1
1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 112
гр.София, 24.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
деветнадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4122/ 2019 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. Й. Д., в качеството му на едноличен търговец с фирма ЕТ „Д-р Х. Й. Д. – АИПСМП”, с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 5845 от 31.07.2019 г. по в.гр.д.№ 9770/ 2018 г., с което е отменено изцяло решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 39769/ 2013 г., след което касаторът е осъден на основание чл.233 ал.1 изр.1 ЗЗД да предаде на „Диагностично – консултативен център ХХІІ – София” ЕООД кабинети № * и № *, намиращи се в сграда на дружеството на [улица] [населено място], въз основа на прекратен договор за наем № 3/ 01.07.2000 г.
Жалбоподателят счита, че в обжалваното решение въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд материалноправния въпрос за приложимостта на въведените с чл.102 ал.4 ЗЛЗ преференциални условия, включително и забраната за прекратяване на сключени между лечебни заведения наемни договори по общия ред, когато те са станали безсрочни и процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да се произнесе по въззивната жалба само на посочените в нея основания и за правомощията му при оспорване на неправилно първоинстанционно решение; за задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото като обсъди всички допустими и относими доказателства и отговори на всички доводи и възражения на страните. Освен това касаторът поддържа, че има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото разрешеният от въззивния съд материалноправен въпрос приложима ли е забраната за едностранно прекратяване на договор за наем, въведена с разпоредбата на чл.104 ал.2 ЗЛЗ, при сключен срочен наемен договор между лечебни заведения, който е признат за трансформиран в безсрочен на основание чл.236 ал.1 ЗЗД.
Ответната страна „Диагностично – консултативен център ХХІІ – София” ЕООД оспорва жалбата. Поддържа, че в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не са формулирани конкретно и ясно въпросите, които се твърди да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Относно въпроса, за които се поддържа да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, счита същия за необуславящ, тъй като не е бил поставен от ответника пред съдилищата по същество. Освен това поддържа, че този въпрос няма значението по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Излага доводи и по правилността на обжалвания акт.
Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с договор за наем № 3/ 01.07.2000 г. ищецът „Диагностично – консултативен център ХХІІ – София” ЕООД предоставил на ответника ЕТ „Д-р Х. Й. Д. – АИПСМП” за временно възмездно ползване кабинети № * и № * в сградата на ищцовото дружество на [улица] [населено място]. Уговорено било, че срокът на действието на договора е шест месеца и този срок бил изтекъл на 01.01.2001 г. Съдът отхвърлил доводите на ответника, че със сключени допълнителни споразумения от 20.10.2016 г. и от 20.01.2017 г. този срок бил продължен, като посочил, че тези споразумения не представляват сключени нови договори за наем. Ползването на наетите от ответника кабинети продължило и след изтичане на срока на договора, без ищецът да се е противопоставил на това. С уведомление – покана изх.№250/ 10.05.2018 г., редовно връчено на ответника при отказ, ищецът направил изявление за прекратяване на договора за наем. Съдът приел, че това волеизявление е произвело действие, тъй като наемният договор между страните се е трансформирал в безсрочен при условията на чл.236 ал.1 ЗЗД, а съгласно чл.238 ал.1 ЗЗД в този случай наемодателят може едностранно да го прекрати с едномесечно предизвестие. Считано от 10.06.2018 г. договорът е прекратил действието си, това е факт от значение за спорното право и съгласно чл.235 ал.3 ГПК съдът бил длъжен да се съобрази с него. Като посочил, че съгласно разпоредбата на чл.233 ал.1 изр.1 ЗЗД наемателят е длъжен да върне вещта след прекратяването на договора за наем и че няма спор относно неизпълнението на това задължение от ответника, съдът уважил предявения.
С оглед тези мотиви на въззивния съд поставените от касатора материалноправни въпроси не обуславят обжалваното решение. Въззивният съд не ги е разрешавал, те не са поставени пред него нито с отговора на въззивната жалба, нито в хода на устните състезания пред въззивната инстанция, а тази инстанция е ограничена от разпоредбата на чл.269 ГПК. Освен това в съответните процесуални срокове ответникът не е направил фактическо твърдение, че се явява лице по чл.102 ал.3 ЗЛЗ, за този факт не са събирани доказателства и възможността той да бъде заявен и доказан е преклудирана. Затова материалноправните въпроси, като повдигнати едва пред касационната инстанция, не могат да се приемат за релевантни по отношение на обжалвания акт.
Процесуалноправните въпроси са обуславящи, но неоснователно касаторът поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Според установената практика основно задължение на въззивния съд е да обсъди всички своевременно повдигнати възражения и доводи на страните. Произнасянето на съда по възраженията на страните включва установяването на фактите, на които съответната страна се позовава. След фактическите констатации въззивният съд трябва да формулира своите правни изводи, които произтичат от наличието или липсата на тези факти (решение № 147/ 05.10.2018 г. по гр.д.№ 4347/ 2017 г., ІІІ г.о., ВКС). За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. Въззивният съд дължи произнасяне по същество на твърдения и възражения на страните съобразно направените такива с въззивната жалба и писмения отговор, доколкото същите са били въведени в процеса в законните преклузивни срокове. Въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща (решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о., ВКС и цитираните в него предходни актове на ВКС по уеднаквяване на практиката). Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени (решение № 27/ 02.02.2015 г. по гр.д.N 4265/ 2014 г., ІV г.о., ВКС и цитираните в него). Така установената практика е съобразена при постановяване на обжалваното решение, поради което няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 5845 от 31.07.2019 г. по в.гр.д.№ 9770/ 2018 г.
ОСЪЖДА Х. Й. Д., в качеството му на едноличен търговец с фирма ЕТ „Д-р Х. Й. Д. – АИПСМП, ЕИК 121329943, [населено място], [улица], да заплати на „Диагностично – консултативен център ХХІІ – София” ЕООД, ЕИК 000689613, [населено място], [улица], 500 лв (петстотин лева) разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: