4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ по гр. д. № 457/11 г. на ВКС, І ГО, стр.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1134
гр. София, 24.11.2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на девети ноември през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
изслуша докладваното от съдия РИКЕВСКА гр. дело № 457 по описа за 2010 година и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК.
М. К. Б. обжалва решение № ІІ-110 от 12.01.2011 г. по гр. д. № 65/09 г. на Окръжен съд [населено място]. К. счита че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано.
Ответниците по касация Министерство на културата и Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, оспорват жалбата.
Ответникът по касация Национален институт за недвижимо културно наследство /Н./ не взема становище.
ВКС, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила решение № 1777 от 20.11.2008 г. по гр. д. № 531/07 г. на Районен съд [населено място] в частта, в която исковете по чл. 97 ал. 1 ГПК /отм./ на М. Б. срещу Министерство на културата и Н. за 156 кв. м. от УПИ І кв. 24 по плана на [населено място] с обща площ 278 кв. м. и попадащи под сграда с кадастрален номер 67800.501.205.1 по КК на града, както и иска срещу Н. по чл. 108 ЗС, са отхвърлени. Обезсилил е първоинстанционното решение в частта, в която искове на М. Б. по чл. 97 ал. 1 ГПК /отм./ срещу Министерство на културата и Н. за 122 кв. м. от УПИ І кв. 24 по плана на града и по чл. 108 ЗС срещу Н., са отхвърлени.
При постановяване на решението въззивният съд е проследил регулацията на УПИ І. В кадастралния план от 1955 г. били отразени имоти с пл. № 220, № 221 и 228. Имот пл. № 220 с площ 316 кв. м. бил записан на Д. Аслани, имот пл. № 221 с площ 224 кв. м. бил записан на името на В. Ч., а имот пл. № 228 с площ 58 кв. м. бил записан на П. А.. С регулационния план за имот пл. № 228 бил отреден парцел VІІІ с площ 300 кв. м., към който от имот пл. № 221 били придадени по регулация 156 кв. м. За имоти пл. № 220 и 221 бил отреден парцел ІХ. С регулационния план от 1965 г. парцел VІІІ-228 бил разделен на парцели ХІІІ-221 и ІV-228. От процесните 156 кв. м. представляващи празно дворно място 121 кв. м. били придадени към парцел ХІІІ-221 и съгласно чл. 39 ал. 3 З. /отм./, станали собственост на В. Ч., собственик на парцела, а за наследодателката на ищцата М. С. бил отреден парцел ІV-228 и в него останали 35 кв. м. През 1973 г. била изменена дворищната и улична регулация, като за база на Н. бил отреден парцел V-220. Било проведено отчуждаване, като 35 кв. м. били отчуждени от имот пл. № 228. Останалите 121 кв. м. били отчуждени от собственика на парцел ХІІІ-221 В. Ч. през 1974 г. По делото липсвали данни за отчуждителна преписка или за заплатено парично обезщетение за 35 кв. м., затова съдът приел, че те били незаконно отнети по смисъла на чл. 2 ал. 2 ЗВСОНИ. По отношение на тях съдът приел че няма основание да бъдат реално върнати на ищцата, като се позовал на чл. 2 ал. 1 З.. Имотът, който по действащия план от 1989 г. е записан като УПИ І-за база на Н., бил публична държавна собственост и не съществувал във вида в който бил отнет. При отчуждаването теренът бил незастроен, а през 1979 г. бил застроен, т. е. към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ бил изцяло застроен с нова триетажна сграда, паметник на културата – възстановен обем на къщата на Я. К.. Съдът е изложил и съображения, че строителството било законно по силата на заповедта от 1973 г, с който новообразувания парцел V бил отреден за база на Н. и мероприятието било реализирано.
Съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 1/09 г. по т. д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС настоящият състав приема, че в изложението са формулирани въпроси счита ли се за приложен регулационен план от 1965 г. тогава, когато липсват доказателства за заемане на придадената по регулация площ и дали липсата на строителни книжа за изграждане на сграда през 1979 г. я прави незаконна. Излагат се доводи за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК.
При проверка на основанията за обжалване ВКС счита, че не е налице соченото основание за допустимост на касационно обжалване по първия формулиран въпрос. Цитираното тълкувателно решение № 3 от 15.07.1993 г. по гр. д. № 2/93 г. на ВС, ОСГК, разглежда въпросите за приложение на дворищно-регулационния план при хипотезите на чл. 33 ал. 1 и 2 З. /отм./, а не на З. /отм./ при действието на който е изменена регулацията на процесния парцел през 1965 г. Същественият въпрос не е разрешаван противоречиво и по смисъла на чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК. В. решение не противоречи на решения № 274 от 22.04.2003 г. по гр. д. № 185/02 г. на ВКС IV ГО и № 1419 от 14.12.1971 г. по гр. д. № 898/71 г., на ВС III ГО, според които когато се решава спор за собственост към момента на последния влязъл в сила дворищнорегулационен план, се изследва приложението на предходните регулационни планове. В. съд е проследил подробно регулационните промени по трите регулационни плана. Обстоятелството, че изводите на съда по фактите не съвпадат с преценката на касатора, не е основание да се допусне касационно обжалване. Решение № 75 от 14.11.1971 г. по гр. д. № 51/71 г., на ВС ОСГК е неотносимо към спора, тъй като касае въпроса дали строителната забрана по § 177 ал. 1 и 3 П. /отм./ обхваща и действията по § 108 и 109 П. /отм./.
Няма основание да се допусне касационно обжалване и по втория формулиран въпрос. Решението не противоречи на Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по т. гр. д. № 6/05 г. на ВКС ОСГК. В него е прието, че когато незаконно отнети или отчуждени не по установения законов ред от държавата, общините и народните съвети в периода от 09.09.1944 г. до 1989 г. недвижими имоти са били застроени и не съществуват до размера, в който са били отнети или отчуждени, се прилагат разрешенията на т. 1 и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/1995 г. на ОСГК на ВКС за допустимостта на реституцията ако строежът е законен. Когато строежът е незаконен, се прилага чл. 2 ал. 6 З. като собствениците се обезщетяват по административен ред от органа по чл. 6, ал. 1 от същия закон. В решението е определено и понятието „незаконен строеж” като такъв, извършен без надлежни строителни книжа, или след реституцията на имота на 25.02.1992 г. Прието е също така, че собствениците на имоти, които не могат да бъдат върнати реално защото са станали публична собственост на държавата или на общините или върху тях са извършени при спазване на действащото законодателство строежи или други промени които не позволяват реалното им връщане, имат право на обезщетение. В случая се касае за сграда която е обявена за публична държавна собственост и за нея без оглед на това дали са законно построена, с нормата на чл. 2 ал. 1 от З. е предвидена невъзможност за реституция. От друга страна, няма и данни за незаконно строителство. Установено е, че след отреждане на имота за Н. през 1973 г., за преработка на къщата е била съставена архитектурна и техническа документация, част от която е запазена в архива на [община]. Обстоятелството, че поради отдалечеността във времето част от строителната документация не се съхранява, не води до извод че строително разрешение не е било издадено. Но дори да не е било издадено, то не е било и необходимо, тъй като държавата е строила в свой имот и не е било необходимо да издава сама на себе си разрешение за строеж. В. решение не противоречи на приетото в решение № 1153 от 8.10.2008 г. по гр. д. № 5002/07 г. на ВКС V ГО, според което до влизане в сила на З. е без значение дали извършеното в имота строителство е законно, тъй като реституционният закон не поставя такова изискване. С ТР № 6/05 г. посоченото разбиране е коригирано по отношение на имотите по чл. 2 ал. 2 ЗВСОНИ с оглед разпоредбата на чл. 2 ал. 6 З. и незаконното строителство не е пречка за възстановяване на собствеността върху тези имоти. Цитираното решението има предвид друга хипотеза, а не касае имот който е публична държавна собственост и в който има извършено законно строителство. За решения № 99 от 14.04.2005 г. по гр. д. № 471/04 г. на В. и № 250 от 27.10.2003 г. по гр. д. № 127/03 г. на РС [населено място] няма данни дали са влезли в сила, затова не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство.
По изложените съображения, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Ответникът по касация Министерство на културата претендира за разноски. С оглед представения договор за правна защита и съдействие, касаторът дължи заплащане на 500 лв. разноски за настоящото производство.
Ответникът по касация Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, претендира за заплащане на юрисконсултско възнаграждение. С оглед нормата на чл. 7 ал. 2 т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за защита пред настоящата инстанция касаторът дължи на ответника 500 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № ІІ-110 от 12.01.2011 г. по гр. д. № 65/09 г. на Окръжен съд [населено място].
ОСЪЖДА М. К. Б. да заплати на Министерство на културата 500лв. разноски.
ОСЪЖДА М. К. Б. да заплати на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството 500 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: