О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№113
гр. София, 17.03.2020 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д.№ 3120 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 618 от 13.05.2019г. по гр.д. № 2654/2018г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3520 от 22.10.2018 г. по гр.д.№ 17845/2017г. на Пловдивски районен съд за отхвърляне на предявения от С. П. М. против „Лайпциг-91” АД, ЕИК 825256780, за установяване, че е собственик на основание наследство и земеделска реституция на част от ПИ с идентификатор *** по кадастралната карта и регистри на [населено място], в местн. „9-ти километър”, трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: къмпинг, мотел, с площ 5,901 дка, при граници: ПИ ***, шосе на север и от две страни ПИ ***, която част, отразена на скица № 5 от заключението на вещото лице и заключена между точки: 1, 2, 7, 6, 1, неправилно е заснета като част от ПИ с идентификатор *** вместо към ПИ с идентификатор ***.
Касационната жалба е подадена от ищцата С. М. чрез пълномощника адв. В.. Твърди се неправилност на решението. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1, и т.3 ГПК, както и поради очевидна неправилност.
Ответникът по жалбата „Лайпциг-91” АД в писмения си отговор поддържа, че липсват предпоставки за достъп до касационен контрол.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Ищцата С. М. твърди, че е собственик по силата на земеделска реституция и наследство /тя е единствен наследник на Т. А., починала 1979г./ на недвижим имот: изоставена нива с площ от 10 дка, IV категория, в местн. „9-ти километър”, представляваща поземлен имот № ** по плана за земеразделяне на [населено място], който имот е възстановен с решение № А08В/27.10.1994г. на ОСЗ-М.. В кадастралната карта част от възстановения имот е заснета като ПИ с идентификатор № *** с площ от 4,099 дка, а останалата част е заснета към съседния имот с идентификатор № ***, целия с площ от 16,109 дка, собственост на ответното дружество. Поради това се иска установяване, че ищцата е собственик на част от ПИ с идентификатор № ***, а именно на площ от 5,901 дка, с посочени граници, която следва да бъде заснета към ПИ идентификатор № ***.
С решение от 27.10.1994г. на ПК в [община] е възстановено правото на собственост на наследниците на Т. А. върху изоставена нива с площ от 10 дка, в местн. „9-ти километър”, имот № ** по плана за земеразделяне на [населено място], при посочени съседи. Същата година С. М. е въведена във владение на имота, а през 1997г. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост.
Ответното дружество претендира, че е собственик на спорния имот, считано от 29.11.1991г., на основание извършено преобразуване на ДФ „Лайпциг-91”, на която бил предоставен за стопанисване и управление терен, включващ и процесния имот, предназначен за ресторант, мотел и плаж в местността „9-ти километър”. Съдът е приел, че земите в целия комплекс „9-ти километър” в землището на [населено място] с площ 60 дка са били държавни имоти, предоставени през 1964г. с решение на Министерски съвет за нуждите на ДСП”Балкантурист” за изграждане на крайпътен туристически комплекс. За изградените сгради – мотел на два етажа и ресторант са съставени актове за държавна собственост през 1966г., в които е отразено, че са предоставени на ДСП”Балкантурист”. Проследявайки извършените преобразувания съдът е установил, че ответното дружество, възникнало през 1991г., е правоприемник на ДП „Балкантурист”-Пловдив. За терена от 50 дка са съставени АДС от 1994г. и от 1996г., в които ответното дружество е посочено като лице, на което е предоставено правото на стопанисване и управление.
Приетата техническа експертиза установява, че първият кадастрален план за местността е плана за земеразделяне от 1994г.; в този план имотът на ответника, а именно Комплекс „9-ти километър”, не е нанесен в масив 30; там са нанесени имот на [община] и възстановени имоти, сред които този на наследници на Т. А. – за тях е имот ** с площ 10 дка. Впоследствие през 2004г. е извършена преработка на плана с цел нанасяне имота на ответника. По силата на този преработен план предвиденият на ищцата имот ПИ ** е с намалена площ 4,100 дка, като е предвидено обезщетяване за площта, която не може да се възстанови на основание чл. 10б ЗСПЗЗ. Заповедта за извършване на тази преработка обаче е отменена от съда по жалба на ищцата и други засегнати лица. В одобрената през 2007г. кадастрална карта границите на имотите съответстват на тези по преработката от 2004г. – ПИ * *** на наследници на Т. А. е с площ 4,100 дка, а за „Лайпциг-91”АД са заснети имот * ***. с площ 15,757 дка и имот * *** с площ 44,401 дка. Вещото лице констатира, че в имот * ***. няма сгради, а през него преминава канализационен клон. С оглед на това се установява, че нанесеният в кадастралната карта ПИ * *** с площ от 4,100 дка е само част от първоначалния имот № ** с площ 10 дка. Обектът „Крайпътен туристически комплекс 9-ти кв.”, за който са съставени актовете за държавна собственост и както е отразен в Генерален план от 1978г., съответства на имоти * ***. и * ***.
При тези фактически обстоятелства решаващият съд е приел, че е налице пречка за реституция – включване на имота в капитала на преобразувано в търговско дружество или приватизирано държавно предприятие преди възстановяването на собствеността. Намерил е за установено, че целият терен на комплекс „9-ти километър” с площ 60 дка е представлявал държавен имот, предоставен на ДП „Балкантурист”, върху който са изградени сгради на мотел, ресторант и други съгласно приложения ген.план от 1978г. ; теренът и сградите са стопанисвани от ДП „Балкантурист” и при извършените преобразувания са преминали в активите на „Лайпциг-91”АД, регистрирано през 1991г., като правоприемник на ДФ „Лайпциг-91”, а последната е правоприемник на ДФ „Пълдин тур”, образувана през 1990г. с активите и пасивите на ТП”Балкантурист”-Пловдив.
По възраженията на жалбоподателката за недоказване на извършеното отчуждаване на терена съдът е приел, че въпреки липсата на преки доказателства за това, то са налице косвени, от които следва извод, че отчуждаване е проведено. Данни се съдържат в двата акта за държавна собственост от 1966г. където са цитирани Решение № 169 от 06.09.1961г. на Г.-П. и Решение на МС № 297 от 23.07.1964г., в същия смисъл са констатациите на вещото лице Г. и отразеното в Генералния план на обекта, одобрен от Г. на 23.08.1978г. и в доклад на И. П. – началник на отдел „Комунално стопанство” от 07.09.1961г.
Относно наведените доводи срещу отхвърляне на иска на евентуално предявеното основание придобивна давност, съдът е изтъкнал, че такова основание въобще не е наведено от ищцата пред първата инстанция, а пред въззивната инстанция то не може да бъде заявено /с изключение на хипотезата, при която страната поради нарушаване на съдопроизводствените правила не е могла да го заяви пред първата инстанция, но такова нарушение не се твърди/ .
По наведените предпоставки за допускане на касационно обжалване настоящият състав приема следното:
Жалбоподателката сочи два правни въпроса, както и основанията на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, без да конкретизира кой правен въпрос към кое от двете основания се отнася.
На първо място е въпросът дали липсата на индивидуализация на имота в акта за държавна собственост е пречка за формиране на фактически изводи въз основа на него. Въпросът не е мотивиран в изложението, но според оплакванията в жалбата явно се базира на извършеното от съда позоваване на акта за държавна собственост от 17.03.1994г. където е посочен терен от 50 дка, без съседи. Като съдебна практика е посочено ТР № 13/1976г., което няма никакво отношение към въпроса /то разглежда процесуално нарушение, свързано с участието на съдия или съдебен заседател при решаване на върнатото от втората инстанция дело за ново разглеждане/. Следва да се отбележи, че за индивидуализацията на имота, представляващ Комплекс „9-ти километър”, съдът се е позовал основно на заключението на експертизата, а то е обсъдило всички доказателства – индициите за извършено отчуждаване на терена, разположението на този терен, отразено в генералния план на обекта и на последно място данните в актовете за държавна собственост. Така че, изводите на съда не са основани само на акт, в който липсват граници на поземления имот.
Следващият въпрос, поставен от жалбоподателката е процесуален и има няколко аспекта: за задължението на съда при събрани противоречиви доказателства да посочи кои възприема и кои отхвърля; може ли съдът да изгради изводите си въз основа на изолирани данни, без да ги съпостави с останалите доказателства; необсъждането във въззивното решение на доводите и възраженията на страната, представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила, водещо до неправилност. Този въпрос също не може да обуслови допускане на касационен контрол. Въззивният акт не е постановен в отклонение от посочената съдебна практика – Решение № 15 от 30.03.2015г. по гр.д. № 4604/2014г. на ІVг.о. В мотивите на съда, след излагане на установената фактическа обстановка, е посочено защо се възприемат съответните правни изводи на първата инстанция, като са изложени и допълнителни аргументи към тях; на следващо място е отговорено на доводите и възраженията на жалбоподателката. Именно в този смисъл са и указанията в приложеното решение на ВКС.
На последно място жалбоподателката се позовава на очевидната неправилност на съдебния акт поради несъответствието на фактическите изводи със събраните доказателства, както и поради неправилно приложение на релевантните материалноправни норми. Такава очевидна неправилност на направените от съда изводи, произтичаща директно от мотивите, не се съзира от настоящия състав; не се открива и нарушение на императивни правни норми.
Въз основа на изложеното следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивски окръжен съд.
Ответникът има право на разноски и претендира такива, но към отговора липсват доказателства за направени разноски.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 618 от 13.05.2019г. по гр.д. № 2654/2018г. на Пловдивски окръжен съд по касационната жалба на С. П. М..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.