О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1123
гр.София, 8.10.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
трети октомври две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4672/ 2013 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на С. И. Й. и на П. на Р. Б. (П.) за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 559 от 25.03.2013 г. по гр.д.№ 175/ 2013 г. С него частично е потвърдено и частично е отменено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 14884/ 2010 г. и по този начин П. е осъдена да заплати на С. И. Й. на основание чл.2 ЗОДОВ сумата 8 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, като за разликата до пълния предявен размер от 50 000 лв искът е отхвърлен.
Жалбоподателят С. Й. оспорва решението в частта, отхвърляща исковете. За да обоснове искането за допускане на касационно обжалване, той поддържа, че е налице противоречива практика при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди, които се търпят в сходни случаи от различни лица. Освен това сочи, че в противоречие с практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г на ОСГК – въззивният съд не е изложил мотиви какви са особеностите на конкретния случай. Формулира също материалноправни въпроси за необходимостта да се доказват вредите, претърпени от продължило над разумния срок наказателно преследване и за приложимия закон при настъпило в хода на процеса изменение на материалноправните норми, които въпроси според него имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
П. атакува решението в осъдителната му част. Счита, че при постановяването му въззивният съд, в противоречие с практиката на ВКС, не е изложил мотиви по въпроса стоят ли вредите в причинна връзка с незаконното обвинение и е присъдил обезщетение за вреди, които не са пряка последица от обвинението. Също в противоречие с практиката на ВКС, но и при условията на противоречива съдебна практика, е определен размерът на обезщетението за неимуществени вреди, без да се преценят всички релевантни обстоятелства.
Съдът намира жалбите за допустими, но исканията и на двете страни за допускане на касационно обжалване на решението са неоснователни.
Не се установява твърдението на касатора – ищец, че е налице противоречива практика при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК е налице тогава, когато един и същ правен въпрос е разрешен по противоположен начин в две различни влезли в сила съдебни решения. Касаторът е този, който носи тежестта да посочи и представи решенията, разрешаващи противоречиво въпроса, както и данни за влизането им в сила. В конкретния случай жалбоподателят представя две невлезли в сила решения, които не обективират съдебна практика по смисъла на цитираното Тълкувателно решение и въз основа на тях не може да се направи извод за наличие на предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
Въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по въпроса трябва ли въззивният съд да изложи мотиви по особеностите на конкретния случай. Обжалваното решение не съдържа констатация, че за съда не съществува задължение да съобрази особеностите на случая, нито съдът фактически се е отклонил от това си задължение. Посочено е, че се отчита продължителността на наказателното преследване, тежестта на обвинението, мерките за принуда, липсата на данни за сериозни негативни последици за психическата сфера на ищеца и др. Мотивирането на съдебния акт е в съответствие с изискванията на задължителната съдебна практика, а не й противоречи.
Останалите поставени от ищеца материалноправни въпроси обуславят въззивното решение, но не са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно цитираното ТР № 1 от 19.02.2010 г., такова значение има въпрос, отговорът на който ще допринесе за създаване на практика, ако такава не е установена, или за осъвременяване на практиката или за нейната промяна, както и в случаите на липса на практика или на установена неправилна такава при наличие на неяснота, непълнота или противоречие в закона. Тези предпоставки в случая не са налице. По поставените от касатора въпроси има трайно установена практика, която не се нуждае от осъвременяване. Според тази практика подлежат на доказване от ищеца всички елементи от деликтния състав, въз основа на който се претендира възникване на правото на обезщетение, с изключение на вината. Вредите, като обективен елемент на този състав, трябва да се докажат от ищеца на общо основание. Правните последици от фактическия състав се уреждат от материалния закон, действал към момента на осъществяването му, освен ако на новия закон изрично е придадена обратна сила. Въззивното решение е съобразено с така установената практика, поради което по жалбата на ищеца няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол.
Няма такова основание и по жалбата на ответника. Въпросът за определяне на размера на обезщетението с оглед критерия „справедливост“, не е разрешен в противоречие с ППВС № 4 от 1968 г. Въззивното решение е съобразено с дадените в постановлението указания, като са обсъдени всички конкретни обстоятелства, установени във връзка с обвинението срещу ищеца и негативния ефект върху живота му. Няма противоречие с ТР № 3/ 2005 г. и ТР № 1/ 2001 г. по въпроса за наличието на причинна връзка и мотивирането й в съдебния акт, защото въззивният съд е посочил кои вреди намира за установени, че стоят в причинна връзка с незаконното обвинение и поради това подлежат на обезщетяване. Вреди, за които причинна връзка не е установена, не са включени от обхвата на дължимото обезщетение.
Не се установяват и твърденията на касатора- ответник, че е налице противоречива практика на съдилищата при определяне на размера на дължимото обезщетение за вреди от незаконно наказателно преследване при сходни случаи. Решения на ВКС по гр.д.№ 489/ 2011 г., ІV г.о. и по гр.д.№ 19/ 2012 г., ІІІ г.о., на които П. се позовава в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, не разрешават спорове по сходни случаи. В тях са разгледани искания за обезщетяване на вреди от незаконно наказателно преследване при различна тежест на обвинението, различна продължителност на наказателното производство и интензитет на мерките за процесуална принуда. В тези случаи закономерно присъдените обезщетения са в различен размер, съобразно особеностите на конкретните случаи, а не се касае за противоречива практика на съдилищата.
Поради това съдът приема, че по исканията и на двете страни в производството не са налице предпоставките за осъществяване на касационен контрол върху обжалвания акт и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 559 от 25.03.2013 г. по гр.д.№ 175/ 2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: