6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1136
С., 17.10.2012 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК, ІІІ г.о. в закрито заседание на деветнадесети септември, две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: Капка Юстиниянова
Членове: Л. Богданова
С. Димитрова
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Богданова гр.д. № 479 по описа за 2012 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 3641 от 13.02.2012 г. и касационна жалба вх. № 3898 от 13.02.2012 г. на Я. Х. К., Х. Д. К., П. Димитрова И., А. Димитрова К. и А. Т. Т., подадени чрез адвокат Ч. и Д. срещу въззивно решение № 29 от 3.01.2012 г. по гр.д. № 2524/2011 год. на Пловдивския окръжен съд, с което е отменено решението от 20.07.2011 г. по гр.д. № 1841/2010 г. на Асеновградския районен съд в частта, с която [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на Я. Х. К. сумата над 8 521.42 лв. до присъдената 48 521.42 лв., на Х. Д. К. сумата над 43 521.42 лв. до присъдената 68521.42 лв., на А. Т. Т. сумата над 80 000 лв. до присъдената 100 000 лв., представляващи обезщетение за претърпяни неимуществени вреди от смъртта на Д. П. К., причинена от трудова злополука и в тази част е постановил ново, с което искът на Я. Х. К. е отхвърлен за разликата над 8 521.42 лв. до 48 521.42 лв., на Х. Д. К. е отхвърлен за разликата над 43521.42 лв. до 68521.42 лв., и на А. Т. Т. за разликата на 80 000 лв. до 100 000 лв. Със същото решение е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което на П. Димитрова И. е присъдено обезщетение в размер на 38521.42 лв. и на А. Димитрова К. в размер на 28521.42 лв., както и в частта, с която исковете на жалбоподателите за разликата до пълния предявен размер са отхвърлени.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателите поддържат основанието по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Изложени са твърдения, че постановеното решение е недопустимо, като постановено в нарушение на чл.269 ГПК, тъй като съдът се произнесъл извън обжалваната от ответника част на първоинстационното решение. Произнасянето по искане, което е различно от заявеното е в противоречие със задължителната съдебна практика, установена в цитираните решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Поддържа се, че в противоречие с решение № 786/72 г. на ВС и ППВС № 4/68 г. въззивният съд е разрешил въпроса за размера на обезщетението и критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД. Поставен е и въпросът следва ли децата на починал при трудова злополука работник да бъдат обезщетявани в различен размер. По този въпрос се поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] в писмения отговор изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
С обжалваното решение Пловдивският окръжен съд е отменил частично решението на първоинстанционния съд по отношение присъденото на Я. Х. К., Х. Д. К. и А. Т. Т. обезщетение за претърпяни нематериални вреди от смъртта на Д. П. К., причинена от трудова злополука на 28.11.2007 г., потвърдил е същото в частта, с която е определен размерът на обезщетението за П. Димитрова И., А. Димитрова К., както и в частта, с която исковете на жалбоподателите за разликата до пълния предявен размер са отхвърлени. Прието е за установено, че е налице фактическия състав на чл.200, ал.1 КТ за ангажиране отговорността на ответното дружество- работодателя на починалия Д. К.. Въз основа на събраните по делото доказателства е приел, че за претърпяните от ищците мъка и страдания от смъртта на К. справедливият размер, с който следва да бъдат обезщетени е посоченият от въззивния съд и след приспадане на размера на заплатеното застрахователно обезщетение на съпругата и децата е присъдил посочените суми. Изложил е съображения, че не е налице съпричиняване на вредата от пострадалия и не следва да се прилага разпоредбата на чл.201, ал.2 КТ.
По поставения в изложението въпрос: за допустимостта на постановения от въззивния съд акт, с оглед правомощията му по чл.269 ГПК не е налице основание за допускане на касационно обжалване. По поставения правен въпрос практиката е уеднаквена с постановени по реда на чл.269 ГПК решения на ВКС / решение № 57 от 2.03.2011 г. по гр.д. №[ЕИК] г., ІІІ г.о; решение № 66 от 26.05.2010 г. по гр.д. № 1471/2009 г., ІV г.о.; решение № 98 от 21.03.2011 г. по гр.д. 0 952/2010 г., ІV г.о.,; решение № 246 от 14.05.2010 г. по гр.д. № 344/2009 г., ІІ г.о. и др./Прието е, че процесуалния закон ограничава правомощията на съда при произнасяне по същество на един правен спор и очертава рамките, в които е допустимо съдът да се произнесе. Произнасяне по искане, което е различно от заявеното обуславя недопустимост на решението. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта само в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Предметът на въззивното производство се определя от искането на страната във въззивната жалба. В случая срещу решението на първоинстанционния съд са подадени две въззивни жалби. От жалбоподателите – ищци в частта, с която са отхвърлени частично предявените искове за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди и от ответното дружество в частта, с която е осъдено да заплати на ищците обезщетение за неимуществени вреди. Искането на дружеството е да се отмени изцяло решението на първата инстанция в обжалваната част и да се отхвърлят исковете. В съответствие с разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се е произнесъл по допустимостта на решението в обжалваните от двете страни части, с оглед служебното му задължение да следи за спазването на процесуалните норми, обезпечаващи собственото му задължение да образува и организира процеса, който следва да завърши с акт, разрешаващ спора със сила на пресъдено нещо. В рамките на обжалваната част от решението, въззивният съд проверявайки правилността му осъществява решаваща дейност. В случая решението е обжалвано в уважената и отхвърлена част, поради което съдът е бил сезиран изцяло със спора. Като е разрешил спора по същество по предявените искове за обезщетение за неимуществени вреди съдът не е излязъл извън предмета на въззивното производство, съответно не е нарушил забраната на чл.271, ал.1, изр.2 ГПК. Даденото от въззивният съд разрешение на поставения правен въпрос е в съответствие със задължителната съдебна практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Поставеният материалноправен въпрос за критериите при определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД относим към задължението на съда да приложи максимално точно принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД е от значение за предмета на спора, но не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 2 ГПК.
Разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му е в зависимост от тези обстоятелства. Когато съдът е съобразил всички доказателства относими към реално претърпените от увреденото лице нематериални вреди, като пряка последица от увреждането, решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост. В случая, с обжалваното решение размерът на паричното обезщетение за всеки един от жалбоподателите е определен при съобразяване на всички доказателства относими към претърпените от тях нематериални вреди. Изводите на съда относно паричния еквивалент на справедливото обезщетяване съответстват напълно на разрешението на тези въпроси, дадено в ППВС № 4/68 г. и в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС. Ето защо обжалваното решение не е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика, тъй като подхода при определяне размера на паричното обезщетението е един и същ.
По въпроса за правомощията на въззивния съд да намалява присъденото от първоинстанционния съд обезщетение, ако в уважената част решението не е обжалвано, не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Решението на първоинстанционния съд в частта, с която исковете по чл.200, ал.1 КТ са уважени е обжалвано от ответното дружество, поради което като е разрешил спора по същество въззивният съд не е излязъл извън правомощията си и обжалваното решение не влиза в противоречие с цитираните в изложението решения.
По въпроса – възможно ли е наследниците по закон на починалия да търпят различни неимуществени вреди, които да бъдат оценявани от съда в различен размер не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По въпроса за начина на определяне размера на дължимото обезщетение на близките на пострадалия, които търсят обезщетение за неимуществени вреди е дадено разрешение в ППВС № 4/68 г. Наличието на задължителна съдебна практика, която не се нуждае от промяна изключва приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Предвид изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Независимо от изхода на делото на ответната страна не следва да се присъждат разноски, тъй като по делото не са представени доказателства за направени такива.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 29 от 3.01.2012 г. по гр.д. № 2524/2011 год. на Пловдивския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :