О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 113
Гр.София, 12.02.2020г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти февруари през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря ….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.3220 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Г. С. срещу решение №.150/30.04.19 по г.д.№.178/19 на ОС София – с което е потвърдено решение №.248/27.11.18 по г.д.№.2137/17 на РС Ботевград за обявяване на основание чл.216 ал.1 т.1 ДОПК за недействителен по отношение на Държавата сключения между П. К. А. и Г. И. С. като баща и законен представител на А. Г. С. договор за дарение на недвижим имот, обективиран в нот. акт №.1, т.1, рег.№.24, д.№.1/16 на нотариус Т. Ф..
Ответната страна Държавата оспорва жалбата, вкл. с твърдения, че не съдържа въпроси, които да отговарят на селективния критерий по чл.280 ал.1 ГПК; претендира се юрисконсултско възнаграждение.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че на П. А. е била връчена заповед за ревизия от 9.12.14 /на 19.12.14/ и издаден ревизионен акт /от 25.08.15/; същият е бил обжалван и отменен /с решение от 14.12.15 на Директора на дирекция „Обжалване на ДОП“/ със задължителни указания за нова ревизия; в изпълнение на същите е издадена нова заповед за възлагане на ревизия /от 22.12.15/ и нов ревизионен акт /от 29.07.16/, впоследствие потвърден /с решение от 17.10.16/ и влязъл в сила. Отразил е, че при тези обстоятелства по спорния въпрос дали новият акт трябва да се разглежда като част от ревизионното производство, инициирано с първата заповед /от 9.12.14/, намира, че, в контекста на чл.216 ал.1 ДОПК и с оглед целите на законодателя, следва да се приеме, че се касае за едно и също ревизионно производство, респективно за осуетяване събирането на идентично публично задължение чрез безвъзмездна разпоредителна сделка /районният съд е възприел константната съдебна практика, че след отмяна на първоначално издаден ревизионен акт не започва нова ревизия, а се възстановява висящността на производството по издаване на ревизионен акт, започнало с първоначално издадената заповед за възлагане на ревизия/. Процесната такава е сключена на 7.01.16г. – т.е. след инициирането на ревизионното производство, и от съдържанието й се установява, че е безвъзмездна – с което се реализира фактическият състав на чл.216 ал.1 т.1 ДОПК /съгласно разпоредбата недействителни по отношение на държавата са безвъзмездни сделки с имуществени права на длъжника, сключени след датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчване на заповедта за ревизия, ако в резултат на последната са установени публични задължения/. Съдът е обсъдил наведеното с отговора по чл.131 ГПК възражение, че сделката е окончателен договор по отношение на предварителен /с нотариална заверка на подписите от 20.10.14г.- сключен с дъщерята на П. А./ преди връчване на заповедта-според който се касаело за покупко-продажба, прикрита чрез дарение /заради по-малки такси/, и цената била платена с подписването му /предварителният договор служел на разписка/. Посочил е, че в случая ответниците не са представили оригинала на предварителния договор след задължаването им с определението по чл.140 ГПК-поради което същият правилно е бил изключен от доказателствата по делото; впоследствие искане за представянето му не е било правено и пред въззивния съд. От друга страна, дори да бе приобщен към доказателствения материал, това не би повлияло на крайния извод за основателност на исковете, доколкото предварителният договор няма транслативен ефект /а именно последният е релевантен за фактическия състав на чл.216 ал.1 ДОПК/. Отделно от това, ответниците не са искали и откриване на производство за опровергаване съдържанието на договора за дарение по реда на оспорване истинността на документ /чл.193 ГПК/.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Изложението на касатора не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът не посочва ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Вместо такъв той излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт, като преповтаря дословно съдържащите се в касационната му жалба оплаквания за неговата неправилност. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде евентуално допуснат до касационно обжалване – при разглеждане на касационната жалба по същество, а не в настоящата фаза на селекция по критериите на чл.280 ГПК /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид /фактическият въпрос дали има реално плащане или не е и неотносим доколкото предварителният договор въобще не е бил ценен като доказателство поради непредставянето на оригинала му, а искане в тази връзка не е правено и пред въззивния съд/. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска.
С оглед изхода на спора на ответната страна се дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78 ал.8 ГПК в минимален размер от 50лв.
Мотивиран от горното, ВКС, Трето гражданската отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.150/30.04.19 по г.д.№.178/19 на ОС София.
ОСЪЖДА А. Г. С. да плати на Държавата 50лв. /петдесет лева/ юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78 ал.8 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: