1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 112
гр. София, 04.03.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четвърти февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2284 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответниците [фирма], [населено място], П. И. М. и И. П. М., двамата от [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. Н. Н. срещу решение № 586 от 13.12.2012г. по в. гр. дело № 927/2012г. на Пазарджишки окръжен съд, с което е потвърдено решение № 33 от 29.02.2012г. по гр. дело № 682/2010г. на Панагюрски районен съд и [фирма], П. И. М. и И. П. М. са осъдени да платят на [фирма], [населено място] сумата 823,22 лв. – разноски за въззивното производство. С потвърденото първоинстанционно решение, допълнено с решение № 121 от 10.09.2012г. по гр. дело № 682/2012г. на Панагюрски районен съд, е признато за установено, че [фирма], П. И. М. и И. П. М. дължат солидарно на [фирма], [населено място] заплащането на сумата 18 661,17 лв., представляваща сбор от дължимите и неплатени лизингови вноски, вноски за застраховка „Авто каско“ и неустойки за забава по договор за финансов лизинг и споразумение за поемане и заместване в дълг, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 28.06.2010г. до окончателното изплащане на задължението, и тримата ответници са осъдени да заплатят солидарно на ищеца сумата 2 202,10 лв. – направени разноски и юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство.
Касаторите правят оплакване за недопустимост на въззивното решение, тъй като същото е постановено по иск по повод нищожна заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК. Според касаторите заповедта по чл. 417 ГПК е нищожна, защото е издадена въз основа на договор за финансов лизинг с остатъчна стойност № 003539-RF-001/27.04.2007г., който не е с нотариална заверка на подписите, а споразумението за заместване в дълг от 28.07.2009г., което е с нотариална заверка на подписите, е акцесорно, без самостоятелно правно значение и от външна страна само по селе си не удостоверява претендираното от заявителя вземане. Касаторите релевират евентуални доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В допълнително представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат становище за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по относими материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
„1. Следва ли да се счита за допустимо производството по чл. 415 ГПК и следва ли да се счита за нищожна заповедта, издадена при недопустимо смесване на двата вида заповедни производства?
2. Следва ли да се счита за редовен от външна страна и годен писмен документ за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т. 3 ГПК, ако нотариално заверен е единствено акцесорният договор за заместване в дълг, но не и основният договор, въз основа на който е възникнало задължението?
3. Представлява ли годен писмен документ по чл. 417, т. 3 ГПК споразумение за заместване в дълг от 18.07.2009г. по договор за финансов лизинг с остатъчна стойност № 003539-RF-001/27.04.2007г., което освен, че е акцесорен договор без самостоятелно правно значение, макар и да носи нотариална заверка, от външна страна само по себе си не удостоверява претендираното от заявителя вземане, защото видно от чл. 19 на същото, претендираното парично вземане не се подкрепя от неговото съдържание?“
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуалния си представител юрисконсулт Н. Д. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа становище, че основният поддържан от касаторите правен въпрос, касаещ редовността и годността на представения в заповедното производство документ – процесното споразумение за заместване в дълг с нотариална заверка на подписите, както и редовността и законността на издадената въз основа на същото заповед за незабавно изпълнение, не е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, нито касаторите са представили релевантна съдебна практика, нито са посочили въпроси, противоречиво решавани от съдилищата. Подробни съображения са изложени в писмен отговор. Ответникът претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер 500 лв.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и обсъди поддържаните от страните доводи, приема следното:
Въззивният съд е приел за установено, че със споразумение за заместване в дълг по договор за финансов лизинг с остатъчна стойност, с нотариална заверка на подписите на страните от 28.07.2009г., със съгласието на кредитора [фирма], [населено място] ответникът [фирма], [населено място] е заместил в дълг длъжника [фирма], [населено място] по договор за финансов лизинг от 27.04.2007г. в качеството му на лизингополучател, а първоначалният длъжник е освободен от отговорност към кредитора. По силата на същото споразумение ответниците П. И. М. и И. П. М. са встъпили като съдлъжници в задължението, поето от [фирма], поради което тримата ответници на основание чл. 101 ЗЗД отговарят към кредитора солидарно.
Съгласно т. 19 на споразумението просрочените задължения на лизингополучателя по договора за финансов лизинг са в размер 37 612,30 лв. и в споразумението страните са уговорили разсрочено плащане на задължението. Въз основа на представените писмени доказателства и заключението на съдебно-икономическата експертиза решаващият съдебен състав е направил извод, че след извършено от поемателя на дълга частично плащане същият е останал да дължи на ищеца три просрочени лизингови вноски, една просрочена вноска по застраховка „Каско“ и три просрочени задължения за плащане на договорна неустойка по т. 30.1.1 от Общите условия на лизингодателя по договора за финансов лизинг в размер общо 18 661,17 лв.
Възражението на ответниците за нищожност на договора за финансов лизинг поради противоречие със закона е прието за неоснователно. Изложени са аргументи, че релевираните съображения, свързани с формата на договора, са неотносими към твърдяното от ответниците основание за нищожност.
Възражението за недължимост на претендираните суми поради анатоцизъм в споразумението за заместване в дълг е прието за неоснователно по аргументи, че неустойката за забава на лизинговите вноски е определена при условието на т. 30.1.1 от Общите условия и няма кумулиране на лихва за забава и неустойка за забава, нито олихвяване на изтекли лихви.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. По отношение на релевантните правни въпроси не е налице твърдяното от касаторите основание за допускане на каксационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
По въпроса за допустимостта на решението, постановено по иск с правно основание чл. 422 ГПК, е налице постоянна практика на ВКС, съгласно която едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Решението е недопустимо, когато съдът се е произнесъл по недопустим или непредявен иск или иск на различно правно основание от заявеното. Искът по чл. 422 ГПК е допустим при наличието на следните предпоставки: 1/ да има издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК или заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК; 2/ длъжникът да е подал възражение срещу заповедта за изпълнение в двуседмичен срок от връчването на заповедта; 3/ установителният иск по чл. 422 ГПК да е предявен в преклузивния едномесечен срок, предвиден в чл. 415, ал. 1 ГПК. В настоящия случай тези предпоставки са налице. Съдебното решение, респективно заповедта за изпълнение, без значение на какво основание е издадена /чл. 410 или чл. 417 ГПК/, са нищожни, когато не отговарят на условията за валидност, а именно когато не са приети от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, не са постановени в пределите на правораздавателната власт на съда, не са в писмена форма, не са подписани и волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютната неразбираемост на съдебния акт. Съдът, който разглежда иска с правно основание чл. 422 ГПК, следва да прецени валидността на заповедта за изпълнение при проверка на допустимостта на установителния иск. В настоящия случай, както заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, така и решенията на въззивния и първоинстанционния съд са валидни, тъй като са постановени от надлежен орган, от надлежен състав, постановени са в пределите на правораздавателната власт на съдилищата, в писмена форма, подписани са и волята на съдебния състав е разбираема и ясно изразена. Обстоятелството дали документът, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение по чл. 417, т. 3 ГПК, отговаря на изискванията по т. 3 на чл. 417 ГПК, не е относимо към валидността/нищожността на заповедта за изпълнение, а към правилността на съдебния акт, респективно правилността на разпореждането за незабавно изпълнение, чиято проверка се извършва по реда на обжалване на разпореждането за незабавно изпълнение по чл. 491 ГПК, но не и в производството по чл. 422 ГПК.
Вторият и третият правни въпроси, посочени от касаторите, не са релевантни за настоящия спор. Тези въпроси са от значение за производството по обжалване на разпореждането, с което се уважава молбата за незабавно изпълнение на заповедта по чл. 417, т. 3 ГПК. В производството по установителния иск по чл. 422 ГПК съдът следва да установи дали вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение по чл. 417, т. 3 ГПК съществува, дали същото е изискуемо и непогасено, като се съобрази с всички събрани относими и допустими доказателства. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС предвид събраните по делото доказателства е изследвал дължимостта на сумата, за която е издадена процесната заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не е налице твърдяното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Пазарджишки окръжен съд. С оглед изхода на делото разноски на касаторите не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторите трябва да заплатят на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер 500 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 586 от 13.12.2012г. по в. гр. дело № 927/2012г. на Пазарджишки окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], П. И. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] И. П. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] да заплатят на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] солидарно на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 500 лв. /петстотин лева/ – възнаграждение за юрисконсулт.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.