1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1133
гр.София, 10.10.2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4264 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. Р. Ц. срещу въззивно решение №327/09.01.2013г., постановено по възз.гр.д.№12846/ 2011г. на Софийски градски съд в частта, с което е потвърдено решение по гр.д.№19828/2008г. на РС-София и е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Б. Н. Н. иск с правно основание чл.240 ал.1 ЗЗД за разликата над 393.75 лева до размера на сумата 5512.50 лева.
В касационната жалба се сочи, че решението на въззивния съд е незаконосъобразно и необосновано – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, касаторът поддържа, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационния контрол на въззивното решение, по следните процесуалноправни въпроси: 1/За силата на мотивите на съдебното решение и съставляват ли те част от силата на присъдено нещо; 2/ „Когато съдът не приема решаващите мотиви на влязло в сила решение, длъжен ли е да обсъди всички обстоятелства по спора, да направи анализ и оценка на всички доказателства и да мотивира решението си“.
Ответната страна по жалбата в писмен отговор излага становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
В. съд е приел, че през периода 1999г.-2001г. между страните е възникнало заемно правоотношение, по силата на което касаторът е предоставил в заем на Н. общо сумата 10 500 щ.долара. Като е ценил представената по делото декларация от 01.12.2003г. от страна на заемателя за размера на задължението му по договора за заем; признанието на страните за върнати суми до завеждането на исковата молба; и съобразявайки се с приетото и присъденото с влезлите в сила в решения по гр.д.№2858/2005г. и гр.д.№ 11830/2010г. на СГС, въззивната инстанция е приела, че дължима към датата на постановяване на съдебното решение е останала сумата от 250 щ.д. с левова равностойност – 393.75лв. След цялостен анализ на доводите на страните, ангажираните доказателства и принципа за разпределение на доказателствената тежест в процеса, зачитайки силата на присъдено нещо досежно размера на задължението на заемателя по вече приключилите дела, съдът е направил извод, че от общо заетата сума от 10 500 щ.д., невърната е останала само сумата от 250 щ.д. и до този размер е уважил претенцията с правно основание чл.240 ал.1 ЗЗД.
С оглед на така изложените решаващи мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Поставените в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК въпроси не обосновават извод за осъществяване на предпоставките, с които процесуалният закон обвързва достъпа до касационно обжалване.
Дали мотивите на едно съдебно решение са част от силата на присъдено нещо; кога тези мотиви имат задължителна сила в отношенията между страните; и длъжен ли е съдът да мотивира съдебния си акт, като обсъди всички доводи, възражения и доказателства в процеса – на тези въпроси е даден еднозначен отговор както от законодателя, така и в задължителната съдебна практика.
С разрешението по т.18 от ТР№1/04.01.2001г. на ОСГК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. С решението съдът подвежда фактите под правната норма и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на пресъдено нещо. Затова диспозитивът на решението, който чл. 236 ал. 1 т. 5 ГПК визира като констатация относно спорното право, представлява източника на силата на пресъдено нещо.
Мотивите към решението според чл. 236 ал. 2 ГПК не са част от него. Нарушаването на изискването за мотивираност на съдебният акт не означава липса на решение, а е основание за неговата отмяна като неправилно, т. е. те са елемент, но не иманентна негова част.
В мотивите се съдържат редица констатации относно доказателствените и правнорелевантните факти, които не са обхванати от спорния предмет. Предявяването на инцидентен установителен иск относно преюдициалното правоотношение, необходимо за да се формира пресъдено нещо и по отношение на него чрез въвеждането му като предмет по делото, произнасянето по който намира отражение в диспозитива, не би било необходимо, ако мотивите на решението се ползваха с такава сила. Щом като по отношение на съдържащите се в мотивите констатации относно юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения не се формира сила на пресъдено нещо, защото не са елемент от спорния предмет, те не могат да бъдат обект на обжалване отделно от решението.
Задължителна е силата на мотивите само във вътрешните отношения между подпомагана и подпомагаща страна – чл. 223 ал. 2 ГПК, но тази сила не е еднозначна със силата на пресъдено нещо, която формира диспозитива на съдебното решение.
В случая, в рамките на правораздавателната си компетентност въззивният съд е обсъдил всички доводи и възражения на страните, анализирал е събраните в хода на конкретното дело доказателства, направил е свои собствени фактически констатации и правни изводи за възникнала валидна облигационна връзка между страните. За да уважи предявеният иск до размера на сумата 393.75лв. /от общо дадени в заем 10 500 щ.д./, съдът е зачел силата на присъдено нещо по влезлите в сила две съдебни решения, относно присъденото с тях в полза на касатора – заемодател.
Произнасянето на съда е в пределите на спора, очертан от основанието и предмета на търсената защита, в границите на проверката по чл.269 ГПК и в съответствие с цитираната задължителна съдебна практика.Поради всичко изложено, не са налице основания за допускане на касационния контрол по отношение на атакувания съдебен акт.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №327/09.01.2013г. постановено по възз.гр.д.№12846/ 2011г. на Софийски градски съд в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.