О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1126
гр. София, 07.12.2011 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести октомври две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 692 по описа на Върховния касационен съд за 2011 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 8.03.2011 год. по гр. д. № 978/2010 год. Софийският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 3.06.2009 год. по гр. д. № 71/2006 год. на Самоковския районен съд в частта, с която е изнесен на публична продан недвижимия имот, находящ се в [населено място] – дворно място с площ 433 кв. м., представляващ парцел * в кв. 188 по плана от 1978 год., идентичен с поземлен имот с идентификатор № * по кадастралната карта на [населено място], ведно с първи етаж и мазетата на построената в него двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 87 кв. м., ведно с идеалните части от общите части на сградата, в частта, с която е осъдена В. З. да заплати на С. Г. сумата 7 181 лв., представляваща нейната част в увеличеното от последния приживе на наследодателя негово наследство, на основание чл. 12, ал. 2 ЗН, както и в частта, с която е отхвърлена претенцията на В. З. против С. Г. за заплащане на обезщетение в общ размер от 11 327.47 лв. за лишаването й от ползуване на делбения имот в периода от 1.04.2004 год. до 27.11.2009 год.
С горното въззивно решение окръжният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е била уважена претенцията на С. Г. по чл. 12, ал. 2 ЗН над размер 7 181 лв. до 37 667 лв. и в частта му за съответната разлика в присъдената държавна такса и вместо това е постановил друго решение, с което искът за тази разлика е отхвърлен, като неоснователен.
Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба в срок от В. Д. З., чрез пълномощника й адвокат Ел. П., в частите му относно способа на извършване на делбата чрез изнасяне на имота на публична продан и отхвърляне на предявения от нея иск за заплащане на обезщетение за лишаването й от ползуването му в претендирания период, както и в частта му, с която е осъдена да заплати на другия съделител сумата 7 181 лв., на основание чл. 12, ал. 2 ЗН. Поддържа оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на направените изводи с искане за отмяната му и вместо това делбеният имот й бъде възложен, да бъде уважен предявения от нея иск по чл. 31, ал. 2 ЗС и се отхвърли предявената против нея претенция по чл. 12, ал. 2 ЗН изцяло.
В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулираните материалноправни въпроси, касаещи предпоставките за основателност на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, начина и фактите, при които може да се приеме за основателна претенцията по чл. 12, ал. 2 ЗН и началният момент на погасителната давност за предявяването й, според касаторката имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, без да се изложени каквито и да било съображения, съгласно разясненията на т. 4 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Съделителят С. Д. Г., чрез пълномощника му адвокат Т., поддържа становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата в представения писмен отговор.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на поддържаното основание за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да извърши делбата на имота чрез изнасянето му на публична продан, съгласно чл. 288, ал. 1 ГПК /отм./, въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките на закона за възлагането му на съделителката З., тъй като е установено, че тя не е живяла в него към момента на откриване на наследството. Липсата на тази предпоставка е налице и по отношение на другия съделител, чиято претенция за възлагане е отхвърлена с влязлото в сила в тази му част първоинстанционно решение. Въззивният съд приел, че съделителят С. Г. с лични средства и труд е построил пристройката към делбения първи етаж на къщата, с което е увеличена стойността на наследството на наследодателя на страните, от чийто размер 43 085 лв., установен с помощта на тройна техническа експертиза, другата съделителка следва да заплати част, съответна на наейната наследствена такава в размер на 1/6 ид. ч., тъй като останалите идеални част е придобила възмездно на основание разпоредителната сделка на другите наследници на Д. Г.. Поради това приел искът по чл. 12, ал. 2 ЗН за основателен до размер на сумата 7 181 лв., а възражението за погасяването му по давност намерил за неоснователно, позовавайки се приетото по този въпрос в ППВС № 7/73 год., че давността за упражняване на това право започва да тече от предявяване на иска за делба.
За да отхвърли претенцията на касаторката за заплащане на обезщетение от съделителя С. Г. за лишаване от ползуване на делбения имот в исковия период, съдът приел, че за част от него не е налице отправено писмено поискване, а за останалия период не се установява ответникът да е ползувал по-голяма от притежаваната от него част от имота и да е възпрепятствувал касаторката да ползува същия в обема на притежаваните от нея права.
Следователно, произнасянето на въззивния съд в обжалваното решение по поставените в изложението правни въпроси по заявените претенции за заплащане на парични суми за увеличение на наследството и лишаване от ползуване на делбения имот е обусловило и направените от него изводи. /В останалата обжалвана част относно способа на извършване на делбата касаторката не формулира материалноправен или процесулноправен въпрос, по който съдът да се е произнесъл/. Не е налице обаче основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, тъй като въззивният съд се е съобразил с утвърдената съдебна практика по съединените искове. Изложените от касаторката съображения не обуславят поддържаното от нея значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно разясненията в т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, а представляват касационни основания за неправилност на въззивното решение, които не могат да се обсъждат в настоящето производство с предмет произнасяне по наличие на основания за допускане на касационно обжалване на решението.
За да се обоснове наличието на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, следва да се изложат конкретни съображения за необходимостта от различно от утвърденото в съдебната практика тълкуване на разпоредбите на закона по поставените въпроси, което в случая не е направено. Посочва се бланкетно текста на закона, с цел решаването на конкретния казус, което не обосновава наличието на това основание за допускане на касацията, при положение, че по приложението на чл. 12, ал. 2 ЗН и чл. 31, ал 2 ЗС е налице отдавна утвърдена съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение.
Доколкото в касационната жалба касаторката се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва да се посочи, че и то не е налице с оглед липсата на посочване на задължителната съдебна практика, на която според касаторката противоречи произнасянето на въззивния съд по поставените въпроси, а това е в нейна тежест.
В заключение следва извода, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /нито това по т. 1/ не е налице и не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 136 от 8.03.2011 год. по гр. д. № 978/2010 год. по описа на Софийския окръжен съд, по подадената от В. Д. З., чрез адвокат Ел. П. касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: