ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1136
С., 12.09. 2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юли две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1374 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат П. като процесуален представител на [фирма] [населено място] срещу въззивното решение на Кърджалийския окръжен съд /КОС/ от 08.ІV.2010г. по в.гр.д. № 192/2009г., поправено с решение от 25.V.2010г.
Ответникът по касационната жалба Сами Ю. Я. от [населено място] не е дал отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение КОС е отменил решението на Момчилградския РС от 09.І.2009г. по гр.д. № 85/2008г. в осъдителната му част за сумата 2738лв., ведно със законната лихва, и в частта за разноски и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от [фирма] срещу Сами Я. искове с правно основание чл.207 от КТ и чл.86 от ЗЗД за присъждане на 2738лв., представляващи липса, нанесена от ответника в качеството му на работник, на който е възложено като трудово задължение да събира, съхранява и отчита парични ценности като оператор в игрална зала „Амиго”, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяването на иска.
За да постанови решението, въззивният съд е приел за недоказано твърдението на ищеца за констатирана липса в размер на исковата сума. В тази насока не се сочат писмени доказателства – не е съставен протокол, нито какъвто и да е друг акт на работодателя, не се сочат доказателства, че липсата произхожда от неотчитането на претендираната сума в процеса на работа на ответника, не се установява кога е нанесена щетата и кога е открита липсата на сумата. Като неоснователни са оценени твърденията на ищеца, че във връзка с липсата ответникът подписал запис на заповед за сумата, доколкото в представеното копие на записа не се сочи, че задължението на издателя му произхожда от липса.
В изложението на [фирма] по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в две решения на негови състави, според която при отговорността за липси се обръща тежестта на доказване, като отчетникът, причинил щетата, следва да докаже, че не я е причинил или че не я е причинил виновно. В случая ответникът е следвало да докаже, че записът на заповед не е подписан от него във връзка с установените липси и да посочи причината, поради която се е задължил към работодателя си със записа. По гр.д. № 1159/2007г. на КРС между страните е прието, че ответникът по настоящото дело е дължал сума по записа на заповед за констатирани липси от работата му като МОЛ. При една и съща фактическа обстановка в случая съдът приема, че липсата не може да се доказва с документ, именован запис на заповед, както и че задължително следва да се установява с протокол, подписан от ответника. Това е в противоречие с практиката на КРС, приемаща, че подписан от МОЛ документ, именован запис на заповед, установява наличието на липса, като с него ответникът се е задължил да възстанови липсата.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай с представените две решения на състави на ВКС по гр.д № 2732/2004г. ІVб ГО и по гр.д. №2055/2006г. ІV ГО не се обосновава наличието на твърдяната противоречива практика по първия релевиран като основание за допускане на касационно обжалване въпрос. Според двете посочени решения при отговорността за липси установяването им обръща тежестта на доказване и отчетникът, причинил щетата, следва да докаже, че не я е причинил или че не я е причинил виновно. И в двата случая, обаче, е било установено, че на ответниците като материално отговорни лица са били заприходени материални ценности със задължение да ги пазят и отчитат и че те не са ги отчели. При това положение даденото от съдилищата разрешение касае опровергаване от ответниците на данните за наличие на липса или че тя не е причинена виновно. А в разглеждания случай решаващият извод на въззивния съд е, че не са установени данни за липса на парични средства, т.е. по релевирания в изложението въпрос въззивният съд не се е произнесъл.
Не обуславят наличие на противоречива практика по втория поставен от касатора въпрос и представените от него решение по гр.д. № 1159/2007г. на КРС и оставящото го в сила решение на КОС по гр.д. № 102/2008г. Това е така, тъй като няма данни по делото решенията да са влезли в сила, а само такива съдебни актове съставляват практика по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Кърджалийския окръжен съд № 76 от 08.ІV.2010г. по гр.д. № 192/2009г., поправено с решение № 123 от 25.V.2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: