Определение №1125 от 9.10.2013 по гр. дело №4776/4776 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1125

гр.София, 09.10.2013 г.

Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
трети октомври две хиляди и тринадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев

като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4776/ 2013 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на И. В. Б. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 31.01.2013 г. по гр.д.№ 15443/ 2012 г. С него е потвърдено (в обжалваната по въззивен ред част) решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 55568/ 2011 г. и по този начин касаторът е осъден да заплати на Н. Г. Т. на основание чл.31 ал.2 ЗС сумата 5 766,42 лв – обезщетение за ползване на 1/2 ид.ч. от съсобствен на страните недвижим имот за период 31.05.2008 г. – 17.06.2011 г., както и сумата 560,84 мораторна лихва, а на основание чл.59 ал.1 ЗЗД – да заплати сумата 931,37 лв – обезщетение за ползване на изцяло собствен на Н. Т. недвижим имот за период 18.06.2011 г. – 12.12.2012 г. и сумата 46,68 лв мораторна лихва.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят повдига следните правни въпроси: предпоставка ли е за уважаване на иска по чл.31 ал.2 ЗС фактът, че един от съсобствениците лишава останалите от възможността да си служат с общата вещ; какви са правилата, от които се ръководи съдът при установяване на правнорелевантните факти; как се разпределя доказателствената тежест в процеса, образуван по твърдения за възникнало вземане по чл.31 ал.2 ЗС. Според касатора по отношение на тези въпроси са налице всички основания, предвидени в т.1, 2 и 3 на ал.1 на чл.280 ГПК и поради това са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Ответната по касация страна Н. Г. Т. оспорва жалбата.
Съдът намира жалбата за допустима, обаче не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Въззивният съд е приел за установено чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение и чрез излагане на собствени съображения, че ищцата и ответникът са били съсобственици на недвижим имот, а впоследствие съсобствеността е била прекратена чрез делба. От 2002 г. този имот се ползва от ответника и общото на двете страни малолетно дете, като за предходен период, за времето преди делбата, ответникът е осъден да заплати на ищцата обезщетение по чл.31 ал.2 ЗС с влязло в сила решение. Изведено е, че за следващ период на ползване на имота, но преди извършване на делбата, ответникът също дължи обезщетение, при отчитане на ползваната от детето площ, тъй като не е установено той да е предоставил за този период достъп на съсобственика си. След прекратяване на съсобствеността ответникът е ползвал изцяло чужда вещ и затова дължи обезщетение, пак при отчитане на ползваната от детето площ.
При тези изводи на въззивния съд без значение за изхода от спора е отговорът на въпроса дали препятстването на един от съсобствениците по отношение на другите да си служат с общата вещ е предпоставка за уважаване на иска. Този въпрос не е разрешаван от въззивния съд, тъй като същият е мотивирал изводите си за основателност на претенцията с факта, че предпоставките за уважаването й са установени с влязло в сила съдебно решение и че ищецът не е доказал след влизане в сила на това решение да има промяна в обстоятелствата. Ето защо материалноправният въпрос, формулиран в изложението на касатора, не обуславя решението по делото. По такъв въпрос обжалването не може да бъде допуснато.
Що се касае до процесуалноправните въпроси, те са формулирани абстрактно и без връзка с конкретния спор. Не би могло да се приеме, че са от значение за изхода от делото правилата, от които се ръководи съдът при установяване на правнорелевантните факти, след като няма конкретно изложено твърдение кои правила са нарушени при постановяване на обжалваното решение и по отношение на кой факт. Също без връзка с конкретния спор е въпросът да разпределението на доказателствената тежест в процеса, образуван по твърдения за възникнало вземане по чл.31 ал.2 ЗС, доколкото не е посочено как евентуално неправилно разпределение на тежестта на доказване от съда може се е отразило на крайното му решение.
По изложените съображения съдът намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 31.01.2013 г. по гр.д.№ 15443/ 2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top