О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 114
София, 12.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3168 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 698 от 18.04.2018 г. по гр. дело № 214/2018 г. по описа на Варненския окръжен съд, поправено по реда на чл.247 от ГПК с решение по същото дело № 1263 от 6.07.2018 г., е потвърдено решение № 4680/16.11.2017 г., постановено по гр. дело № 13044/2011 г. на Варненския районен съд в частта, в която е отхвърлен предявеният от М. А. У.-З. и К. Т. З. срещу В. И. В., Г. Ж. И. и община Варна иск с правно основание чл.53, ал.2 от ЗКИР (в ред. към ДВ бр.109/2013 г.) – за приемане на установено в отношенията между страните, че ищците са собственици на недвижим имот, представляващ реална част с площ от 38 кв.м от ПИ с идентификатор …….., при граници: ПИ № ………, ПИ № …………, ПИ № ……… и останалата част на ПИ № ………, и при граници на целия имот, както следва: ПИ № ………., ПИ № …………., ПИ №…………., която реална част е неправилно заснета и отразена в кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-98/10.11.2008 г. като част от ПИ с идентификатор …………… Въззивният съд е заключил, че ищците не са установили в условията на пълно и главно доказване както правото си на собственост върху спорната реална част от земята към момента на одобряване на действащия кадастрален план на наведеното придобивно основание, така и че в актуалните кадастрална карта и кадастрални регистри е налице твърдяното погрешно отразяване на границите и площта на имота. Посочил е, че липсват доказателства за преминаване на спорната реална част от 38 кв.м в патримониума на праводателя на ищците, въз основа на извършената през 1959 г. регулация на имота. Позовал се е на заключението на вещото лице по делото, съгласно което дворищнорегулационният план от 1959 г. по отношение на 7-ми микрорайон на [населено място], в който се намират и процесните имоти, е бил изменен с дворищнорегулационния план съгласно заповед № 15/1962 г. Според заключението дворищнорегулационният план от 1962 г. не засяга процесните имоти, но в него имотите на страните по делото са отразени със старите имотни граници от 1950 г., като това означава, че е обезсилен предходният план от 1959 г., тъй като този план се отнася за целия седми подрайон на [населено място]. Въз основа на това въззивният съд е направил извод, че при наличие на нова регулация на 7-ми микрорайон на [населено място], извършена през 1962 г., поради липса на завладяване на имота е бил обезсилен предходният план от 1959 г. и е било възстановено първоначалното положение на недвижимите имоти, като парцелната граница е станала отново имотната граница между тях. Развил е съображения за липсата на доказателства, че към 1962 г., когато е бил изготвен нов регулационен план за 7-ми микрорайон на [населено място], регулацията от 1959 г. е била приложена на място, за да бъде съобразена при изготвяне на новия план.
Срещу така постановеното въззивно решение е подадена касационна жалба от М. А. У.-З. и К. Т. З., които оспорват изводите на съда, че регулацията от 1959 г. не е била приложена на място. Твърдят, че съдът не е обсъдил наведените от тях доводи и представени многобройни доказателства по въпроса за фактическото приобщаване на спорните 38 кв.м към имота им. Считат, че регулацията от 1962 г. не засяга процесните имоти и с нея не е обезсилена регулацията от 1959 г., като същевременно сочат, че липсва друг регулационен план, който да отменя регулацията, одобрена със заповед № 244/1959 г. Ето защо поддържат тезата си, че към момента на одобряване на кадастралната карта и регистри на [населено място] въпросните 38 кв. са били погрешно заснети като част от имота на ответниците. Молят Върховния касационен съд да отмени обжалваното от тях решение и постанови друго за уважаване на исковете им.
В изложението към касационната жалба се позовават на основание по чл.280, ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на съдебния акт, като изброяват и обсъждат ангажирани от тях доказателства, сочещи на прилагане на регулацията, въведена със заповед № 244/16.01.1959 г. В тази връзка визират и съдебно-техническата експертиза по делото и установеното от нея, че регулацията от 1962 г. не засяга имотите на страните по делото. Жалбоподателите твърдят, че решението е постановено при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Считат, че са налице основания за допускане на касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като формулират следните процесуалноправни въпроси (първите три) и материалноправен въпрос (последния):
1) Следва ли въззивният съд да основе своите изводи само на избрани доказателства и доказателствени средства, без да обсъди същите в тяхната пълнота и изложи съображения защо възприема едни, а други отхвърля.
По този въпрос жалбоподателите се позовават на противоречие с трайната съдебна практика, обективирана в множество решения на ВКС и в частност – на решение № 113/18.05.2016 г. по гр.д. № 5961/2015 г. на ВКС, III г.о, ППВС № 1/13.07.1953 г., решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, I г.о., решение № 8/20.02.2013 г. по гр.д. № 470/2012 г. на ВКС, II г.о.
2) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи.
Жалбоподателите твърдят, че във въззивната жалба се съдържат оплаквания както за невярно възприета фактическа обстановка, така и за неправилни правни изводи, като в обжалваното решение липсва отговор на тези оплаквания – противоречие с възприетото в решение № 63/2015 г. по т.д. №.674/2014 г., II т.о. 3) Предвидената в чл.272 от ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първа инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, дерогира ли изискването на чл.236, ал.2 от ГПК за мотивиране на въззивното съдебно решение и отговор на оплакванията, наведени с въззивната жалба. Жалбоподателите твърдят, че въпреки оплакванията, изложени във въззивната жалба, въззивният съд е препратил към мотивите на първостепенния съдебен акт, без да даде отговор на конкретните оплаквания. Сочат, че това е в противоречие с приетото в решение № 23/7.06.2017 г. по гр.д. № 2669/2016 г. на ВКС, II г.о., както и в решения на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., IV г.о., по гр.д. № 4744/2010 г., I г.о. , по гр.д. № 853/2016 г., II г.о., по гр.д. № 4465/2014, IV г.о.
4) За отчуждителното вещноправно действие на плана по ЗПИНМ (отм.) и кога се счита дворищната регулация за приложена.
В тази връзка излагат, че в обжалваното решение е прието, че дворищната регулация от 1959 г. не е приложена и този извод на съда е в противоречие с приетото от ВКС в решение № 780/13.11.2009 г. по гр. д. № 3024/2008 г. на III г.о., съгласно което въпреки отчуждителното вещноправно действие на плана и по двата режима на ЗПИНМ (отм.) и на З. (отм.) дворищната регулация се счита приложена тогава, когато са уредени сметките за придадения имот и в резултат на това той е завзет на база съставен нотариален акт за придаваемото място. Сочат, че в настоящия случай, въпреки че са уредени сметките по регулация за придадения имот и той е завзет, както и е съставен нотариален акт, въззивният съд е приел, че регулацията от 1959 г. не е приложена.
В. И. В. и Г. Ж. И. считат жалбата за неоснователна.
[община] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.
Ищците основават претенцията си по чл.53, ал.2 от ЗКИР (в ред. към ДВ бр.109/2013 г.) на твърденията, че със заповед № 244/16.01.1959 г. е била изменена регулационната граница, като към имота, закупен от тях през 2003 г. от Г. Б. Дале (Т.), били придадени 38 кв.м. Поддържат, че регулацията е била проведена на място, като тяхната праводателка е владяла въпросните 38 кв.м. Въпреки това в кадастралната карта те били отразени към имота на ответниците.
Настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС счита, че в случая не е налице твърдяната очевидна неправилност на решението – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 от ГПК.
В решение № 15 от 6.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. дело № 10/2018 г. е прието, че в приложното поле на предпоставката очевидна неправилност като отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване, законодателят е включил всички пороци на въззивния акт, обуславящи неговата неправилност. Това налага разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл.281, т.3 от ГПК да бъде направено въз основа на обективни критерии.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.
Законосъобразни и обосновани са изводите на въззивния съд, че при действието на ЗПИНМ (отм.) дворищнорегулационният план има непосредствено отчуждително действие по отношение на частите от имоти, придадени към съседни парцели и че собствеността върху придаваемите части преминава по силата на самата регулация, но докато планът не бъде приложен, той може да бъде изменен, при което новият план зачита парцелните граници по стария план като имотни. Законосъобразни са и изводите, че с изменението на дворищнорегулационния план за 7-ми микрорайон на [населено място], в който попадат имотите на страните, със заповед № 15/13.04.1962 г. на председателя на ИК на Г.-В., тъй като регулацията от 1959 г. не е била приложена по отношение на процесните 38 кв.м, имотите на страните са били отразени съобразно първоначалното им положение – по плана от 1950 г.
Законосъобразни и обосновани са и изводите в обжалваното решение по въпроса за прилагането на дворищнорегулационния план при действието на ЗПИНМ (отм.). Същите са в съответствие с ТР № 3 от 15.07.93 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС, както и с решение № 200 от 11.05.2011 г. по гр. д. № 439/2010 г., ВКС, І г.о., решение № 103 от 3.08.2012 г. по гр. д. № 905/2010 г., ВКС, I г.о, решение № 6 от 10.09.2018 г. по гр. д. № 1389/2017 г., ВКС, ІІ г.о. След като има придаваеми по регулация части от един имот към съседен парцел при действието на ЗПИНМ (отм.), за да настъпи отчуждителното действие на дворищнорегулационния план и той да се счита приложен, следва да има заплащане на придаваемите части. Това е най-честата хипотеза на прилагане на плана. Наред с нея в ТР № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС и препращащите към него решение № 200 от 11.05.2011 г. по гр. д. № 439/2010 г., І г.о. и решение № 103 от 3.08.2012 г. по гр. д. № 905/2010 г. на ВКС, I г.о., са разгледани още три хипотези на прилагане на плана – при заемане на придадените имоти чрез доброволно отстъпване; при въвод във владение след снабдяване с нотариален акт, когато вземането за обезщетение за придаваемите части е погасено по давност; при изтекла придобивна давност върху заетите по законен ред придаваеми части. В случая нито една от тези хипотези не е била осъществена към датата на откриване на производството по изменение на дворищната регулация (по заповед № 15/13.04.1962 г.), за да се приеме, че регулацията по плана от 1959 г. е била приложена и е получила значение на безусловно придобивно основание, при което регулационните граници са станали имотни. От визирания от жалбоподателите нотариален акт № …, том .., дело № 3644/1964 г. по безспорен начин се установява, че заплащането стойността на придадените 38 кв.м е станало на 9.10.1963 г., т.е. след изменението на плана през 1962 г. и следователно е ирелевантно. След като не е била приложена регулацията от 1959 г., отчужденията по нея са отпаднали с обратна сила с изменението на плана през 1962 г.
Предвид така изложеното, настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС намира, че не следва да се допусне касационно обжалване и по поставените от жалбоподателите процесуалноправни и материалноправен въпрос, тъй като разглеждането им от касационната инстанция няма да доведе до различни правни изводи относно спора между страните.
В. И. В. има право на 500 лв. разноски за адвокат за настоящото производство.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 698 от 18.04.2018 г. по гр. дело № 214/2018 г. по описа на Варненския окръжен съд, поправено по реда на чл.247 от ГПК с решение по същото дело № 1263 от 6.07.2018 г.
ОСЪЖДА М. А. У.-З. и К. Т. З. да заплатят на В. И. В. разноски по делото в размер на 500 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: