ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1134
гр. София, 16.10. 2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети септември през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
изслуша докладваното от съдия РИКЕВСКА гр. дело № 996 по описа за 2009 година и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от А. А. Х. срещу решение № 330 от 30.12.2008 г. по гр. д. № 2029/07 г. на СГС. Касаторът счита че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано.
Ответникът по касация Т. Г. /Маринова/ А. оспорва жалбата.
Ответниците по касация З. А. М. , Л. С. М. , А. Д. Ц. , М. А. Ц. , А. А. Б. , С. о. и. не вземат становище.
ВКС, след като взема предвид доводите в жалбата и извърши проверка на данните по делото, прие за установено следното:
С решение от 23.06.1997 г., допълнено с решение от 08.04.2002 г., по гр. д. № 1829/93 г. СРС е отхвърлил иска предявен от А. Х. срещу Т. М. с правно основание чл. 7 ЗВСОНИ по отношение на апартамент находящ се в гр. С., ул. „.. Кънчев” № 20а, ет. 2, със застроена площ 77.93 кв. м. заедно с 24/485 ид. ч. от общите части на сградата и от мястото. Прекратил е производството по делото срещу Министерство на финансите, З. М. , Л. М. , А. Ц. , М. Ц. и А. Б.
С решение от 02.08.2004 г. по гр. д. № 3162/02 г. СГС е отменил частично първоинстанционното решение. Признал е за установено по иска на А. Х. срещу Т. А. , че договорът от 06.02.1958 г. за продажба на процесния апартамент е сключен в нарушение на чл. 4 от НПЖДЖФПНС /отм./ и е възстановил на А. Х. собствеността на ? ид. ч. от апартамента. Оставил е в сила първоинстанционното решение с частта, в която искът е отхвърлен за нарушения на чл. 3 вр. с чл. 9, чл. 13 и чл. 7 от наредбата, чл. 38 ЗС и за ? ид. ч. по чл. 4 от наредбата. Оставил е без уважение жалбата срещу определението на СРС в частта, в която производството е прекратено.
С решение № 237 от 14.05.2007 г. по гр. д. № 2933/04 г. ВКС ІV ГО е оставил без разглеждане жалбата на А. Х. срещу въззивното решение в частта, имащо характер на определение, с което производството е прекратено. Оставил е без разглеждане жалбата на З. М. , Л. М. , А. Ц. , М. Ц. и А. Б. в частта, в която предявения от А. Х. иск по чл. 7 ЗВСОНИ е отхвърлен. Отменил е решението на СГС в частта, в която искът на А. Х. по чл. 7 ЗВСОНИ е уважен. Постановил е ново решение, с което е отхвърлил предявения от А. Х. иск за прогласяване нищожността на договора за продажба поради нарушение на чл. 4 от НПЖДЖФПНС /отм./. Отменил е въззивното решение в частта, в която предявения от А. Х. срещу Т. М. иск за прогласяване нищожността на договора за продажба до размер на 1/8 ид. ч. поради нарушение на чл. 7 вр. с чл. 9 НПЖДЖФПНС /отм./ е отхвърлен и е върнал делото в отменената част за ново разглеждане. В останалата му част е оставил в сила решението.
С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение в частта, в която искът по чл. 7 ЗВСОНИ поради нарушение на чл. 7 вр. с чл. 9 НПЖДЖФПНС /отм./ до размер на 1/8 ид. ч., е отхвърлен. Изложил е съображения, че при продажбата не са извършени нарушения на цитираните текстове. Решението на ИК на Бл. РНС било прието въз основа на мотивиран доклад, след преценка на семейното, материално и социално положение на купувачите. В държавното жилище, нямало настанени други наематели. Заварени наематели на двустайното жилище били Т. М. и нейната пълнолетна дъщеря Е. В. Изложил е вижданията си, че разпоредбите на чл. 8 и чл. 9 от ЗН /отм./ не са приложими, тъй като чл. 7 и чл. 9 НПЖДЖФПНС /отм./ не препращат към този закон. Но в същото време е изразил и становище че същите не били нарушени, тъй като жилището било двустайно, а Е. В. упражнявала професията „зъболекар” в апартамента и съгласно чл. 9 ал. 1 ЗН /отм./ имала право на допълнително помещение.
С оглед на приетото в отменителното решение на ВКС, настоящият състав не следва да излага съображения по допустимостта на касационно обжалване във връзка с тези въпроси, които вече са намерили разрешение в него, въпреки че отново са поставени в жалбата и в изложението. Преценката за допустимост настоящият състав следва да ограничи само по отношение нищожност на договора за продажба поради нарушение на чл. 7 вр. с чл. 9 НПЖДЖФПНС /отм./ до размер на 1/8 ид. ч.
В приложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК се сочи, че процесуалноправен въпрос по който съдът се е произнесъл с атакуваното решение касае нарушение на принципа на вътрешното убеждение, тъй като съдът не е обсъдил в тяхната съвкупност всички събрани доказателства. Съдът се произнесъл и по материалноправен въпрос досежно въпроса че нормата на чл. 7 вр. с чл. 9 от НПЖДЖФПНС /отм./ не препраща към ЗН /отм./. Останалите, изложени в касационната жалба аргументи, са свързани с правилността на въззивното решение и не би могло да се преценяват по реда на чл. 288 ГПК. Те не представляват основание за допустимост на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 ГПК, а са основания за касационно обжалване по чл. 281 ал. 1 т. 3 ГПК.
Касаторът излага доводи за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
При проверка на основанията за обжалване ВКС счита, че не са налице сочените основания за допустимост на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. В тази хипотеза на допустимост законодателят е имал предвид противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС, която се определя от тълкувателните решения и от неговото еднообразно правоприлагане по конкретни дела. За да се допусне касационното обжалване според този критерий, посочената практика трябва да се отнася до формулираните специфични въпроси. Приетото в обжалваното решение не е в противоречие с цитираната в изложението съдебна практика. В Тълкувателно решение № 1 от 17.05.1995 г. по гр. д. № 3/1994 г. на ОСГК на ВКС и решение № 130 от 20.02.2002 г. по гр. д. № 1800/2002 г. на ВКС IV ГО се разглежда същността на иска по чл. 7 ЗВСОНИ, предпоставките за предявяването и уважаването му. Като е разгледал иска на посоченото основание съгласно указанията в отменителното решение, съдът е съобразил както задължителните указания в тълкувателното решение, така и константната практика на ВКС. Съдът е обсъдил ангажираните от страните доказателства и е изложил съображенията си по отношение на нарушението на нормативния акт – чл. 7 вр. с 9 от НПЖДЖФПНС /отм./. Действително, съдът е приел че цитираните норми не препращат към чл. 8 и 9 ЗН /отм./, но въпреки това е изложил и доводи че няма нарушение на посочения закон. Няма противоречие и с приетото в решение № 1* от 10.03.1994 г. по гр. д. № 186/93 г. на ВКС IV ГО. Според решението, за валидността на продажбата при която имотът се продава на настанения в него наемател, е необходимо валидно наемно правоотношение, като при липса на такова тя е нищожна. Съдът е обсъдил наемното правоотношение на купувачите. Посочил е, че с оглед нормата на чл. 8 ЗН /отм./ за двучленно семейство се полага една стая, а съгласно чл. 9 ЗН /отм./ лицата които упражняват професията си в собствените си жилища имат право на допълнителни помещения, ако не ползуват другаде помещения за същата цел. Съдът подробно е обсъдил че наемателката Е. В. работела като зъболекар в апартамента, затова има право на още една стая, въпреки че разрешение за използуване на допълнителни помещения не е открито. С оглед смъртта на лицето преди предявяване на иска и отдалечеността във времето, фактът следва да се приеме за доказан с възпроизвеждането му в други документи, а и съгласно удостоверение на СО Район „С”, в архива не се съхраняват настанителни преписки преди 1980 г., т. е. съдът е обсъдил сочения от касатора порок. Обстоятелството, че изводите на съда по фактите не съвпада с преценката на касатора, не е основание да се приеме, че съдът не е изпълнил задължението си по чл. 188 ГПК /отм./, и няма основание за допускане на касационно обжалване на това основание. Решение № 31 от 03.02.1999 г. по гр. д. № 455/98 г. на ВКС 5-членен състав е неотносимо към спора. То разглежда порок при сключване на придобивната сделка по чл. 14 ал. 1 и 2 от НПЖДЖФ /отм./, докато с въззивното решение съдът се е произнесъл за евентуален порок по предходната НПЖДЖФПНС /отм./. Следва да се посочи също така, че в отменителното решение ВКС изрично се е произнесъл по въпроса за възможността председателя на ИК да делегира права при сключване на договор за продажба на държавно жилище, с оглед разпоредбата на чл. 4 от НПЖДЖФПНС /отм./.
Твърдението на касатора че има предпоставка за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК произтичат от обстоятелството, че първоинстанционното и въззивното решения по делото си противоречат. Доводът на касатора относно приложимостта на тази хипотеза е неправилно. Основание по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване не е противоречието между решенията на съдилищата по конкретното дело, а противоречие на въззивното решение с практиката на съдилищата, произнесли се с влезли в сила съдебни актове по други дела. На касационно обжалване подлежи въззивното решение. Първоинстанционното решение независимо от това дали е потвърдено, или отменено от въззивния съд, не съществува като самостоятелен съдебен акт, поради което то не може да обоснове наличието на противоречива съдебна практика.
Поддържа се касатора и че разрешеният от съда въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, обосноваващи основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Специфичният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото тогава, когато по него няма съдебна практика, или когато има такава, но тя не е правилна и трябва да бъде променена. ВКС счита, че не се касае за основополагащ правен въпрос решаван противоречиво от съдилищата поради различно тълкуване на правната норма, а оттук и да е от значение за развитието на правото, още повече че по формулирания основен въпрос има съдебна практика.
По изложените съображения касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане.
Ответникът по касация Т. А. претендира за разноски. С оглед представения договор за правна защита и съдействие, касаторът дължи заплащане на 500 лв. разноски за производството.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 330 от 30.12.2008 г. по гр. д. № 2029/07 г. на СГС.
ОСЪЖДА А. А. Х. да заплати на Т. Г. А. 500 лв. разноски за настоящото производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: