О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 113
гр. София, 24.02.2009 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 837 по описа за 2008г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „П” О. , гр. С., подписана и от процесуален представител адв. В. Р. срещу решение № 116 от 25.03.2008г. по в. гр. д. № 14/2008г. на Смолянски окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 515/29.11.2007г. по гр. д. № 205/2007г. на Смолянски районен съд в частта, с която е признато по предявените от „Р” АД /„М” АД/, гр. М. за установено по отношение на „П” О. , гр. С., че запис на заповед, издаден на 14.04.2004г. с падеж 01.11.2004г. за сумата 85 300 лв. е неистински документ, тъй като подписът на „издател” не е положен от Т. И. С.
Касаторът поддържа, че решението е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдението, че съдът се е произнесъл по съществен процесуален въпрос относно допустимостта на иска в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и че въпросът е решаван противоречиво от съдилищата в страната – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
Ответникът „Р” АД, гр. М. не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи, приема следното:
Касационната жалба е подадена е от надлежна страна в предвидения в чл. 283 от ГПК преклузивен едномесечен срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въпреки редовността на касационната жалба от външна страна, настоящият съдебен състав счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно посочената разпоредба на касационно обжалване подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС /т. 1/, решаван противоречиво от съдилищата /т. 2/ или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /т. 3/. Същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК е този въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и от който зависи изходът на делото. Той следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е винаги специфичен по делото.
Въззивният съд е приел, че предявеният от „Р” АД /„М” АД/, гр. М. срещу „П” О. , гр. С. иск за установяване, че запис на заповед, издаден на 14.04.2004г. с падеж 01.11.2004г. за сумата 85 300 лв. е неистински документ, е допустим. Допустимо е в отделно самостоятелно производство установяване истинността или неистинността на един документ с правно значение, тъй като разпоредбата на чл. 97, ал. 3 от ГПК /отм./ изрично допуска предявяването на иск за установяване истинността или неистинността на документ. Изложени са съображения, че обстоятелството, че съществува и друг регламентиран от законодателя ред за защита правата на ищеца като длъжник по изпълнително дело – този по чл. 254 от ГПК /отм./, не обосновава липсата на правен интерес в самостоятелно исково производство да се установи неистинността на документа, послужил като несъдебно изпълнително основание за издаване на изпълнителен лист срещу него. При разглеждане на иска по същество въззивната инстанция, обсъждайки събраните по делото доказателства, включително заключението на съдебно-графическата експертиза, е приела, че процесният запис на заповед не е подписан от Т. С. и не материализира изявление на лицето, посочено за негов издател. Въз основа на посочените констатации решаващият съдебен състав е направил извод, че записът на заповед, издаден на 14.04.2004г. с падеж 01.11.2004г. за сумата 85 300 лв., е неистински документ.
При тези данни същественият процесуален въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е от значение за изхода на спора, е свързан с допустимостта на предявения иск – преклудирани ли са възраженията на длъжника за нищожност на записа на заповед, въз основа на който е издаден изпълнителен лист на основание чл. 237, б. „е” от ГПК /отм./ и налице ли е правен интерес от предявяване на иск по чл. 97, ал. 3 от ГПК /отм./ за установяване неистинността на записа на заповед, ако длъжникът не е предявил отрицателен установителен иск за недължимост на сумата по изпълнителния лист съгласно чл. 254 от ГПК /отм./. Посоченият процесуален въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Само обстоятелството, че съществува и друг регламентиран от законодателя ред за защита на правата на ищеца, заявени по реда на чл. 97, ал. 3 от ГПК /отм./, не обосновава липсата на правен интерес за страната, щом с предявения установителен иск тя би постигнала в същата степен целения от нея правен резултат.
Изборът на начина на реализиране на защитата срещу издаден изпълнителен лист въз основа на извънсъдебно изпълнително основание – чрез обжалване на определението по чл. 244 от ГПК /отм./, чрез положителен установителен иск по чл. 97, ал. 1 или ал. 3 от ГПК /отм./ или отрицателен такъв по реда на чл. 254 от ГПК /отм./, е право на ищеца и доводите на касатора в противна насока са правно несъстоятелни. В производството по чл. 242 и сл. от ГПК /отм./ съдът проверява само дали е налице изпълняемото право, подлежащо на принудително изпълнение съгласно чл. 237 от ГПК /отм./, и доколко актът, въз основа на който се иска издаване на изпълнителен лист, е редовен от външна страна и дали удостоверява подлежащо на изпълнение вземане. В него не се извършва проверка относно съществуването или не на изпълняемото право. Затова и законодателят допуска оспорване на вземането – съществуването на самото материално право, установено с изпълнителното основание, въз основа на което е издаден изпълнителен лист по исков ред. След като длъжникът не е предявил иск за установяване, че не дължи плащане на посочената в изпълнителния лист сума по реда на чл. 254 от ГПК /отм./, не е налице влязло в сила решение, което да се ползва със сила на присъдено нещо относно недължимостта, респективно дължимостта на сумата по изпълнителния лист. С иска по чл. 97, ал. 3 от ГПК /отм./ за установяване неистинността на записа на заповед поради това, че подписът не е на лицето, посочено за негов издател, на практика се установява нищожността на записа на заповед поради липса на съгласие. При положение, че дължимостта, респективно недължимостта на сумата по изпълнителния лист не е установена със сила на присъдено нещо, ищецът има правен интерес от предявяване на посочения иск.
Когато издаването на изпълнителния лист е постановено въз основа на несъдебно изпълнително основание и съществуването, респективно несъществуването на правото не е установено със сила на присъдено нещо, то не би могло да се приеме, че е преклудирано правото на ищеца да иска установяване неистинността на записа на заповед, послужил като основание за издаване на изпълнителния лист, или установяване нищожността на менителничния ефект поради липса на съгласие на неговия издател.
Цитираните и приложени от касатора решение № 27/13.02.1999г. по гр. д. № 294/1998г., 5-членен състав на ВКС, решение № 1414/29.10.2003г. по гр. д. № 2264/2002г., ВКС, ІІ т. о. и решение № 2853/25.10.1996г. по гр. д. № 3755/1995г., ВКС, ІV г. о. не установяват практика на ВКС в смисъл, че са преклудирани възраженията на длъжника за нищожност на записа на заповед, въз основа на който е издаден изпълнителен лист на основание чл. 237, б. „е” от ГПК /отм./ и че не е налице правен интерес от предявяване на иск по чл. 97, ал. 3 от ГПК /отм./ за установяване неистинността на записа на заповед, ако длъжникът не е предявил отрицателен установителен иск за недължимост на сумата по изпълнителния лист съгласно чл. 254 от ГПК /отм./.
Въз основа на изложените съображения се налага изводът, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Смолянски окръжен съд не е налице.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Критерият за допускане на касационно обжалване на основание посочената правна норма се отнася до хипотезата, когато същественият правен въпрос в обжалваното въззивно решение е решаван противоречиво от съдилищата. Разпоредбата визира влезли в сила противоречиви решения по идентичен материалноправен или процесуалноправен въпрос на различни съдилища, включително и на отделни състави на ВКС. Касаторът не е посочил противоречива съдебна практика по въпроса относно вида на допустимите доказателствени средства и начина на доказване на размера на доставената топлинна енергия. Позоваването на горепосочените решения е неоснователно, тъй като цитираните и приложени с касационната жалба съдебни актове не установяват противоречива съдебна практика по съществените за спора правни въпроси.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 116 от 25.03.2008г. по в. гр. д. № 14/2008г. на Смолянски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.