ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1125
С., 10.08.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юли две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1329 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на А. за с. п. С., приподписана от адв.К., срещу въззивното решение на Плевенския окръжен съд /ПОС/ от 11.V.2010г. по в.гр.д. № 299/2010г.
Ответникът по касационната жалба Ц. н. при х. “Св.Н.” [населено място] е заел становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение ПОС по въззивна жалба само на ответника е потвърдил решението на Плевенския РС от 19.ІІ.2010г. по гр.д. № 5774/2009г. в частта, с която АСП е осъдена да заплати на Ц. н. при х. “Св.Н.” 9379.51лв., представляващи обезщетение за ползването на недвижими имоти – помещения в четириетажна административна сграда в [населено място], подробно индивидуализирани – за периода 27.ІV. – 02.VІІ.2009г., ведно със законната лихва от 13.Х.2009г. до окончателното им изплащане, както и деловодни разноски.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че през процесния период ответната агенция е ползвала без правно основание помещенията, собственост на ищеца, до предаването на 02.VІІ.2009г. на ключовете за тях на последния. За това ответникът дължи обезщетение, тъй като собственикът е лишен от гражданските плодове от имота си – наем, което съставлява обедняване на ищеца, а ползвателят е спестил разходи за заплащане на наем за чуждия имот, в което се изразява неговото обогатяване. Като неоснователно е оценено възражението на ответника за недопустимост на иска по чл.59 от ЗЗД, доколкото ищецът разполагал с иск по чл.108 от ЗС. В тази връзка е прието, че субсидиарният характер на иска по чл.59 от ЗЗД се проявява по отношение на другите хипотези на неоснователното обогатяване по чл.55 от ЗЗД, както и по отношение на облигационните претенции, с които ищецът евентуално разполага или спрямо евентуална претенция, основаваща се на непозволено увреждане, но не се намира в такава зависимост от ревандикационния иск по чл.108 от ЗС, а и предявяването на ревандикационен иск в случая е безпредметно с оглед предаването на помещенията на собственика им, а дори да бе предявен такъв иск, той не може да възстанови настъпилата за собственика загуба от невъзможността да прибира граждански плодове, която се репарира чрез иска по чл.59 от ЗЗД.
В изложението на АСП по чл.284 ал3 т.1 от ГПК се сочи, че изводът на въззивния съд, че искът е субсидиарен само по отношение на исковете по чл.55 от ЗЗД, е в противоречие с т.8 от ППВС № 1/1979г. Искът по чл.108 от ЗС бил обуславящ по отношение на този по чл.59 от ЗЗД, поради което ищецът следвало да предяви ревандикационен иск, въпреки че това не било нужно, тъй като по никакъв начин АСП не се е противопоставяла на ищеца да ползва имотите си. За да бъде уважен искът, следвало да бъде доказано обедняване, каквото по делото не е сторено, което било в противоречие с решение № 1085/15.ХІ.2007г. по гр.д. № 1077/2006г. на ВКС V ГО, не представено. Твърди се, че при иск за неоснователно обогатяване от ползването на недвижим имот без основание следвало да се вземат предвид разходите на ответника за поддържане на имота и без да е направено искане, а въпреки направеното в случая искане те не са взети предвид, което е в противоречие с решение № 1297/14.VІ.1961г. по гр.д. № 4538/1961г. І ГО, не представено. Напротив, първоинстанционният съд разделил производството, като предявения иск за подобренията и разноските за запазване на имота се разглеждал в отделно производство. Този въпрос бил решаван противоречиво от съдилищата, като касационният съд следвало да издири решения, които доказвали това.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по първия поставен от касатора въпрос въззивният съд не се е прлоизнесъл в противоречие, а в пълно съответствие с разрешението му, дадено с т.8 от ППВС № 1/1979г., според което искът по чл.59 от ЗЗД е поставен на разположение на неоснователно обеднелия във всички случаи, когато той не може да се защити нито с исковете по чл.55 ал.1 от ЗЗД, нито въобще с друг иск, и че по този начин се осуетява чрез законна норма всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго, макар да не съществува конкретно уредена възможност в други текстове на закона.
Вторият релевиран въпрос – че за да бъде уважен искът, следвало да мбъде доказано обедняване, а това не било сторено в случая, не е такъв по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, а е оплакване за необоснованост по смисъла на чл.281 от ГПК, което, обаче, подлежи на проверка едва в касационното производство, ако такова бъде допуснато.
По въпросите за невземане предвид при произнасянето по спора на разходи на АСП за поддържане на процесните помещения и за направени подобрения в тях и за разделяне на производствата по иска по чл.59 от ЗЗД и по претенциите на АСП за подобрения и разходи въззивният съд не се е произнесъл, тъй като по силата на чл.269 от ГПК той е бил ограничен да се произнесе само по оплакванията във въззивната жалба, каквито в тази насока в нея не се съдържат.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Плевенския окръжен съд, първи граждански състав, № 219 от 11.V.2010г. по гр.д. № 299/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: