала.
Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2112 / 21.12.2013 год. по гр.д.№ 2813 / 2013 год. на Пловдивски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :