2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 113
гр. София, 04.03.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четвърти февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2372 по описа за 2013г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Б. М. М. от [населено място] чрез процесуален представител адв. К. И. Н. срещу решение № 229 от 31.01.2013г. по гр. дело № 3294/2012г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 4 състав в частта, с която е потвърдено решение № 5770 от 06.08.2012г. по гр. дело № 14813/2010г. на Софийски градски съд, ГО, I-11 състав в частта, с която предявеният от Б. М. М. против [фирма] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ е отхвърлен за разликата над 18 000 лв. до пълния предявен размер 40 000 лв. и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 804,50 лв. – разноски по делото.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, свързани с приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди, относно детерминирането на критерия за справедливост от съществуващата в страната конюнктура от общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото в страната и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент. Поддържа становище, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС /ППВС № 4/1968г., решение № 749/05.12.2008г. на ВКС, ТК/ и се решават противоречиво от съдилищата, като присъжданите обезщетения при еднакви неимуществени вреди са различни. Относно наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК излага съображения, че прилагането на чл. 52 ЗЗД следва да е точно, правилно да се прилагат събраните по делото доказателства, което ще доведе до развитие на правото. Касаторът релевира и доводи за неправилно прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението към нея се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Въззивният съд е приел за установено, че са налице предпоставките на чл. 45 ЗЗД за ангажиране на отговорността на водача за претърпените от ищеца вреди, а с оглед безспорно установеното правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобила с ответното дружество – и предпоставките за ангажиране на отговорността на застрахователя на основание чл. 226, ал. 1 КЗ, а именно: на 23.11.2010г. в резултат на противоправно поведение на водача на м. а. „Форд Фиеста“ с рег. ДК [рег.номер на МПС] С. И. е настъпило ПТП, при което на ищеца – пешеходец са били причинени травматични увреждания; наличие на застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите между ответника – застраховател и собственика на автомобила, управляван от прекия причинител на вредите. Изяснявайки механизма на настъпилото ПТП, решаващият съдебен състав е приел съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ищец в размер ?, който като пешеходец е следвало да съобрази поведението си с чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП като преди да навлезе на паркинга е трябвало да се съобрази с разстоянията до приближаващите се МПС и тяхната скорост на движение – в случая ищецът се е движил в блоковото пространство, предназначено за движение и паркиране на автомобили и е имал възможност да чуе и види потеглящия автомобил и с поведението си да предотврати настъпването на удара.
При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивната инстанция въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза се е съобразила с вида на причинената на ищеца травма, продължителността и интензивността на свързаните с нея болки и страдания, вида и продължителността на проведеното лечение и търпените от това ограничения, степента, в която е настъпило възстановяване, възрастта на ищеца, обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на увреждането. Изводът за частична неоснователност на претенцията е аргументиран и с обстоятелството, че наличните оплаквания на ищеца в голяма степен се дължат на увреждания, които нямат връзка с процесното ПТП и настъпилото при него счупване. Определеният размер на обезщетението 24 000 лв. е намален с възприетия процент на съпричиняване, поради което ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца обезщетение в размер 18 000 лв. със законната лихва, считана от датата на увреждането до окончателното плащане.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касаторите твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По отношение на релевантните за спора материалноправни въпроси не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4 от 23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г., както и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и се е съобразил с вида и характера на уврежданията, които са доказани от ищцовата страна, степента и интензитета на болките и страданията, възрастта на пострадалия ищец към момента на настъпване на процесното ПТП, стабилизираното състояние, прогнозата за в бъдеще.
Постоянна и задължителна е практиката на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009г. по т. дело № 14/2009г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 83/06.07.2009г. по т. дело № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ о. и решение № 59/29.04.2011г. по т. дело № 635/2010г. на ВКС, ТК, ІІ о. и други съдебни актове, че при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което са причинени вредите, е настъпило на 23.11.2010г. и е съобразил установените по делото факти и обстоятелства заедно с обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на увреждането въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС.
По релевирания от ищцата материалноправен въпрос относно съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент има формирана постоянна практика на ВКС, обективирна в решение № 95/24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т. о. и други решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която при прилагането на критерия по чл. 52 ЗЗД за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, но могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за критерия за справедливост. В този смисъл като се е съобразил, че процесното ПТП е настъпило на 23.11.2010г., при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди решаващият съдебен състав не е постановил решение в противоречие с постоянната практика на ВКС.
Не е налице и твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като касаторът не е представил противоречива съдебна практика по идентични дела.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната му част по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По приложението на чл. 52 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД, икономическата конюнктура и лимитите на застрахователните суми за неимуществени вреди съгласно § 27, ал. 2 ПЗР на КЗ е формирана постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
Останалите оплаквания в касационната жалба представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са направени за настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 229 от 31.01.2013г. по гр. дело № 3294/2012г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 4 състав в частта, с която е потвърдено решение № 5770 от 06.08.2012г. по гр. дело № 14813/2010г. на Софийски градски съд, ГО, I-11 състав в частта, с която предявеният от Б. М. М. против [фирма] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ е отхвърлен за разликата над 18 000 лв. до пълния предявен размер 40 000 лв. и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 804,50 лв. – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: