3
ОПРЕДЕЛЕНИЕ по гр. д. № 589/10 г.на ВКС, І ГО, стр.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1130
гр. С., 16.12.2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Р. Б., първо гражданско отделение, в закрито заседание на осми декември през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
изслуша докладваното от съдия РИКЕВСКА гр. дело № 589 по описа за 2010 година и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК.
В. С. Г., М. Я. Ф., И. К. Ф., Я. К. Ф., С. С. Ф., И. М. Ф. и С. М. Ф. обжалват решение № V-91 от 26.10.2009 г. по гр. д. № 142/09 г. на Окръжен съд[населено място] в частта, в която с него е потвърдено решение № 147 от 02.02.2009 г. по гр. д. № 92/07 г. Районен съд[населено място]. Касаторите считат че въззивното решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано.
Ответниците по касация С. Г. Н. и К. Г. К. оспорват жалбата.
ВКС, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
С решение № 147 от 02.02.2009 г. по гр. д. № 92/07 г. Районен съд[населено място] е приел за установено по отношение на касаторите, че наследодателят на ищците Г. К. е бил собственик на 1/3 ид. ч. от 12 земеделски имота в землището на[населено място] с обща площ 78.7 дка. Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта над 21 дка и е отхвърлил исковете за собственост за 1/3 ид. ч. от общо 57.7 дка земеделски земи. Оставил е в сила решението на първоинстанционния съд в останалата му част.
С оглед разясненията в Тълкувателно решение № 1/09 г. по т. д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС настоящият състав приема, че в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК са формулирани процесуалноправни въпроси дали е допустим иск по чл. 14 ал. 4 ЗСПЗЗ тогава, когато между страните има постановено влязло в сила решение по чл. 14 ал. 3 ЗСПЗЗ, когато исковата молба е нередовна и когато ОСЗ е отказала възстановяване на земеделската земя. Излагат се доводи за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК.
За да остави в сила решението на първоинстанционния съд въззивният съд приел че искът по чл. 14 ал. 4 ЗСПЗЗ е допустим. Земята на общия наследодател била заявена за възстановяване и възстановена на наследниците на двете му дъщери, затова отказът на ПК да я възстанови на наследниците на сина не бил пречка ищците да предявят иск по чл. 14 ал. 4 ЗСПЗЗ, тъй като имали правен интерес. От фактическа страна съдът приел че страните имат общи наследодатели, К. Малтинов починал през 1949 г. и С. Малтинова починала през 1956 г. Наследници на двамата съпрузи били син Г. и дъщери Г. и М.. Ищците са наследници на сина Г., а ответниците са наследници на дъщерите Г. и М.. През 1935 г. наследодателят Малтинов декларирал 78.7 дка, а неговата съпруга С. 29.2 дка, или общо 107.9 дка. Към момента на коопериране за земята общия наследодател не е бил жив, затова нямало подадена от него декларация в емлячния регистър. През 1949 г. С. Малтинова декларирала 38.7 дка, които били възстановени на всички наследници. С протокол № 44 от 10.07.1992 г. ПК[населено място] отказала възстановяване на 78.7 дка земеделски земи на наследниците на К. Малтинов по преписка № 147/92 г. поради липса на писмени доказателства за стопанисване след 1935 г. Решението било обжалвано от всички наследници на К. Малтинов и с влязло в сила решение по чл. 14 ал. 3 ЗСПЗЗ Районен съд[населено място] потвърдил отказа на ПК. Въззивният съд съпоставил заявените за възстановяване от наследниците на И. Ф., съпруг на Г., земеделски земи със земите претендирани от ищците и е приел, че искът е частично основателен, тъй като само 21 дка от възстановените били идентични с процесните, а по отношение на останалите земи нямало представени доказателства за установяване на идентичността им.
Настоящият състав счита, че не е налице основанието за допустимост по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, тъй като приетото във въззивното решение не противоречи на посочените от касаторите тълкувателните решения. Тълкувателни решения № 1 от 04.01.2001 г. и № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК ВКС разглеждат конкретни въпроси във връзка с въззивното и касационното производства и нямат отношение към повдигнатия от касатора спорен въпрос за допустимостта на иска по чл. 14 ал. 4 ЗСПЗЗ. Решението не противоречи и на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 по гр. д. № 11/1997 г. на ВКС ОСГК. Както е разяснено и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 381 от 04.05.2010 г. по гр. д. № 419/09 г. на ВКС I ГО, смисълът вложен в тълкувателното решение е, че за да е допустим иск по чл. 14 ал. 4 от ЗСПЗЗ е необходимо да е признато правото на възстановяване на собствеността за имота на една от страните по делото, или правото на собственост вече да е възстановено. Този иск е процесуално недопустим когато имотът изобщо не е заявен пред ОСЗ от страните по спора, или и за двете страни има влязъл в сила отказ за възстановяване на собствеността, включително и на право на обезщетение за него. При уважаване на иска по чл. 14 ал. 4 от ЗСПЗЗ, ищците могат да постигнат възстановяване на собствеността на техния наследодател по пътя на чл. 14 ал. 7а от ЗСПЗЗ, чрез съответно изменение на позитивното решение на ОСЗ, издадено в полза на ответниците, като се промени лицето, на чието име се възстановява собствеността.
За да е налице основание за допустимост на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, е необходимо касаторът да посочи и представи влезли в сила съдебни решения които разглеждат формулирания съществен въпрос по различен начин и в този смисъл въззивното решение да им противоречи. Обжалваното въззивно решение не е постановено в отклонение от практиката на съдилищата по посочените по горе съществени въпроси. Действително, с влязло в сила решение № 174 от 17.03.2003 г. по гр. д. № 215/01 г. на Районен съд[населено място] между страните е разгледан установителен иск за собственост на земеделските земи, на основание чл. 97 ГПК /отм./, но тъй като основанията на двата иска са различни, не е налице противоречиво решаване на въпроса на кого принадлежи собствеността на земеделските земи към момента на коопериране на земята. Решения № 480 от 27.05.2009 г. по гр. д. № 2112/08 г. на ВКС ІІІ ГО и № 47 от 02.02.2009 г. по гр. д. № 2521/08 г. на ВКС І ГО са неотносими към спора, тъй като в тях е разгледан въпрос касаещ индивидуализацията на спорния предмет в производството по чл. 14 ал. 4 ЗСПЗЗ. Въззивното решение не противоречи и на приетото в решение № 330 от 28.06.2006 г. по гр. д. № 3060/04 г. на ВКС ІV ГО, с което съдът е разгледал конкретен иск и е отговорил на въпроса на кого принадлежи правото на собственост. Според решение № 688 от 09.07.2003 г. по гр. д. № 593/02 г. на ВКС ІV ГО, ищецът е длъжен да изложи в исковата молба обстоятелствата, на които основава иска си, а правната квалификация се определя от съда. Следва да се посочи, че в процесния случай исковата молба не е нередовна, тъй като съгласно указанията на съда ищците са отстранили нередовностите и. Решение № 1956 от 12.02.2002 г. по гр. д. № 544/01 г. на ВКС V ГО разглежда разликата между ревандикационния иск и искът по чл. 14 ал. 4 ЗСПЗЗ, затова няма отношение към спора. Представянето на решения по спорове от същия характер, но без поставените в тях въпроси да са идентични с обжалваното решение, не са достатъчни за да обоснове необходимостта от разглеждане на касационната жалба.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл. 280 ал. 1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № V-91 от 26.10.2009 г. по гр. д. № 142/09 г. на Окръжен съд[населено място].
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: