1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 113
София, 11.02.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 78/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. К. Б. от [населено място] против въззивно решение № 1787 от 29.08.2014 г., постановено по т. д. № 4510/2013 г. на Софийски апелативен съд, 6 състав. С посоченото решение, след отмяна на решение от 07.08.2013 г. по гр. д. № 16591/2012 г. на Софийски градски съд, І-17 състав, са отхвърлени предявените от В. К. Б. срещу [фирма] евентуално съединени искове, както следва : Иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3 ЗЗД за признаване установено, че са недължими сумите 2 000 000 евро и 226 000 евро по записи на заповед от 24.02.2011 г. на основание нищожност на каузалното правоотношение, обективирано в споразумение от 24.02.2011 г., по повод на което са поети менителничните задължения, и за прогласяване нищожността на каузалното правоотношение, обективирано в споразумението от 24.02.2011 г., по повод на което са поети менителничните задължения, на основание чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3 ЗЗД и чл.26, ал.2, пр.4 ЗЗД; Иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.486, ал.2 във вр. с чл.538 ТЗ за признаване установено, че са недължими сумите 2 000 000 евро и 226 000 евро по записи на заповед от 24.02.2011 г., на основание нищожността на записите на заповед и за прогласяване нищожността на записите на заповед; Осъден е В. К. Б. да заплати на [фирма] разноски по делото в размер на 218 213.88 лв.
С касационната жалба са въведени доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и е заявено искане за отмяна на решението и за уважаване на исковете или за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Касаторът навежда оплаквания, че : Въззивният съд е допуснал съществено нарушение на чл.154 ГПК и се е произнесъл в противоречие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ВКС и в постановени по реда на чл.290 ГПК решения, като е приел, че споразумението от 24.02.2011 г. не инкорпорира каузално правоотношение между страните, обусловило издаването на менителничния ефект, но въпреки това е отхвърлил исковете за недължимост на вземанията по записите на заповед, без ответникът – поемател, върху когото пада доказателствената тежест за установяване на вземанията по записите на заповед, да е доказал друго каузално правоотношение, станало причина за менителничното задължаване; Решението е постановено в нарушение на материалния закон – чл.465 ТЗ, и е необосновано, тъй като в него е отречено изобщо съществуването на субективни менителнични възражения и е направен вътрешнопротиворечив извод, че макар да носят белезите на абстрактна правна сделка, лишена от каузално основание, записите на заповед изпълняват обезпечителна функция; В резултат на неправилно тълкуване на чл.465 ТЗ въззивният съд е достигнал до незаконосъобразен извод, че издаването на менителничен ефект с цел обезпечаване на изпълнението на задължения по каузално правоотношение /в случая по споразумението от 24.02.2011 г./ не може да предхожда възникването на каузалното правоотношение; В нарушение на материалния закон – чл.26, ал.2, пр.4 ЗЗД във вр. с чл.465 ТЗ, и поради погрешно разбиране, че каузата на едно правоотношение винаги трябва да е свързана със задължаване на страната да извърши определено действие или да постигне определен резултат, въззивният съд неправилно е приел, че тъй като от споразумението не произтичат задължения за издателя, то не може да представлява кауза за издаване на менителничните ефекти.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] със седалище в [населено място] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 29.12.2014 г. Претендира юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството пред Софийски градски съд е образувано по предявени от В. К. Б. срещу [фирма] отрицателни установителни искове за недължимост на сумите 2 000 000 евро и 226 000 евро, за които са издадени 2 бр. записи на заповед от 24.02.2011 г., поради нищожност на споразумение от 24.02.2011 г., за обезпечаване на което са издадени записите на заповед, и поради нищожност на самите записи на заповед. В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че на 24.02.2011 г. следвало да подпише с ответника споразумение за предоговаряне на пет просрочени кредитни експозиции на дружества, в които имал пряко или косвено капиталово участие; За обезпечаване на споразумението и за да не насочи ответникът принудително изпълнение върху обезпеченията по просрочените кредити, което да попречи на дружествата да осъществяват търговската си дейност, ищецът следвало да издаде 2 бр. записи на заповед за сумите 2 000 000 евро и 226 000 евро; Ответникът отказал да подпише първоначално договореното споразумение и на 24.02.2011 г. страните подписали друго споразумение, въз основа на което ищецът издал записите на заповед за посочените суми; Споразумението от 24.02.2011 г. било нищожно и не пораждало правни последици, тъй като съдържало уговорки, противоречащи на добрите нрави и на императивни разпоредби на закона – чл.722 ТЗ и чл.129, ал.1 ЗУТ, и неговата нищожност водела до недължимост на вземанията по записите на заповед, издадени за обезпечаването му; Записите на заповед били нищожни на основание чл.486, ал.2 ТЗ поради порок във формата – посочване на два различни падежа /„на предявяване в срок до 31.12.2012 г.”/ в противоречие с чл.486, ал.1 ТЗ. Въз основа на така изложените фактически твърдения ищецът е поискал от съда да признае за установено, че не дължи на ответника сумите по записите на заповед поради нищожност на обективираното в споразумението каузално правоотношение на основание чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3 ЗЗД и чл.26, ал.4 ЗЗД, като прогласи и нищожността на споразумението, а ако отхвърли първия иск – да признае сумите за недължими поради нищожност на записите на заповед, съгласно чл.486, ал.2 ТЗ, като прогласи тяхната нищожност.
Първоинстанционният съд се е произнесъл с решение, с което е признал за установено, че ищецът не дължи на ответника сумите по двата записа на заповед поради нищожност на споразумението от 24.02.2011 г., за чието обезпечаване са поети менителничните задължения, и е прогласил нищожността на споразумението. С оглед произнасянето по главния иск съдът не е разглеждал евентуалния иск, основан на твърдяна нищожност на записите на заповед.
Сезиран с въззивна жалба от ответника, Софийски апелативен съд е отменил решението на първата инстанция и е отхвърлил като неоснователни всички предявени с исковата молба искове.
За да отхвърли главния иск за недължимост на сумите по записите на заповед поради нищожност на споразумението от 24.02.2011 г. и за прогласяване нищожност на споразумението, въззивният съд е приел, че споразумението не е източник на каузално правоотношение и не поражда за ищеца задължения, които биха могли да бъдат обезпечавани със записите на заповед и при неизпълнение на които банката – поемател може да заявява притезания за плащане въз основа на менителничните ефекти. Съдът е преценил, че предвид текста на чл.1, в който е посочено, че споразумението урежда „поети задължения от издателя” и че „издателят е издал в полза на банката записи на заповед”, споразумението носи белезите на едностранен договор, който се изчерпва с поемането на задължения от ответника да върне на ищеца издадените записи на заповед при настъпване на изброените в раздел ІІ обстоятелства, без да обвързва осъществяването на тези обстоятелства с насрещни фактически и правни действия на издателя. След тълкуване на споразумението съобразно критериите на чл.20 ЗЗД съдът е приел, че то отразява общата воля на страните да бъде гарантиран ищецът като издател на записите на заповед, издадени за обезпечаване на вече възникнали и изискуеми вземания на ответника към търговските дружества, в чийто капитал участва ищецът, срещу евентуално недобросъвестно поведение на ответника в качеството му на поемател на записите на заповед след погасяване на задълженията на дружествата. Като е изходил от разбирането, че споразумението съдържа само уговорки относно условията за връщане на записите на заповед, но не създава задължения за издателя, при неизпълнение на които банката – кредитор може да търси плащане на основание записите на заповед, въззивният съд е направил решаващия извод, че споразумението не е източник на каузално правоотношение от значение за съществуване на обективираните в записите на заповед менителнични задължения и че ответникът се легитимира като кредитор със записите на заповед в качеството им на абстрактни сделки.
Въззивният съд е отхвърлил и евентуално съединения отрицателен установителен иск, след като е приел, че начинът на определяне на падежите в текста на записите на заповед – при предявяване в срок до 21.12.2012 г., не противоречи на разпоредбата на чл.486, ал.1 ТЗ и не води до нищожност на записите на заповед, а оттук – и до недължимост на поетите с тях парични задължения.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора – чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК следва да се посочи от касатора и да е от значение за формиране на решаващата правна воля на въззивния съд, а не за правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси, за които твърди, че са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК : 1. По конкретното дело следва ли ответникът да докаже съществуването на каузално отношение, станало причина за издаване на процесния запис на заповед, при положение, че ищецът е направил възражение за липса на такова каузално отношение, а съдът е приел, че споразумението от 24.02.2011 г. не е каузална причина за издаването на записа на заповед; 2. Може ли конкретните записи на заповед да бъдат издадени от ищеца като обезпечение по възникнали вземания на ответника срещу трети лица и същевременно да бъдат издадени при липса на каузално правоотношение като причина за издаването им; 3. Може ли издаването на процесните записи на заповед, които имат гаранционно – обезпечителна функция, да предхожда възникването на каузалното отношение, станало причина за издаването им; 4. Може ли договор, който не съдържа задължение за издателя на ефекта, да съставлява каузално отношение, причина за издаването му. Поставените въпроси са относими само към произнасянето на въззивния съд по поддържания като главен отрицателен установителен иск за несъществуване на задълженията/вземанията по записите на заповед поради нищожност на споразумението от 24.02.2011 г. По отношение на евентуалния иск – за несъществуване на менителничните задължения поради нищожност на записите на заповед, с изложението не са въведени въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, което според указанията в цитираното тълкувателно решение е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол в частта за отхвърляне на иска.
Преценката дали поставените в изложението въпроси отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не може да бъде направена изолирано от релевираното в исковата молба основание за недължимост на сумите по записите на заповед – нищожност на споразумението от 24.02.2011 г., за чието обезпечаване /според твърденията на ищеца – касатор/ са издадени записите на заповед. В зависимост от така въведеното основание на иска при произнасянето си относно съществуването на отричаните менителнични задължения въззивният съд е изходил от релевантния за разрешаването на спора въпрос дали споразумението е източник на каузално правоотношение, за чието обезпечаване са издадени записите на заповед, за да рефлектира неговата нищожност върху валидното възникване на поетите със записите на заповед задължения.
Съобразявайки изводите на въззивния съд по съществото на правния спор, настоящият състав на ВКС намира, че нито един от формулираните в изложението въпроси не може да се квалифицира като значим за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Първият въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като отхвърлянето на иска не е обусловено от правни съждения на съда дали е необходимо ответникът – кредитор да доказва конкретното каузално правоотношение, за обезпечаване на което са издадени записите на заповед. Както бе посочено по-горе, въззивният съд е ограничил произнасянето си относно съществуването на отричаните с иска менителнични задължения до релевираното в исковата молба основание, предполагащо преценка дали записите на заповед обезпечават каузални задължения, произтичащи от споразумението от 24.02.2011 г., и оттук – дали нищожността на споразумението има за последица невъзникване на поетите със записите на заповед гаранционни менителнични задължения. В мотивите към решението съдът е констатирал, че записите на заповед са издадени във връзка с други каузални отношения, които не са предмет на споразумението, но в зависимост от заявеното основание на иска не е изследвал съдържанието на тези отношения и тяхната релевантност за правото на ответника – поемател да претендира плащане по записите на заповед. Неоснователен е доводът на касатора, че при произнасянето по иска въззивният съд се е отклонил от задължителните постановки в т.17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, които според него изискват при въведено твърдение за издаване на записа на заповед по повод или във връзка с каузални отношения тези отношения да бъдат установени по делото като предпоставка за уважаване на предявения по реда на чл.422 ГПК установителен иск. В хипотезата на чл.422, ал.1 ГПК кредиторът предявява положителен установителен иск за съществуване на вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Съгласно разясненията в т.17 от тълкувателното решение, в посочената хипотеза предмет на делото е съществуването на вземането, основано на записа на заповед, като ищецът доказва вземането си с редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение, а при въведени от ответника твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. Указанията в тълкувателното решение не възлагат на кредитора – ищец по положителния установителен иск тежестта да доказва конкретното каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, тъй като в качеството му на абстрактна правна сделка редовният от външна страна запис на заповед е самостоятелен източник на вземането и е достатъчен за неговото доказване в производството по чл.422 ГПК. Това разрешение е залегнало и в постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 12/30.01.2015 г. по т. д. № 2714/2013 г. на ВКС, І т. о., и решение № 248/23.01.2015 г. по т. д. № 3437/2013 г. на ВКС, І т. о., в които е прието, че дори в хипотеза, в която кредиторът е посочил обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузално правоотношение, той доказва вземането си, основано на менителничния ефект – редовен от външна страна запис на заповед, а твърдението му за кауза е обуславящо предмета на защита на ответника; за посочване на кауза, но недоказването й в производството по чл.422, ал.1 ГПК, ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска, основан на запис на заповед в качеството му на самостоятелна абстрактна правна сделка, независимо от защитата на ответника. Посоченото от касатора решение № 128 от 23.10.2012 г. по т. д. № 561/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., в което е изразено становище, че при направено от длъжника – ответник по иск по чл.422, ал.1 ГПК, възражение за липса на каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед, кредиторът – ищец носи тежестта да докаже каузалното правоотношение, предхожда приемането на Тълкувателно решение № 4/18.06.2013 г. на ОСГТК на ВКС и доколкото влиза в противоречие със съдържащите се в него задължителни указания, не следва да се взема предвид при преценката на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По аналогични на обоснованите в тълкувателното решение съображения при редовен от външна страна запис на заповед кредиторът – ответник по отрицателен установителен иск за несъществуване на обективираното в записа на заповед вземане, не следва да доказва наличието на конкретно каузално правоотношение, по повод или за обезпечаване на което е издаден записът на заповед, и недоказването на каузалното правоотношение не би могло да бъде мотив за уважаване на предявения от длъжника иск. Поради изложеното въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса, формулиран в п.1 от изложението.
Въпросите по п.2 и п.4 са зададени некоректно и не кореспондират с мотивите към обжалваното решение. За да отхвърли иска за недължимост на вземанията по записите на заповед поради нищожност на споразумението от 24.02.2011 г., Софийски апелативен съд е приел, че записите на заповед са издадени от ищеца /сега касатор/ като обезпечение по повод на вече възникнали каузални задължения към ответника – поемател, които предхождат споразумението и не са предмет на уреждане с него. Въпросът по п.4 дали споразумението може да съставлява каузално отношение и причина за издаване на записите на заповед, след като не съдържа задължение за издателя, е в очевидно противоречие с извода на съда, че споразумението не е източник на обезпечено със записите на заповед каузално правоотношение, и поради това не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Не е обуславящ и въпросът по п.2, тъй като въззивният съд не е отрекъл изобщо наличието на каузално правоотношение като причина за издаване на записите на заповед, а е приел, че каузалните отношения, за чието обезпечаване са издадени записите на заповед, не произтичат от споразумението и по тази причина твърдяната от ищеца нищожност на споразумението няма за последица недължимост на обещаните със записите на заповед парични суми. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК препятства възможността въззивното решение да се допусне до касационен контрол във връзка с тях.
За изчерпателност следва да се отбележи, че по отношение на формулираните в п.2 и п.4 въпроси не е осъществена и сочената от касатора допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Относно въпроса по п.2 касаторът се е позовал на противоречие на въззивното решение със задължителната практика в решение № 21/04.05.2012 г. по т. д. № 1091/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. Решението е постановено по реда на чл.290 ГПК след допуснато касационно обжалване по въпросите за връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение като причина за неговото издаване в отношенията между издателя на записа на заповед и джиратаря и за правото на издателя да противопостави на джиратаря не само абсолютните си възражения срещу ефекта, но и личните си възражения, основани на каузалните отношения с кредитора – поемател на записа на заповед и джирант. Въпросите, по които е формирана задължителна практика с цитираното решение, не са обсъждани в обжалваното решение и не са включени в предмета на разрешения с него правен спор, възникнал между издателя и поемателя на записите на заповед, което изключва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. За въпроса по п.4 се твърди противоречие със задължителната практика на ВКС в решение № 721/03.01.2011 г. по гр. д. № 401/2009 г. на ІV г. о. и в решение № 105/03.07.2012 г. по т. д. № 564/2011 г. на ІІ т. о. Първото решение не доказва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като с него е формирана задължителна практика по неотносим към конкретното дело процесуалноправен въпрос – за тежестта на доказване на основанието за обогатяване при предявен иск за неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1 ЗЗД. Практиката във второто решение е относима, но поради това, че влиза в противоречие със задължителните указания в Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно разпределението на доказателствената тежест при иск за съществуване на вземане, основано на запис на заповед, след приемане на тълкувателното решение тя е загубила значението си и не може да обоснове противоречие, релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По отношение на въпроса по п.4 касаторът поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но тъй като същият е изведен от конкретиката на разгледания от въззивния съд казус, касационното му разглеждане не би могло да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията, съдържащи се в т.4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Въпросът по п.3 – може ли издаването на процесните записи на заповед, които имат гаранционно – обезпечителна функция, да предхожда възникването на каузалното отношение, станало причина за издаването им, е неясен и няма връзка с решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивирано отхвърлянето на отрицателния установителен иск. Въззивният съд е дал положителен отговор на въпроса, след като въз основа на текста на чл.1 от споразумението е приел, че записите на заповед са издадени преди подписване на споразумението, за да обезпечат каузални правоотношения, които не са предмет на уреждане в него и са възникнали в по-ранен момент. Така направеният извод, изцяло обусловен от възприемане на съдържанието на споразумението от страна на въззивния съд, не попада в обхвата на формираната с решение № 108/22.07.2014 г. по т. д. № 2418/2013 г. на ВКС, І т. о., задължителна практика по въпроса за връзката между записа на заповед и изискуемостта на задължението по каузалното правоотношение, за обезпечаване на изпълнението по което е издаден менителничният ефект. Поради неотносимостта й към предмета на разрешения с обжалваното решение правен спор посочената практика не установява поддържания допълнителен селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, обоснован от касатора с избирателно позоваване на отделни изречения в мотивите към решението на ВКС, І т. о.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение по т. д. 4510/2013 г.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК и на основание чл.78, ал.8 ГПК на ответника по касация следва да се присъди поисканото с отговора на касационната жалба и удостоверено със списък по чл.80 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 131 140.33 лв., изчислено съобразно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1787 от 29.08.2014 г., постановено по т. д. № 4510/2013 г. на Софийски апелативен съд, 6 състав.
ОСЪЖДА В. К. Б. с ЕГН [ЕГН] – [населено място], [улица], да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], сумата 131 140.33 лв. /сто тридесет и един хил. сто и четиридесет лв. и тридесет и три ст./ – юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :