4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1138
София, 07.12.2017г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети декември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 2537/2017г.по описа на ВКС
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 27.02.2017г. по гр.д.№17/2017г. на ОС Русе, с което е уважен иск с правно основание чл.79 ЗЗД.
Жалбоподателят – [фирма], чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са раз решавани противоречиво.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., прие следното:
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил частично първоинстанционното решение , е осъдил [фирма] да предаде на ищцата А. И. документи, държани от него в качеството му на изпълнител на договор за строителство изх.№15/23.06.2006 г. : 1. Протокол О.. 3 за определяне на строителна линия и ниво, 2. Протокол О.. 2 за откриване на строителната площадка, 3. Сертификати протоколи за проби и декларации за съответствие на вложените материали по БДС за всички бетонни работи, армировки, тухли, керемиди и 4. Заповедна книга на строежа. Посочено е , че решението на районния съд в частта, с която частично е отхвърлен предявеният иск, като необжалвано е влязло в сила.
Съдът е приел, че е сезиран с иск по чл.79 ЗЗД. Прието е за установено, че дружеството, след като е завършило строителството на жилищна сграда в имота на А. И., съгласно договор от 26.06.2006г., не й предало строителните книжа, с които разполагало по повод изпълнението на строителството, необходими за узаконяване на строежа, конкретно : Протокол О.. 3 за определяне на строителна линия и ниво; Протокол О.. 2 за откриване на строителната площадка; Сертификати и протоколи за проби и декларации за съответствие на вложените материали по БДС за всички бетонни работи, армировки, тухли, керемиди; заповедна книга на строежа. Изложени са съображения за това, че изброените документи ответното дружество следва да предаде на ищцата като възложител, по силата на чл.163, ал.2, т.3 ЗУТ, а също и като част от реалното изпълнение на договорното му задължение.
Съдът е счел за неоснователно възражението на дружеството по чл. 90 ЗЗД – да не изпълни задължението си до заплащане на сумата 21900 лева с ДДС , дължима му се за допълнително извършени СМР. Прието е, че същото не е достатъчно индивидуализирано – не е ясно на какво основание се дължат претендираните от ответното дружество суми – има ли допълнително възлагане за тези дейности, за които се претендира заплащане, както и, че липсват доказателства, че сумите / съгласно заключението на в.лице / не са вече платени като част от общата дължима и заплатена от ищцата сума – изцяло или частично.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора: длъжен ли е съдът да се произнесе по наведените във въззивната жалба доводи за правилността на първоинстанционното решение и длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и допустимо ли е въззивния съд да не излага собствени мотиви когато препраща към мотивите на първата инстанция. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т .1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решение от 30.12.2013г. по гр.д.№34/2013г., ІІ т.о. на ВКС , в което е прието, че въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви и решение от 14.11.2014г. по гр.д.№1609/2014г., ІV г.о. на ВКС, в което е дадено разрешение в същия смисъл.
Върховният касационен съд състав на ІV г.о. на ВКС намира, че на поставените въпроси въззивният съд е дал разрешение в съответствие с практиката на ВКС. В задължителната съдебна практика – т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК ВКС, т.19 от ТР№ 1/2001г. на ОСГК и редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционният съд, не дава основание на въззивния съд да откаже изобщо излагането на свои мотиви по съществото на спора, в т.ч. и такива по направените от страните възражения и поддържани доводи. Това задължение произтича от посочената характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му – чл. 236 ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Правните изводи на съда /включително тези относно преюдициалните за спора въпроси/, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Ето защо, дори и препращането към мотивите на първата инстанция, съгласно чл.272 ГПК, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. Именно при спазване на тази практика съдът след анализ на доказателства е достигнал до извод за основателност на предявения иск.
Не е налице и противоречиво практика по въпросите, поради което не е налице и основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК/ред.Дв.в. бр.47/2009г./ за допускане на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 27.02.2017г. по гр.д.№17/2017г. на ОС Русе.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: