О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№114
София, 17.03.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 3533/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК.
С решение № 582 от 07.05.2019 г., постановено по въззивно гр. д. № 511/2019 г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено решение от 07.01.2019 г. по гр. д. № 11447/2017 г. на Пловдивския районен съд, с което по предявените искове с правно основание чл.33, ал.2 ЗС е допуснато да бъде извършено изкупуване от ищците Ц. Д. Х. – М. и Р. А. Х. на 31/36 ид. ч. от правото на собственост върху имоти с идентификатори както следва: сграда ****, сграда **** и сграда ****, находящи се в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], които идеални части са прехвърлени с договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № *, т.*, н. д. № * от 22.05.2017 г., сключен между ответниците С. А. К., С. А. Х. и С. Д. Х., като продавачи, и К. К. К., като купувач, за сумата 9 900 лв., която сума следва да бъде изплатена от ищците в полза на ответника К. в едномесечен срок от влизане в сила на решението.
Срещу това решение е подадена касационна жалба от адв. С. И., като пълномощник на ответниците С. А. К., С. А. Х. и С. Д. Х. и от адв. Л. Ч., като пълномощник на ответника К. К. К.. Жалбите са подадени срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и в срока по чл.283 ГПК.
В изложението към касационната жалба на С. А. К., С. А. Х. и С. Д. Х. са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1. при предявен иск по чл.33, ал.2 ЗС обвързан ли е съдът от петитума на исковата молба по отношение на заявените идеални части /когато те са посочени за всеки ищец поотделно/, при които се иска да бъде допуснато изкупуването; длъжен ли е да изследва действително притежаваните квоти в съсобствеността; 2. задължен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички доводи на страните, изложени във въззивните жалби, респективно отговорите на въззивните жалби. По първия въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по втория – основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като се посочва, че въззивното решение е постановено в противоречие с тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 192/29.01.2018 г. по т. д. № 44/2017 г. на ВКС, първо т. о., решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, първо т. о. и решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, второ т. о.
В изложението към касационната жалба на К. К. К. на първо място са изложени доводи за недопустимост на обжалваното решение. Поставени са същите въпроси, с които е обосновано приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответниците по касация Ц. Д. Х. – М. и Р. А. Х. считат, че касационно обжалване не следва да се допуска.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на II-ро г. о., намира следното:
Производството е образувано по предявени искове за изкупуване общо на 31/36 ид. ч. от продадените от ответниците – съсобственици сгради. Ищците са изложили твърдения, че съсобствеността произтича от наследяване и дарения от общия наследодател Х. Х., починал през 2011 г., като Ц. Х. притежава 3/36 ид. ч. /на основание наследствено правоприемство/, Р. Х. – 2/36 ид. ч. /на същото основание/, С. К. и С. А. – по 14/36 ид. ч. всеки от тях /на основание наследствено правоприемство и дарение/ и С. Д. – 3/36 ид. ч. /на основание наследяване/. Ответниците не са им предложили да изкупят притежаваните от тях идеални части от съсобствените имоти. В защитата си по същество ответниците са посочили, че са индивидуални собственици на имотите, с твърдението, че са придобили притежаваните от ищците идеални части /общо 5/36 ид. ч./ на основание придобивна давност.
С процесния договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № *, т.*, н. д. № * от 22.05.2017 г., ответниците С. К., С. А. и С. Д. са прехвърлили на К. К. притежаваните от тях общо 31/36 идеални части от сградите, при цена от 9 900 лв., която продавачите са заявили, че са получили от купувача изцяло.
С влязло в сила на 23.05.2018 г. решение по гр. д. № 17033/2017 г. на РС – Пловдив са отхвърлени предявените от С. К., С. А. и С. Д. срещу Ц. Х. и Р. Х. установителни искове за собственост, на основание давностно владение, върху 5/36 ид. ч. от процесните сгради.
В нотариалното дело се съдържа декларация, подписана от продавачите, според която те са предложили на останалите съсобственици да изкупят описаните 31/36 ид. ч. от недвижимите имоти, като същите са отказали.
В обжалваното въззивно решение на първо място е прието, че исковата молба, депозирана в канцеларията на съда на 24.07.2017 г., е предявена в двумесечния преклузивен срок /срокът изтича на 22.07.2017 г., който е неприсъствен ден, а първият присъствен ден след него е 24.07.2017 г./. Със сила на пресъдено нещо е отречено придобиването на право на собственост на продавачите върху притежаваните от ищците общо 5/36 ид. ч., поради което възражението за липса на съсобственост е счетено за неоснователно. От представените писмени и гласни доказателства не е установено на ищците да е било предложено да закупят процесните идеални части от другите съсобственици при същите условия, каквито са договорени за конкретната сделка, както и не е доказано, че всяка от ищците не е приела това предложение. Не са представени писмени покани, отправени до тях, съдържащи конкретно предложение за изкупуване на идеалните им части при посочена точна покупна цена. Приложената по нотариалното дело декларация не може да се счита за писмено доказателство по чл.33, ал.1 ЗС, тъй като не удостоверява нито направено предложение за изкупуване, нито, че същото е получено. Същата не съдържа и посочване на конкретно предложена покупна цена.
Не е налице вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение поради следните съображения:
Недопустимостта е обоснована с произнасянето по различен от заявения петитум в исковата молба. Хипотези на произнасяне по непредявен иск, водещи до недопустимост на постановеното решение, са налице, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респ. когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран. Това становище е застъпено в задължителната съдебна практика, формирана в решения по чл.290 ГПК: решение № 131/14.07.2011 г. по гр. д. № 1120/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 539/13.12.2011 г. по гр. д. 1844/2010 г. и решение № 439/23.07.2010 г. по гр. дело № 476/2009 г., двете на ВКС, ІV-то г. о. Предметът на делото се определя от ищеца чрез иска /чрез посочване на основанието и петитума на исковата молба, които съдържат индивидуализиращите белези на спорното право/. Видно от нейното съдържание, формулираният петитум е за изкупуване на продадените от ответниците – съсобственици общо 31/36 ид. ч. от процесните сгради, с конкретния договор. Независимо от посочването на квотите за ищците /15/36 ид. ч. за Ц. Х. и 16/36 ид. ч. за Р. Х./, не може да се приеме, че съдът е дължал произнасяне за тези квоти, респективно, че същото е извън спорния предмет.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по така формулираните в двете жалби идентични процесуалноправни въпроси, с които е обосновано приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С исковата молба е поискано допускането на изкупуване на продадените с договора общо 31/36 ид. ч. на ответниците С. К., С. А. и С. Д.. След установяване със сила на пресъдено нещо, че ищците притежават общо 5/36 ид. ч. от съсобствените сгради, не е съществувал спор относно дяловете им в съсобствеността. В решението ясно е постановено, че се допуска изкупуване именно на тези идеални части, условията, при които се допуска, като е възпроизведено съдържанието на нотариалния акт и е посочено каква сума и на кого следва да заплатят ищците.
Заключението на въззивния съд, че не е доказан фактът на отправено предложение за изкупуване /който подлежи на доказване само с писмени доказателства и независимо че в тази насока са обсъждани и свидетелските показания/ е обусловил решаващите му изводи за наличие на предпоставките за изкупуване. Същите съответстват на формираната трайно установена съдебна практика.
Поставеният в двете жалби втори въпрос също не може да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като обжалваното въззивно решение съдържа обсъждане на доводите на страните, от значение за спорното право. Мотивите му отразяват направени изводи въз основа на доказателствата по делото, посочено е въз основа на кои от тях определени факти са приети за установени, а други за неустановени, както и произнасяне по въведените възражения.
Горните съображения обуславят отказ за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на делото касаторите следва да заплатят на ответниците по касация сумата 1 200 лв., представляваща направени разноски /за адвокатско възнаграждение/ в касационното производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 582 от 07.05.2019 г., постановено по въззивно гр. д. № 511/2019 г. на Пловдивския окръжен съд.
Осъжда С. А. К., С. А. Х., С. Д. Х. и К. К. К. да заплатят на Ц. Д. Х. – М. и Р. А. Х. сумата 1 200 лв. – разноски пред настоящата инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: