4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 113
[населено място] ,17.02.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение,в закрито заседание на девети февруари,през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1918 / 2014 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 27/10.01.2014 год. по т.д.№ 2733/2013 год. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 644 / 02.04.2013 год. по т.д.№ 5364 / 2012 год. на Софийски градски съд.Със същото са уважени предявените от „Ф. 7„ Е. касатора обективно кумулативно съединени искове,с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД и чл. 86 ал.1 ЗЗД, за заплащане възнаграждение за изпълнени от ищеца по договор за изработка, сключен с ответника ,строителни работи, с предмет – обшивки с медна ламарина по покрив,купол, улуци , водосточни тръби и казанчета на обект , изпълнител на който е самото ответно дружество, с качество на възложител по отношение ищеца, последният в качеството на подизпълнител,както и обезщетение за забава в издължаването на възнаграждението.Касаторът твърди неправилност на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон,досежно обосноваване извода за ликвидност и изискуемост на вземането на ищеца,предвид приемане на работата / чл.266 ал.1 ЗЗД /.Сочи се и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – произнасяне от въззивния съд без обсъждане на всички доказателства по делото .
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба с довода,че формулираният правен въпрос е неточен и по същество некоректен, като некореспондиращ с фактическите обстоятелства по делото.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК ,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по делото настоящият състав съобрази следното :
Ищецът претендира възнаграждение за СМР , изпълнени по сключен с ответника договор за изработка , вкл. частично задържано с качеството на гаранция възнаграждение , при изтичане на съответните срокове за задържането му, ведно с обезщетение за забава в изплащането, съгласно условията на договора. Съгласно чл.12.1 от същия , разплащането на възнаграждението се дължи въз основа на двустранно подписани протоколи за изпълнени СМР, представени сертификати за качество и съставена данъчна фактура от изпълнителя , в 7-дневен срок считано от представянето на данъчната фактура. Ищецът е представил двустранно подписани протоколи и съответни към всеки от тях данъчни фактури, а досежно сертификатите за качество твърди същите предадени на ответника,с оглед качеството му на изпълнител по отношение възложителя за обекта – трето за спора лице и с оглед осигуряване необходимата документация за приемането на обекта, в съответствие с изискванията на Наредба № 3 / 31.07.2003 год. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството.В доказателство за документалната обоснованост на разходваните материали ищецът се позовава на последващото приемане на обекта с акт обр.16 , с участието на ответника като изпълнител и възложителя – трето за спора лице . По делото е установено със заключение на съдебно-икономическа експертиза, че процесните данъчни фактури са осчетоводени от ответното дружество, включени са в справките – декларации по ЗДДС и по същите е ползван данъчен кредит.
В отговора си ответната страна се е позовала най-общо на липсата на изискуемо и ликвидно вземане на ищеца, с оглед уговорените в договора кумулативни предпоставки за неговата дължимост / чл.12.1 пр. първо / .
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е споделил изцяло мотивите на същото,с препращане по реда на чл. 272 ГПК, с което по същество е ирелевирано значението на недоказаността на предпоставките за дължимост на възнаграждението по смисъла на чл.12.1 от сключения договор, щом са налице категорични доказателства за прието от ответника изпълнение на възложеното, в който смисъл са кредитирани заключението на съдебно-икономическата експертиза относно осчетоводяване на задълженията от ответника , представените двустранно съставени протоколи и факта на издадено разрешение за ползване на обекта.Съдът изрично се е позовал и на вмененото в тежест на възложителя, съгласно чл.12.8 от сключения договор, задължение да следи за окомплектованост на протоколите за приемане на изпълнените СМР.
В изложението по чл. 280 ал.1 ГПК е поставен единствено въпроса : Приемането на извършени СМР следва ли да става с актове, удостоверяващи изпълнението им и по-специално с акт обр.16 , когато това е изрично уговорено между страните ? Въпросът е обосноваван с формално посочване хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК .
Въпросът не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като не кореспондира с предмета на спора и с решаващ мотив на въззивното решение, вкл. с препращане към мотивите на първоинстанционния съд,по реда на чл.272 ГПК.В договора не е уговорено приемане на изпълнението с акт обр.16, поради което и нелогично е задаването на този ред за приемане на изпълнението между страните по спора, в хипотезиса на въпроса.Съставянето на акт обр. 16 за обекта е ползвано като косвено доказателство в подкрепа на извода за предаване на съответен на възложеното, без недостатъци, пълна или частична негодност – вкл. с оглед качеството на материала, обект, при това наред с безспорни доказателства за приемане на изпълнението между самите страни по спора. Въззивният съд не е отрекъл възможността за доказване изпълнението и с акт обр. 16 , но не с тези си правни последици между конкретните страни по спора, различни от тези по акт обр. 16, е ценил значението му.Необоснован се явява и допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, което само формалното посочване на разпоредбата не удовлетворява.Не е посочена непълна, неясна или противоречива правна норма,по чието прилагане да е създадена противоречива практика или непротиворечива,но подлежаща на преодоляване като неправилна,предвид изменение на законодателството или развитие на обществените отношения, съгласно т.4 на задължителните указания в ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС .По въпроса за начините на приемане на изпълнението – изрично или с конклудентни действия, е налице изобилна и непротиворечива,вкл. с оглед цененето на осчетоводяването на фактури за дължимо възнаграждение по договор за СМР,задължителна за въззивна инстанция съдебна практика / реш. № 65 по т.д.№ 333 / 2011 год. на ІІ т.о., реш.№ 138 по т.д.№ 728 / 2010 год. на ІІ т.о., реш.№ 45 по т.д.№ 1882/ 2013 год. на І т.о., реш.№ 36 по т.д.№ 2366 / 2013 год. на ІІ т.о. на ВКС и др. / , с която решението не конфронтира.Наличието й по начало изключва релевантност на цитираната казуална съдебна практика – реш.№ 230 по гр.д.№ 1286 / 1999 год. на ВКС,още повече при липса на обективен идентитет във фактите, предпоставили решаващите мотиви на постановилия решението съд и тези обосновали решаващите мотиви на тук атакуваното въззивно решение.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 27 / 10.01.2014 год. по т.д.№ 2733 / 2013 год. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], на основание чл.81 вр. с чл. 78 ал.1 ГПК, да заплати на [фирма] разноски за настоящото производство,в размер на 1 000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: