О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1129
гр.София, 10.10.2014г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми октомври, две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 3468/ 2014г. по описа на ВКС.
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 26.02.2014г. по гр.д.№1196/2013г. с което АС Пловдив е отхвърлил иск с правно основание чл.49 ЗЗД.
Жалбоподателят – Г. К. Щ., чрез процесуалните си представители поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът [фирма], чрез процесуалния си представител, поддържа че не са налице основанията по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Въззивният съд с обжалваното решение, като е отменил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявените от Г. К. против [фирма] искове за заплащане в качеството му на наследник – син на К. Г. Щ., починал на 04.01.2013г., на сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 2000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, които суми са присъдени в полза на К. Г. с влязла в законна сила присъда, постановена по НОХД № 1830/2009г. по описа на ПОС, за претърпени имуществени и неимуществени вреди, вследствие смъртта на сина му – К. К., починал на 22.02.2008г., причинена виновно от К. У. – технически ръководител на строителен обект в [фирма] , в резултат на престъпление по чл. 123, ал.1 НК, като деянието е извършено при изпълнение на работа, възложена от дружеството, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 21.02.2010г. до окончателното им заплащане.
Установено е по делото, че с присъда по НОХД № 1830/2009г. подсъдимият К. У. е признат за виновен в това, че на 22.02.2008г. в [населено място], поради немарливо изпълнение на занятие, представляващо източник на повишена опасност, като технически ръководител на строителен обект, назначен на тази длъжност с трудов договор от 01.09.2004г. в ответното дружество, е причинил смъртта на К. К. , като със същата присъда подсъдимият бил осъден да заплати на К. Щ. обезщетение в размер на 50 000лв. за неимуществени вреди, претърпени вследствие смъртта на сина му и 2000лв. обезщетение за имуществени вреди от същото увреждане, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 22.02.2008г. до окончателното изплащане на сумите, както и сумата от 1000лв. – възнаграждение за повереник в наказателното производство
Установено е също така, че К. Щ. починал на 04.01.2013г. е оставил за свой наследник ищеца- негов син.
Прието е по делото, че видно от удостоверение № 6374 от 07.02.2013г. на ЧСИ О. , издадено по изп.д. № 242/2011г. , че същото е образувано по молба с вх. № 2614/21.02.2011г. с приложен към нея изпълнителен лист, в който е удостоверено вземането на К. Г. по отношение на длъжника К. У. за сумите, за които с присъдата са били уважени предявените граждански искове, като е посочено, че по делото са постъпили суми от наложения запор върху трудовото възнаграждение на длъжника и конкретно сумата от 862.24 лв., от които 535.80 лв. с ДДС наредени по сметка на ЧСИ М. О. за заплашане на обиктовените такси, съгласно ТТРЗЧСИ и 272.55 лв. са наредени по сметка на взискателя за частично погасяване на претенирапия от взискателя адвокатски хонорар, като след 07.08.2012г. не са постъпили суми по изпълнителното дело.
Съдът е приел, че влязлата в законна сила присъда, в частта касаеща присъдените в полза К. Щ. обезщетения по никакъв начин не обвързва дружеството [фирма] – същото не е участвало като страна в процеса, респ. не е успяло по никакъв начин да организира своята защита, поради което и съдебния акт не може да му се противопостави. Прието е, че наличието на предпоставките, формиращи фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, следва да бъдат изцяло установени при условията на пълно и главно доказване в хода на настоящото производство, за да бъде ангажирана отговорността на дружеството ответник, а ищецът, за който стои тежестта за доказване на претърпени от неговия наследодател вреди не е установил такава. Констатираното е достатъчно предявените искове за бъдат отхвърлени като недоказани.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалните си представителили поддържа, че с решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора:за това солидарна ли е отговорността на деликвента и възложителя по чл.49 ЗЗД, когато е уважен иск по чл.45 ЗЗД срещу прекия причинител на вредата следва ли пострадалия в производство срещу възложителя отново да доказва предпоставките за уважаване на иска по чл.49, вр.чл.45 ЗЗД. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Позовава се на ППВС№7/1958г. по приложението на чл.49 ЗЗД, ППВС№9/1966г. за отговорността по чл.49 ЗЗД, решение от 21.07.2010г. по гр.д.№69/2009г., ІІІ г.о. ВКС- за солидарната отговорност на причинителя на вредата и възложителя на работата, решение на въззивен съд за което няма отбелязване да е влязло в сила, поради което не следва да бъде съобразявано при преценка за допустимост на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че по поставените от жалбоподателя въпроси не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. В решението е даден отговор на същите в съответствие с трайната практика на ВКС, изразена и в П№9/28.12.1966г. ПВС, П № 7/1958 г., 7/1959 г., 4/1961 г. и 17/1963 г. , с които Пленумът на Върховния съд е изяснил редица въпроси във връзка с отговорността по чл.49 ЗЗД. Приема се, че отговорност по чл.49 ЗЗД възниква, когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа, или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата, или когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него. Посочва се, че отговорност по чл.49 ЗЗД съществува и когато причинителят на увреждането е нарушил дадените му указания или надлежните правила за извършване на възложената работа, като границите на отговорността по чл.49 ЗЗД се определят от степента на вината на лицето, което е било натоварено да извърши определена работа. В съответствие с тази практика въззивният съд в конкретния случай е достигнал до извод за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.49 ЗЗД. Така установената практика не е неправилна за да се налага да бъде променена чрез допускане на касационно обжалване по поставените от жалбоподателката въпроси на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В случая въпросът за солидарната отговорност на причинителя на вредата и възложителя на работата не е разрешаван от въззивния съд и същият не е обусловил решаващите изводи на съда за неоснователност на предявения иск. Ето защо същият не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване. Преценката на доказателствата, въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение за това доказани ли са или не вреди от непозволено увреждане, може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда, а не на правните такива, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Решаващ за изхода на спора е фактът, че ищецът, като брат на пострадалото от злополуката лице, не попада в кръга на правоимащите по иск с правно основание чл.49, вр. чл.45 ЗЗД. Такива са само лицата от най – близкия семеен кръг на пострадалия – съпругата, децата и родителите му, както и лицата, които са били установили с пострадалия приживе отношения, които са сходни с отношенията между роднините (напр. взетото за отглеждане и осиновяване, но още неосиновено дете; лица, живеещи в продължителна и трайна фактическа семейна връзка). Това е така, защото между тези лица съществуват отношения на привързаност и зависимост – емоционална, духовна и материална, един към друг, поради което те съставляват една семейна общност- ПВС№4/1961г.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 26.02.2014г. по гр.д.№1196/2013г. на АС Пловдив.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: