ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1133
С., 12.09. 2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юли две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 122 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на Прокуратурата на РБ /П./ чрез прокурор в АП П. С.Г. срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд /П./ от 03.ХІ.2010г. по в.гр.д. № 811/2010г. в осъдителната му част.
Ответникът по касационната жалба Й. В. А. не е дал отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение П. по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил решението на Пловдивския ОС, с което П. е осъдена да заплати на Й. В.А. 12000лв. обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 31.І.2007г. до окончателното им изплащане, както и 1210лв. ДТ и разноски за един адвокат по съразмерност, и искът е отхвърлен до пълния предявен размер 30000лв.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките по чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ за претендираното обезщетение за неимуществени вреди. Взето е предвид, че срещу ищеца е образувано дознание № 427/2002г. за кражба на кобила, извършена на 24.Х.2002г., преобразувано в сл.дело с постановление от 06.І.2005г. на РП П., че по внесения в ПРС обвинителен акт е образувано НОХД № 708/2003г., че след връщането му от съда за отстраняване на процесуални нарушения на 22.ІІІ.2005г. отново е бил изготвен обвинителен акт и образувано НОХД № 541/2005г., че с присъда от 31.V.2006г. ищецът е бил оправдан по обвинението, като присъдата е потвърдена с решение от 31.І.2007г. по ВНОХД № 2679/2007г. на ПОС. Прието е, че в резултат на наказателното преследване ищецът претърпял сериозна характерова промяна – от работлив, контактен и весел човек той станал отшелник, живеещ в срам и самота, по време на продължилото повече от 4 години наказателно преследване той бил в състояние на постравматично стресово разстройство, възникващо под влияние на шокови въздействия, свързани с голям риск, породила психическа криза с променлива симптоматика, отключени били психологически проблеми, като атаки на тревожност, страх и подтиснатост, касае се за продължителна психотравмена ситуация, оформила невротично състояние със страхови изживявания, налице и понастоящем, изразяващи се в неспокоен и непълноценен сън, необоснована тревожност, раздразнителна слабост, разсеяност, трудно съсредоточаване, чувство на изолация, липса на желание за обичайни занимания, продължителността на въздействието на отрицателните изживявания довела до състояние на хроничен дистрес, припомнянето на случилото се продължава да поражда емоционален и психически дискомфорт, тревожност, вътрешна напрегнатост и безпокойство. С оглед характера и степента на понесените болки и страдания и продължителността на наказателното преследване съдът е намерил, че обезщетение в присъдения размер е в съответствие с принципа за справедливост, заложен в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД.
В изложението на П. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата, като е постановил решение в противоречие с чл.188 от ГПК. Съдът не се съобразил с изискванията на чл.52 от ЗЗД и практиката на съдилищата, обективирана в две решения на състави на ВКС, в ТР № 5/1977г. и в ПП 4/1968г. т.11. От приетото за установено като доказателствен материал по делото не може да се направи извод, до който стигна съдът, че твърдените неимуществени вреди са в резултат само от воденото досъдебно производство Освен това съсъд не обсъдил всички доказателства и затова не достигнал до правилния извод, че следва да се намали присъденото обезщетение.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай изложението на касатора не отговаря на посочените изисквания. В него не се съдържа формулиран по ясен начин материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд и който е обусловил решаващите му изводи по разглеждания спор. Релевираните в този документ кратки бланкетни твърдения за нарушение на чл.188 от ГПК /вероятно се има предвид отменения процесуален закон/ и за необоснованост и неправилно приложение на чл.52 от ЗЗД представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК, но те се подлагат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в настоящото по допускането. Както вече бе посочено, касационният съд няма правомощие да извлича служебно от изложението или от касационната жалба съществените правни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд. Ето защо, при липсата на основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд ІІ граждански състав № 737 от 03.ХІ.2010г. по гр.д. № 811/2010г. в осъдителната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: