Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.4
3410_17_opr_288_124_gpc_statut.doc
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 113
София, 13.03.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 28.02.2018 година в състав
lПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 3410 /2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Г. В., В. Г. М., Р. П. С., В. П. С., Г. А. М., А. Г. Д., А. В. П., В. В. П., С. Г. М. и В. К. П.,
срещу въззивно решение № 1794 от 20.03.2017 г. по възз.гр.д. № 10191 /2016 г. на Софийски градски съд, г.о., с което е потвърдено изцяло решение № 6278 /12.05.2016 г. по гр.д. № 14888 /2015 г. на Софийски районен съд, с което е признато за установено на основание чл.124 ГПК по отношение на жалбоподателите, че ищците А. Й. Т., С. Й. П., Д. К. Д.- лично и като законен представител на А. Д. П., М. Д. П. и П. Д. П.-Т. са собственици на поземлен имот с площ 852 кв.м., находящ се в [населено място],[жк], с посочен в решението идентификатор по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място].
Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещните страни А. Й. Т., С. Й. П., Д. К. Д.- лично и като законен представител на А. Д. П., М. Д. П. и П. Д. П.-Т. в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост, за което след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр. 50 от 2015 г. (настояща чл.280,ал.3 ГПК) не съществува ограничение за касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за доказано от фактическа страна при преценка на приетите по делото нотариален акт № 91/1961г., и заключение по съдебно-техническата експертиза (нататък и СТЕ), че процесният имот е идентичен с имота по нотариалния акт от 1961г. и по протоколите за делба от 1977г., 1980г. Намерил е, че скицата за имота от 1961г., и описанието на имота по нотариалния акт от 1961г., с който наследниците на С. А. К., включително наследодателят на ищците Л. С. К., са признати за собственици по давностно владение, наследство и делба на имот с пл. номер 1252 от 1186 кв.м., са по проект за регулационен план, който по делото не е установено да е приет. Счел е за установено по делото, че имот с номер 1252 по проектоплан към този момент е съществувал и е бил с номер ІІІ-409 по плана от 1926г. Въззивният съд е приел, че описанието на имота по неприет план не води до липса на индивидуализация на имота, тъй като имотът е описан по начин, позволяващ отграничаването му от другите недвижими имоти, проекто-планът е възпроизвел действащия към 1958г. кадастрален план, което е допълнителен довод, че имотът е коректно описан в нотариалния акт, а доводите на ответниците по исковете в обратния смисъл са неоснователни.
От правна страна въз основа на анализ на представените писмени доказателства и свидетелски показания съдът е приел за доказано, че процесният имот е бил част от имот 409 собствен на А. К., починал през 1915г., за тази част е бил отреден имот ІІІ-409 по плана от 1926г., той е бил ползван, заявен и за него са плащани данъци от дядото на ищците – С. К., имотът е придобит от Л. К., Л. Т. и Ц. К. по наследство от С. К., като при делба на този имот от 1980 г. той е придобит по одобрена от съда спогодба от наследодателя на ищците – Л. Т., през целия период от 1958г. и след това в разписните книги към кадастралния план от 1958г., към регулационния план от 1982г. този имот е бил записван като собствен на С. К., съответно – на Л. Т.. Идентичността на имотите по тези актове и процесния имот е установена от заключението на вещото лице, което въззивният съд кредитира изцяло.
По-конкретно по доводи на жалбоподателите (ответници по иска) въззивният съд е изложил мотиви за това (стр.8 от решението), че при съвкупна преценка на приетите по делото доказателства и заключение на СТЕ се установява, че процесният имот е идентичен с описания в нотариален акт от 1961 г. имот и имота, описан в протоколи за делба от 1977г. и 1980г. Въззивният съд е приел, че вещото лице е категорично в извода си, че имот с пл.н. 1252 по нотариалния акт от 1961 г. е идентичен с имот № III-409 по плана от 1926г., както и с имота, описан в протоколи за делба от 1977г. и 1980г.1 г. Въззивният съд е приел, че скицата за имота от 1961 г. и описанието на имота по нотариалния акт от 1961 г. са по проект за регулационен план, който по делото не е установено да е бил приет. Но описанието на имота по проект за регулационен план не обосновава извод, че имотът не е съществувал или не е бил идентичен с процесния. Този имот към този момент е съществувал, независимо, че е бил заснет с други номера по плана от 1926г. С проекто – плана не е създаден несъществуващ до този момент имот, а само е посочен друг номер, което не опорочава нотариалното действие, защото е установено, че имотът по проекто – плана от 1961 г. е съществувал и е бил с № III-409 по плана от 1926г.
Описанието на имота по проекто- план не води до липса на индивидуализация на имота, защото е описан в проекто- план по начин, позволяващ ограничаването му от другите недвижими имоти и това е достатъчно, за да се приеме, че вещта, описана в нотариалния акт е достатъчно индивидуализирана.
Отделно проекто- планът е възпроизвел действащият към 1958 г. кадастрален план, което е допълнителен довод, че имотът е точно описан в нотариалния акт.н.
Доводите на ответниците, че техният наследодател –Г. Г., е придобила процесния имот са намерени за неоснователни, тъй като по делото не са ангажирани доказателства за осъществяване на фактическия състав на придобивното основание, посочено в нотариалния акт № 31 /1972г.- давност, наследство и устна доброволна делба. От приетото по делото удостоверение № 404 /1960г. въззивният съд е установил, че доброволно разпределените, заявените и ползваните по това разпределение от Г. Г. наследствени от А. М. имоти са нива в местността „Зад бостана” с площ от 1800кв.м., идентичен с имот 286 по плана от 1982г., а не с процесния имот.
Жалбоподателите извеждат следния материалноправен въпрос, за който твърдят, че има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК: Допустимо ли е в производство по установителен иск за собственост имот да се идентифицира по неприложен регулационен план и това да е решаващият извод на съда по отношение на идентичността на имота и установяването на собствеността?
Въпросът не е обуславящ.
Въззивният съд не е приел, че неприложен регулационен план определя статута на процесния имот. А в различните момента (релевантни за спора) е индивидуализирал имота по действащите към тези моменти планове.
Видно от подробното изложение за мотивите на въззивния съд той е проследил съществуването и собствеността на процесния имот последователно по всички планове от 1915 г. до момента на предявяване на исковата молба в съответствие с наведеното основание на иска (фактическите твърдения, от които ищците твърдят, че произтича придобивното им основание) и е установил какъв е бил териториално-устройственият статут на имота в отделните моменти по действащите към тези моменти планове, в които за него са извършвани сделки, извършвани са делби и са съставяни констативни нотариални актове.
Именно затова въззивният съд е изследвал дали отделните планове са приложени – за да установи дали описаният в документите за собственост имот съответства на имот по действащ и приложен към момента на съставянето на документите кадастрален и регулационен план.
Въззивният съд не е приел извод, че неприложен регулационен план е определил различен статут на процесния имот, а обратното – че статутът на имота, който е описан и номериран по този план се определя от действащите към този момент (на съставянето на нотариален акт от 1961 г.) кадастрален план от 1958 г. и приложения регулационен план от 1926 г..
А изводът за това се основава на сравняване на границите (а значи и площта) на имота по трите плана и установяване, че те не са променени и съответстват, т.е. за идентичност на имота.
Поради изложеното не е осъществено основание по чл. 280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
От изложеното следва, че е осъществено основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски. А искането на насрещните страни жалбоподателите да им заплатят направените разноски в размер на 1 200 лева съгласно представен списък за разноски е основателно и доказано с представения договор за процесуално представителство, в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 1794 от 20.03.2017 г. по възз.гр.д. № 10191 /2016 г., на Софийски градски съд, г.о..
Осъжда В. Г. В., В. Г. М., Р. П. С., В. П. С., Г. А. М., А. Г. Д., А. В. П., В. В. П., С. Г. М. и В. К. П. да заплатят на А. Й. Т., С. Й. П., Д. К. Д., действаща лично и като законен представител на А. Д. П., М. Д. П. и П. Д. П.-Т. сумата 1 200 (хиляда и двеста) лева представляващи разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.