О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 113
[населено място], 07.03.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1988/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. С. К. и Д. Х. Я. и по касационна жалба на Й. К. К. против решение №26/31.03.2017г. по в.т.д.№30/17г. на Бургаски апелативен съд,с което след отмяна на решение №428/03.11.16г. по т.д.№481/15г. по описа на ОС Бургас касаторите са осъдени на основание чл.79 и чл.86 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ да заплатят солидарно на [фирма] дължими суми произтичащи от неизпълнение на кредитни задължения в размери 187 888,89 евро главница,ведно със законната лихва от датата на исковата молба 12.09.15г. до окончателното й изплащане, 5600 евро – част от договорна лихва за периода 10.07.13г. – 24.08.15г., 992,54 евро неплатени такси за периода 27.01.14г.-24.08.15г. и 47 647,29 лв. съдебно-деловодни разноски.
В касационните жалби се излагат оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания акт, поради постановяването му в несъответствие с материалния закон и при нарушение на процесуалните правила.
Ответникът [фирма], в писмено становище по касационната жалба на Р. К. и Д. Я. е навел твърдения за липса на основания за допускане на обжалването пред касационната инстанция и за неоснователност на изложените в нея доводи срещу решението на въззивния съд.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното:
Първоинстанционният Бургаски окръжен съд е бил сезиран от [фирма] с осъдителни искове с правно основание чл.79 ал.1 и чл.86 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ал.1 и ал.2 ТЗ,предявени срещу ответниците К., Я. и К.. Претенциите са обосновани с твърдения за сключен на 12.05.06г. с първите двама договор за кредит,вземането по който,заедно с всичките му привилегии,обезпечения и принадлежности,включително лихвите, ищецът цедирал с договор от 31.05.06г. в полза на [фирма]; през периода 2009 – 2013г. последният сключвал с кредитополучателите допълнителни споразумения,с които вземането било преоформяно,разсрочвано и отсрочвано; с договор,сключен на 31.08.10г. между дружеството и ответниците,третият ответник встъпил в дълга на първите двама по кредитното правоотношение; с договор от 05.02 14г. [фирма] прехвърлил обратно на [фирма] всички вземания срещу ответниците,като за двете цесии последните били уведомени с нотариални покани,връчени по реда на чл.47 ал.5 ГПК на 16.12.14г.; поради констатирана забава в плащането на месечните вноски,считано от 10.07.13г. с нотариални покани,връчени на първите двама ответници на 25.03.15г. и на третия – на 02.04.15г. вземанията по кредита били направени от банката изцяло предсрочно изискуеми.Неплащането на същите в размерите,посочени в петитума на исковата молба до датата на завеждането й, е обосновало и искането за осъждане на ответниците в условията на договорно поетата солидарна отговорност.
Първата инстанция е отхвърлила изцяло исковете,приемайки,че ищецът не се легитимира материално-правно като кредитор по договор за кредит,приет като основание на исковете.Обосновал се е с това,че вземанията на банката по този договор са прехвърлени на дружеството [фирма],с което цедентът е загубил качеството си на кредитор по правоотношението,а от своя страна цесионерът е придобил вземанията без да встъпва в правоотношението, поради което и сключените от него допълнителни споразумения не пораждат правно действие за промяна на условията по това правоотношение. Отречено е такова действие и по отношение на сключения от цесионера [фирма] с третия ответник договор за встъпване в дълг.Доколкото след разпореждането от страна на банката с кредитното вземане, дружеството не е станало носител на вземане по договор за кредит,той и не би могъл да прехвърли такова обратно на [фирма],поради което съдът е отрекъл банката да може да претендира повече права въз основа на договора за кредит.
При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд не се е съгласил с така формираните изводи на първата инстанция. За да приеме за неоснователни възраженията на ответниците,че с първия договор за цесия върху цесионера е прехвърлено само вземане,при което той не би могъл да встъпи в правата на цедента по каузалния договор – за кредит,БАС се е позовал на задължителна съдебна практика на ВКС – реш. по т.д.№453/12г. на първо т.о.,както и на незадължителна такава – реш. по т.д.889/06г. на второ т.о.,според които с договора за цесия се постига резултат,аналогичен на активната субективна новация,като се извършва промяна в субектите по облигационното правоотношение.Анализирайки уговорките в първия договор за цесия /съответстващи и на правилото на чл.99 ал.2 ЗЗД/,че вземанията се прехвърлят с всички обезпечения,привилегии и други принадлежности,въззивният съд е достигнал до извода,че в полза на цесионера [фирма] са прехвърлени всички права на банката по договора за кредит,свързани с вземанията,каквато възможност,според състава, не се изключва от правната доктрина и съдебната практика /цитирано е решение на ВКС по т.д.№331/10г. на първо т.о./.На това основание е прието,че цесионерът [фирма] ,встъпвайки в каузалното правоотношение,е могъл валидно да договаря,променяйки параметрите и условията,свързани с вземанията, сключвайки допълнителните споразумения и съглашението за встъпване в дълг,които валидно са обвързали страните по тях.Като неоснователно е намерено възражението на ответниците за нищожност на първата цесия,основано на доводи,че цесията не е позволена банкова сделка.Посочено е,че в специалния Закон за банките /отм./ възможността банката да договаря и по други,извън изрично посочените в закона сделки,доколкото това е свързано с осъществяването на дейността й, не е изключена. Позовавайки се на разпоредбата на чл.146 ал.1 ЗЗП и , констатирайки, че клаузите в допълнителните споразумения представляват индивидуални уговорки,съдът е отрекъл последните да са недействителни,в който смисъл ответниците са поддържали възражения.Отделно е посочил и,че клаузите от допълнителните споразумения,със съдържание,установяващо облекчен ред за погасяване на задълженията и въвеждащо преференциални лихвени условия ,в резултат на което се е стигнало до начисляване на лихви в размер на сума,значително под дължимата според първоначално уговорения лихвен процент /установено със заключението на вещото лице/, не представляват сами по себе си уговорки във вреда на потребителите-длъжници,както изисква разпоредбата на чл.143 ЗЗП. Не е квалифицирана от съда като неравноправна и клаузата,предвиждаща възможност за кредитора да променя едностранно погасителния план,доколкото със споразуменията тя е предвидена в случаи на неизпълнение от страна на длъжниците и в този смисъл е предпоставена изцяло от поведението им. Не е преценено като недействително и извършеното с допълнителните споразумения капитализиране на непогасените лихви с позоваване в мотивите на решението на разпоредбата на чл.294 ал.2 ТЗ,допускаща такава възможност по отношение на търговските сделки. Възраженията на ответниците за неравноправност на уговорките, предвидени в първоначално сключения договор за кредит въззивният съд не е счел за необходимо да разглежда,предвид това,че претендираните вземания са основани на неизпълнението на последващо определените по взаимно съгласие с допълнителните споразумения вземания /в подкрепа на което отново е цитирана задължителна съдебна практика на ВКС – реш. по т.д.№504/15г. на второ т.о.,в което по аналогичен казус не е отречена възможността цесионерът да встъпи в правата на банката и да предоговаря размерите на придобитите вземания за главница и лихви./. Приемайки,че с обратната цесия банката отново е придобила вземанията ,произтичащи от договора за кредит и изменени с допълнителните споразумения между цедента и ответниците; констатирайки, че е налице допусната от последните забава за плащането на задълженията,продължила повече от три месеца /предвидено в договора за кредит като основание да се изиска пълно плащане/,въззивният съд е формирал извод,че в полза на кредитора /ищцовата банка/ е възникнало правото да превърне кредита в предсрочно изискуем,което право тя е упражнила надлежно с изпращането на съответните уведомления , доказано получени от длъжниците.Претенциите са уважени в размерите, установени със заключението на съдебно-счетоводната експертиза.
В приложеното към касационната жалба на Р. К. и Д. Я. изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК при поддържано възражение за нищожност на договорите за цесия,поради наличие на законова забрана за прехвърляне на вземания по договори за кредит – ЗБ/отм./ и чл.2 от ЗКИ,се обосновава противоречие на формираните от въззивния съд изводи за липса на такава нищожност в противоречие със задължителната практика на ВКС,в подкрепа на което се цитират решения,постановени по реда на чл.290 ГПК по т.д.№2082/15г. на второ т.о., по т.д.№453/12г. на първо т.о. и по т.д.№458/08г. на второ т.о.Конкретен въпрос във връзка с това твърдение не е формулиран. Решенията по цитираните търговски дела /и трите/ представляват практика, постановена по казуси,свързани с извършени цесии на вземания,възникнали от договори за изпълнение на обществени поръчки при наличието на законова забрана за изменение на сключените договори /включително по отношение на страните/,установена с разпоредбата на чл.43 от ЗОП.Тази практика не съдържа разрешения по правни въпроси, които биха могли да бъдат приложени към разглеждания казус,поради което същата се явява неотносима към сочения допълнителен критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК /а липсва и формулиран към него конкретен правен въпрос/.
С хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК тези касатори поставят въпросите: „Налице ли е забрана по смисъла на чл.99 ал.1 ЗЗД вр. чл.1 ЗБ /отм./ или с чл.2 от ЗКИ за прехвърляне на вземане,основано на договор за банков кредит от банка на търговско дружество,което няма лиценз за банкова дейност и не е кредитна институция и респективно нищожен ли е такъв договор?“ и „Нищожен ли е договор за цесия за прехвърлянето на вземане,основано на договор за банков кредит от банка на търговско дружество,което няма лиценз за банкова дейност и не е кредитна институция по ЗКИ,когато кредитът е редовно изплащан от длъжника по него,не е обявен за предсрочно изискуем и не е налице друга предпоставка за принудителното му събиране,което да налага приложението на чл.2 ал.4 от ЗКИ?“.
Пак с допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторите К. и Я. обосновават искането си за допускане на касационно обжалване по въпросите „Каква следва да бъде правилната активна материално-правна легитимация на ищец, който, в качеството си на цесионер,придобил вземане по договор за банков кредит на основание договор за цесия и следва ли той да основава правата си на двете правни основания?“ и „Основателен ли е иск,предявен от цесионер по договор за цесия,който в петитума на исковата си молба твърди,че правното основание на иска му се основава само и изцяло на правоотношението,породило вземането,предмет на цесията,но не и на цесията?“.
Настоящият състав на ВКС,ТК,първо отделение намира,че с така релевираните от касаторите К. и Я. въпроси не се обосновава кумулативно наличие на изискуемите обща и допълнителни предпоставки на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Вторият от въпросите съдържа неверни твърдения за установени по делото факти и обстоятелства – че кредитното задължение е редовно погасявано /обратното е установено от заключението на вещото лице/, че кредитът не е обявен за предсрочно изискуем /обратното твърдение на ищеца е потвърдено от съда въз основа на приетите писмени доказателства,удостоверяващи надлежно връчване на длъжниците на уведомлението/. Третият от въпросите също няма характеристиките на правен по смисъла на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,предвид това,че е неясно формулиран,не е относим към възприети от въззивната инстанция разрешения,обусловили крайния изход и не предпоставя отговор,който би довел до постановяване на друг,противен на постигнатия правен резултат по спора. Последният от поставените въпроси отново се основава на погрешни твърдения, неподкрепени от фактите по делото.Основанието на иска се преценява с оглед фактическите обстоятелства,релевирани в исковата молба,а видно от тази ,с която е сезиран съдът по настоящото дело, при излагане на фактическата обстановка ищецът се е позовал и на договорите за цесия. От друга страна не може да бъде даден еднозначен,общоприложим във всяка хипотеза на доказвано едно и също твърдение отговор на така поставения въпрос , което следва да е налице, за да би било удовлетворено изискването за правен характер на същия , като такъв по прилагането на закона. Основателността на иска е въпрос,който се разрешава при разглеждането на всеки конкретен случай по същество, след преценка на събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело. С характеристиките на правен може да се приеме единствено първият от въпросите,доколкото твърдението за нищожност на договора за цесия, изведена от разпоредбата на чл.99 ал.1 ГПК, е въведено от касаторите в предмета на делото с възражение и с атакуваното решение въззивният съд е отрекъл такава да е налице,поради липса на изрична законова забрана за сключването на такъв вид сделки при осъществяване дейността на банките. По отношение на въпроса обаче не е обоснован в съответствие със задължителните постановки на т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС соченият в хипотезата на т.3 на чл.280 ал.1 ГПК допълнителен селективен критерий – наличие на противоречива съдебна практика,което противоречие следва да бъде отстранено или наличие на съществуваща,макар и непротиворечива, погрешна такава,нуждаеща се от промяна, или необходимост чрез корективно тълкуване на закона да бъде отстранено негово несъвършенство /непълнота или неяснота на конкретна правна норма/ или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап.
В останалата част от изложението са направени твърдения за неправилност на преценката на въззивния съд за валидност на клаузите на допълнителните споразумения,с които се предоговаря кредита и за противоречие на изводите му с практиката на ВКС с цитирани решения по чл.290 ГПК. Конкретни въпроси във връзка с това оплакване не са формулирани,а предвид възприетото в т.1 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, съставът няма както право,така и задължение да извежда такива от контекста на изложението.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът К. навежда твърдения за наличие на противоречива практика /основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК/ по въпроса „Кой е източникът на облигационното задължение,който легитимира ищеца като кредитор и ответника като длъжник след прехвърляне на вземане по договор за банков кредит – договорът за банков кредит или договорът за цесия?“. Представя решение №191/22.06.15г. по в.т.д.№199/15г. на Варненски апелативен съд /влязло в сила,като недопуснато до касационно обжалване с определение №927/22.12.16г. по т.д.№101/16г. на ВКС,ТК,второ т.о./,с което е обезсилено първоинстанционното решение по предявен от [фирма] иск по чл.422 ГПК и е прекратено производството по него, като е прието,че ищецът не е активно процесуално-правно легитимиран да води такъв иск, предвид качеството му на цесионер,придобил вземане от цедент , който като небанкова институция не може да се ползва от облекчения ред за удовлетворяване,предвиден в заповедното производство и в частност – въз основа на документ по чл.417 т.2 ГПК. В решението изрично е посочено,че като страна по материалното правоотношение,банката не е лишена от възможността да защити правата си по общия исков ред с осъдителен иск.При евентуалност се иска решението на БАС да бъде допуснато до касационно обжалване по този въпрос при допълнителния критерий на чл.280 ал.1 т.3 ГПК
Като разрешен в противоречие с практиката на ВКС – реш. по т.д.№3501/15г. и реш. по т.д.№1711/13г. на ВКС,първо т.о. – по прилагането на чл.99 ал.4 ЗЗД,касаторът поставя въпроса „От кой момент договорът за цесия поражда действие спрямо длъжника?“.
С оплакване за липса на произнасяне на въззивния съд по възражението му,че предсрочната изискуемост не е надлежно обявена на страните, обосновано с доводите му,че посоченото от нотариуса лице,на което е връчено отправеното до него уведомление, не му е съпруга,както е вписано в документа, както и за непроизнасяне по възражението му,че връчването на уведомлението за цесиите по реда на чл.47 ал.5 ГПК е осъществено при посочен в него непълен адрес, касаторът К. е формулирал въпрос „Дали въззивният съд следва при постановяване на решението да обсъди всички относими доказателства и доводи на страните?“.Твърди се,че процедирането на въззивния съд по този начин е в противоречие с практиката на ВКС,обективирана в множество решения на ВКС /вкл. по гр.д.№652/11г. на второ г.о., по гр.д.№241/11г. на първо г.о., по гр.д.№89/12г. на четвърто г.о. и др./.
Така формулираните от този касатор въпроси, ведно със сочените допълнителни изисквания на закона, също не обосновават приложимост на предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на БАС.Дори да би бил възприет като релевантен първият от въпросите,с цитираното и представено влязло в сила въззивно решение на ВАпС не може да бъде обоснована допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.2 ГПК,доколкото двете въззивни решения са постановени в различни производства – едното е по реда на специалното такова по чл.422 ГПК,където е отречено правото на банката – цесионер да се ползва от облекчения процесуален ред за удовлетворяване на вземането й в заповедно производство,а другото – в общо производство по осъдителен иск,воденето на което Апелативният съд Варна изрично е приел в решението си за допустимо. Соченият в условията на евентуалност допълнителен критерий по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК касаторът не е обосновал като приложим по причините и с целите, залегнали в указанията по т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Отговор на втория въпрос е даден в разпоредбата на чл.99 ал.4 ЗЗД,а разрешенията,дадени от въззивния съд с атакуваното решение,не съдържат изводи в смисъл,различен от вложения в правната норма и постановените в съответствие с него решения на ВКС,на които касаторът се позовава в твърденията си за приложимост на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Доводът на касатора /във връзка с който е поставен и въпросът/,че допълнителните споразумения между длъжниците и цесионера по първоначалната цесия са били сключени преди изпращане и получаване от тях на уведомлението по чл.99 ал.3 ЗЗД /с което са им съобщени наведнъж и двете цесии от двамата цеденти/,поради което е договаряно с ненадлежен кредитор, се навежда недопустимо едва в касационната жалба. В писмения отговор на исковата молба такова възражение не е направено,поради което то е преклудирано. В този смисъл въпросът не следва да се приема като осъществяващ общия критерий за допустимост.
Предпоставки за допускане на касационно обжалване не се обосновават и с последния формулиран от касатора процесуално-правен въпрос. Възражение за ненадлежно връчване на уведомлението за цесиите не е въвеждано в предмета на делото,видно от текста на отговора на исковата молба,депозиран от този касатор в първоинстанционното производство,поради което,като преклудирано,въззивният съд не е дължал разглеждането му.Непроизнасянето на въззивния съд по второто възражение – че предсрочната изискуемост не му е надлежно обявена, обосновано с доводите на касатора,че посоченото от нотариуса лице,на което е връчено отправеното до него уведомление, не му е съпруга, не представлява порок,отстраняването на който би променил крайния резултат по спора.Безспорно установеното обявяване на предсрочната изискуемост на длъжниците-кредитополучатели прави това възражение ирелевантно, а, отделно от това, съобразно вмененото му задължение за доказване по чл.154 ал.1 ГПК,касаторът не е опровергал с надлежни доказателствени средства извършеното по отношение на него нотариално удостоверяване на връчването.
Изложеното мотивира настоящият състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Бургаски апелативен съд.
С оглед горното, Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение на Търговска колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №26/31.03.2017г. по в.т.д.№30/17г. по описа на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.