О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№112
гр. София, 03.07.2019г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева ч.гр.д. № 2122 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба от Г. Д. С. от [населено място], чрез пълномощника си П. Х., срещу определение № 118 от 08.03.2019г. постановено по ч.гр.д. № 88/2019г. на Пазарджишки окръжен съд, с което е потвърдено определение № 757 от 07.09.2018г. по гр.д. № 1289/2017г. на Велинградски районен съд за прекратяване на производството по делото като недопустимо. Със същото определение е постановена отмяна на определение на първоинстанционния съд № 880 от 10.10.2019г, с което е оставена без разглеждане молба на ответниците Й. и М. К. за допълване на прекратителното определение в частта за разноските и е постановено връщане на делото на Велинградски районен съд за произнасяне по молбата по чл. 248 ГПК.
Жалбоподателят намира определението за неправилно. Счита, че ищците са изпълнили указанията на съда и са уточнили правния си интерес, който се основава на притежавано право на собственост върху процесната част от имота, както и на фактическо състояние – владение на имота в границите, установени с ограда отпреди повече от 30 години. Поради това съдът е следвало да се ограничи само с установяване дали е налице правен интерес за водене на отрицателния установителен иск, съобразно трите алтернативи, посочени в Тълкувателно решение № 8/2012г на ОСГТК на ВКС, а той се е впуснал в решаване на спора по същество, повлиян от възраженията на част от ответниците. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК жалбоподателят изтъква, че съдът погрешно е приложил практиката по Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК; отново застъпва тезата си, че указанията на съда за уточняване на правния интерес са изпълнени, но не формулира конкретен правен въпрос, разрешен от съда в противоречие с посочения тълкувателен акт или с друга практика на ВКС.
В жалбата са изложени съображения за неправилност на въззивното определението и в частта му, с която е отменено оставянето без разглеждане на молбата на ответниците К. за изменение на първоинстанционното прекратително определение в частта за разноските и е постановено връщане на делото на районния съд за разглеждане на молбата по чл. 248 ГПК. В тази част определението не подлежи на обжалване /не попада в нито една от хипотезите на чл. 274, ал.3 ГПК/, поради което доводите на частните жалбоподатели няма да бъдат обсъждани.
С писмен отговор ответниците по частната жалба М. Г. К. и Й. М. К., оспорват същата като твърдят, че обжалваното определение е правилно. Претендират присъждане на направените разноски пред настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Производството пред първоинстанционния съд е по отрицателен установителен иск за собственост, предявен от Г. Д. С. и З. Д. С. срещу М. Г. К., Й. М. К., В. З. К. и Й. Г. С., относно реална част от поземлен имот – застроено и незастроено дворно място с площ от *кв.м., с посочени граници, което според ищците принадлежи към техния имот УПИ *-*, но неправилно е записано към имота на ответниците УПИ *-* в кв.* по плана на [населено място]. Ищците твърдят, че притежават 180/790 ид.ч. от парцел *-* /сега УПИ *-*/ в кв. * по плана на В. по дарение от родителите си през *г. Към този момент според тях регулацията от 1983г. е била приложена. Действащият кадастрален план от 2004г. вместо да попълни действителната материализирана на място северна граница на парцела, която се е трансформирала в имотна, е попълнил като имотна граница парцелната граница по обезсилен план от 1957г. Ответниците са съсобственици на съседния от север УПИ *-*, към който неправомерно са включени * кв.м. от имота на ищците. От това са се възползвали ответниците К., които са изградили сграда при намален сервитут и настояват да се приложи грешната имотна граница по заповед за попълване на кадастралната основа от 1988г., която според ищците е нищожна. С ответниците В. З. К. и Й. Г. С. ищците заявяват, че нямат спорове.
С уточнителна молба от 26.10.2017г. ищците заявяват, че искът им не е по чл.54, ал.2 ЗКИР, тъй като според практиката на ВКС в производството по иск за собственост съдът изследва наличието на непълнота и грешка в кадастралната карта. Сочат, че предмет на отрицателния установителен иск е реална част от техния имот, която неправилно е заснета в кадастралния план като част от съседен имот, собственост на ответниците.
С втора уточнителна молба от 05.06.2018г. са обосновали правния си интерес първо с твърдението, че притежават право на собственост върху процесната част на имота въз основа на договора за дарение от *г.; по плана от *г. площта на парцела е била * кв.м., а не * кв.м. както е по сегашния план; твърдят, че границите на парцела по плана от *г. са тези, които определят собствеността върху дворното място; ищците са придобили собствеността след решението на Върховния съд от 1988г. и извършеното въз основа на него попълване на кадастралния план; със заповед от 1999г. е променен регулационния план от 1983г. като е преместена регулационната граница между имотите върху материализираната ограда; оценка на придаваемото място обаче не е извършена и ЗУТ е заварил неприключила процедурата по оценка на придаваемото място към парцела на ищците. На второ място правният интерес от водене на иска е обоснован с фактическо състояние – ищците владеят дворното място до съществуващата ограда от метални колове и телена мрежа; ответниците са се опитали да премахнат тази ограда, но разрешението за строеж на нова ограда върху невярната имотна граница е било отменено.
Видно от приложеното Решение № 265 от 20.05.1988г. по гр.д. № 198/1988г. на ІVг.о. на ВС между страните е разрешен спор по чл.32, ал.1, т.2 от З. /отм./ – признато е за установено по иск на настоящия ответник Й. М. К. и А. Г. С. /наследодател на вторите двама ответници/ против Д. С. и П. С. /родители на ищците/, че при заснемане на кадастралната основа на регулационния план от *г. е допусната грешка като терен с площ * кв.м., означен на скицата на вещото лице в зелен цвят, е погрешно записан към имот пл. № *, а следва да бъде записан към имот пл. № *, собственост на А. С. и Й. К.. В изпълнение на решението е съставен акт за непълноти и грешки в кадастралния план и е издадена заповед от 08.12.1988г. за попълване на кадастъра. Със заповед от 30.11.2004г. на [община] е променена южната регулационна линия на УПИ *-* в кв. * като е поставена в съответствие с южната имотна граница на същия имот съгласно скица-проект. Тази заповед е обжалвана от ищците по административен ред и жалбата им е отхвърлена с влязло в сила решение.
Въз основа на тези обстоятелства първоинстанционният съд е постановил прекратяване на производството поради липса на правен интерес от водене на иска.
Въззивният съд, с обжалваното определение също е приел, че с подадената молба на 05.06.2018г. ищците не са отстранили констатираните нередовности на исковата молба, а именно да обосноват правният си интерес. Констатирал е, че на ищците са давани няколко указания и те са подавали уточняващи молби; производството по делото веднъж е било прекратено, но определението за прекратяване е отменено от Пазарджишки окръжен съд. Независимо от това, и с последното уточнение ищците не са посочили ясно и конкретно откъде произтича правния им интерес от предявения иск. Навели са твърдение, че притежават самостоятелно право на собственост върху имота, но няма яснота в какво се изразява оспорването на собствеността от страна на ответниците. Твърденията, че те са построили сграда в своето УПИ и са заявили желание за премахване на ограда, не може да се приеме за надлежно оспорване. Според съда, не са относими доводите, че границите на парцела по регулацията от 1983г. са определящи за правото на собственост, тъй като спрямо тези граници е установена грешка в кадастралната основа по чл.32, ал.1, т.2 от З. /отм./ с горепосоченото решение на Върховния съд от 1988г. Следователно, спорът за собственост на процесната част е вече решен, а твърденията, че този съдебен акт се основава на неверни констатации в документите за собственост, не могат да бъдат обсъждани.
Позоваването на фактическо състояние за обосноваване на правния интерес се свежда до твърдението, че заповедта от 1999г. /не е ясно коя е тази заповед/ е последният административен акт, който поражда правни последици за страните и до това, че към посочената година ищците владеят дворното място по съществуващата ограда от метални колове. Това, според въззивния съд, не съставлява позоваване на фактическо положение по смисъла на тълкувателното решение. Ищците не се сочат нови факти и обстоятелства, настъпили след влязлото в сила решение, които да дават възможност за придобиване право на собственост след отричане правата на ответниците. Изложените съображения за изменен дворищнорегулационен план през 1999г. и за построена през 1995г. ограда, разделяща имота на ищците и ответниците, не са в състояние да обосноват правния интерес от така предявения отрицателен установителен иск за собственост. Такъв не произтича и от твърдението за висяща процедура по §6 ПР ЗУТ.
При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав счита, че такива не са налице.
Жалбоподателят не поставя правен въпрос, който да е разрешен в отклонение от Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС. От изложените оплаквания е видно, че определящ е въпросът дали е установен правния интерес за водене на предявения отрицателен установителен иск. Съдът е приложил именно дадените в тълкувателния акт насоки за конкретна преценка наличието на такъв интерес според твърденията на ищеца и обстоятелствата по делото. Взел е предвид заявените от ищцовата страна уточнения на иска, наличието на влязло в сила решение по иск по чл. 32, ал.1,т.2 З./отм./, обвързващо страните, което касае същата спорна площ от 130 кв.м., както и липсата на нови обстоятелства, настъпили след влизане в сила на решението по този иск, обуславящи промяна на собствеността.
Предвид изложеното не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационен контрол и такова следва да бъде отказано.
При този изход жалбоподателят Г. Д. С. дължи на ответниците по жалбата Й. М. К. и М. Г. К. разноски за адвокатско възнаграждение по настоящото дело в размер на 200 лева
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 118 от 08.03.2019г. постановено по ч.гр.д. № 88/2019г. на Пазарджишки окръжен съд.
ОСЪЖДА Г. Д. С. ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], да заплати на Й. М. К. и М. Г. К. от [населено място], [улица], сумата 200 /двеста/лева разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: