О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1127
гр.София, 10.10.2014г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми октомври, две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 3369/ 2014г. по описа на ВКС.
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 26.02.2014г. по гр.д.№3455/2013г., с което ОС Варна е уважил частично иск с правно основание чл.45 ЗЗД.
Жалбоподателят И. К. С., чрез процесуалния си представител поддържат, че с обжалваното решение в частта му, с която е уважен частично иск с правно основание чл.45 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора, в противоречие с практиката на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Въззивният съд с обжалваното решение, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил Л. Н. да заплати на И. К. сумата 2840 лева и като е потвърдил решението в останалата му част е отхвърлил иска до пълния му предявен размер.
Установено е по делото, че с влязла в сила на 13.04.2012г. присъда № 187/28.03.2012г. по НЧХД № 2324/2011г. по описа на РС- Варна, подс. Л. Н. е бил признат за виновен за това, че на 03.07.2010г. в [населено място], обл. , е причинил на И. К. разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и чл. 129 НК, изразяващо се в мозъчно сътресение, разкъсно- контузни рани на главата и горната устна, подкожен хематом в областта на лицето, избиване на горен десен зъб, кръвонасядания по лицето, множество ожулвания и кръвонасядания по крайниците и контузия в поясната област, обусловили временно разстройство на здравето неопасно за живота- престъпление по чл. 130 НК, но тъй като пострадалият е отвърнал веднага на действията със същата такава телесна повреда нанесена на подсъдимия, на основание чл. 130, ал.3 НК, съдът е освободил и двамата от наказание, като не ги е наказал.
Съдът е приел, че от заключението на вещото лице се установява, че ищецът е получил травматични увреждания, които са отзвучали за около 15- 20дни.
Съдът е посочил, че на основание чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици на деянието относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновност на дееца, т.е. в настоящия случай, предвид приложената по делото влязла в сила осъдителна присъда по НЧХД № 2324/2011г. по описа на ВРС, безспорно са установени обстоятелствата: че на 03.07.2010г. в [населено място], [община], Л. Н. е причинил на И. К. телесни увреждания, обусловили временно разстройство на здравето, неопасно за живота, т.е извършил е престъпление по чл. 130, ал.1 НК; че на същата дата и място И. К. отвърнал на действията причинявайки му също такава телесна повреда, т.е извършил е престъпление по чл. 130, ал.1 НК, както и че деянията и на двамата са извършени виновно.
Съдът е счел, че в в съответствие с принципа на справедливостта, залегнал в чл. 52 ЗЗД, следва да се вземат предвид възрастта на пострадалия -на 64г. , видът и характерът на всички установени по делото увреждания, които не са били опасни за неговото здраве и същите са с обратим. Съдът е отчел и начинът, по който са били причинени уврежданията на ищеца, макар и умишлено, предвид специфичната обстановка на инцидента, т.е и ищецът и ответникът са си нанасяли удари, за което и двамата с влязла в сила присъда са били признати за виновни. Съдът е приел, че претърпените неимуществени вреди в съвкупност обезщетение в размер на 2840 лв е справедилво.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за критерия по чл.52 ЗЗД и за точното приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД. Позовава се на Постановление №4/1968г. по практиката при опраделяне на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане ПВС№17/1963г. по приложението на чл.51 ЗЗД, решение от 27.04.2011г. по гр.д.№697/2010г., ІІІ г.о. на ВКС за приложението на чл.52 ЗЗД, решение от 16.07.2010г. по т.д.№551/2009г., ІІ т.о. на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед на данните по делото Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателя въпроси. Въззивният съд се е произнесъл в решението си по въпроса, касаещ преценката за “справедливото” обезщетяване на неимуществените вреди, в съответствие с практиката на ВКС, включително и в посочените от жалбоподателя решения. В трайната практика на ВКС, се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите. В съответствие именно с трайната практика на ВКС съдът е присъдил обезщетение за претърпените от ищците неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най- пълна степен за вредите от непозволеното увреждане.В този смисъл е и даденото разрешение в задължителната практика на ВКС / по смисъла на т.2 от ТР№1/2009г. на ОСГК и ТК на ВКС/ в решение от 24.06.2010г. по гр.д.№1650/2009г., решение от 09.06.2010г. по гр.д.№1091/2009г. на ВКС и решение от 20.12.2010г. по гр.д.№1889/2009г. на ВКС.
Що се касае до въпроса относим към точното приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД, то същият не е разрешаван от въззивният съд в обжалваното решение, поради което не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване. Същият не е от съществено значение за спора и въз основа на него съдът не е обусловил решаващите си изводи за основателност на предявения иск с правно основание чл.45 ЗЗД. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на жалбоподателя, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 26.02.2014г. по гр.д.№3455/2013г. на ОС Варна.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: