О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 114
гр. София, 20.03.2017 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 3140 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
С решение № 5835 от 14.12.2015 г., постановено по в.гр.д.№ 1021/2014 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – чл. 273 ГПК окръжният съд е обезсилил решение № 5429 от 30.07.2014 г. по гр.д.№ 138/2014 г. на РС – Благоевград в частта, в която е признато на основание чл. 194, ал. 1 и 2 вр. чл. 193 ГПК, че удостоверение за търпимост изх.№ 503 от 13.09.2013 г., издадено от главния архитект на [община], е неистински (неверен) документ, и е прекратил като недопустимо откритото производство по реда на чл. 193, ал. 1 ГПК за оспорване истинността на посоченото удостоверение за търпимост на строеж. Решението е потвърдено в останалата обжалвана част, в която ответникът Ю. А. С. е осъден по предявения от М. С. И., Н. М. И., К. С. О. и Е. В. О. иск с правно основание чл. 109 ЗС да премахне частта от сграда с идентификатор 04279.608.169.5 по кадастралната карта на [населено място], изградена в поземлен имот с идентификатор 04279.608.169, УПИ IV в квартал 166 по плана на квартал Г. на [населено място], построена над допустимата максимална височина от 3,60 м.
Въззивното решение е обжалвано от Ю. А. С. чрез адвокат Д. С. с касационна жалба вх. № 520 от 10.02.2016 г. в частта, с която е потвърдено решението на РС – Благоевград.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл.284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение на основанията по чл. 280, ал.1 ГПК. Съдържа доводи за недопустимост и неправилност на решението.
Предвид постановеното Определение № 186 от 26.09.2016 г. по ч.гр.д.№ 3139/2016 г. по описа на настоящия състав на ВКС, ІІ г.о., предмет на разглеждане в настоящото производство е и частната жалба с вх. № 1342 от 06.04.2016 г. на Ю. А. С. чрез адвокат Д. С. против определение № 1682 от 24.03.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 1021/2014 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, с което е оставена без уважение молбата на Ю. А. С. за изменение на постановеното по същото дело решение № 5835 от 14.12.2015 г. в частта за разноските.
Ответниците по касация М. С. И., Н. М. И., К. С. О. и Е. В. О. не са подали писмени отговори срещу касационната и частната жалби.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение, намира следното:
За да постанови атакувания правен резултат, въззивният съд е приел, че касаторът (ответник по иска) е съсобственик с трети лица на ПИ с идентификатор 04279.608.169, а ответниците по касация (ищци по делото) са собственици на съседен ПИ с идентификатор 04279.608.170. Безспорно установено е, че само ответникът по предявения негаторен иск (със семейството си) ползва постройката с идентификатор 04279.608.169.5, макар да не е установено да е изключителен собственик на същата. В първоначалния й вид сградата е била построена от бащата на касатора през 1970 г. на регулационната линия с парцела на праводателите на ответниците по касация (със съгласие на заинтересованите съседи), като до 1985 – 1990 г. е ползвана като селскостопанска сграда – козарник. За построяването й не са издавани строителни книжа (незаконен строеж). Без строителни книжа е извършено и надстрояването (с участието на касатора) през 1995 г., към който момент бащата на Ю. А. С. е бил жив. Фактът кой е надстроил постройката е преценен като такъв без съществено значение за спора, тъй като искът за премахване на надстроеното е насочен срещу ответника като поддържащ и ползващ се от противоправното състояние на сградата, ограничаващо правото на собственост на ищците върху собствения им имот. От свидетелските показания и заключението на вещото лице е установено, че сградата се състои от приземен етаж с две стаи, приспособени за живеене, над които е излята плоча и надстроената част е подпокривно пространство (таванче). Експертът е посочил, че основната част – приземния етаж – е построен през 1970 г., а през 1995 г. е извършен надзид и е поставен покривът с материали от стария покрив на постройката от 1970 г. След надстрояването сградата е с височина 5,00 м откъм имота на ищците и е долепена до стена от каменна зидария, построена в имота на ищците,която не покрива изцяло по дължина и я надхвърля значително по височина. Понастоящем покривната конструкция е едноскатна, като най-високата част от постройката е откъм имота на ищците. Освен това има денивелация между имотите на страните, като имота на ответника е с около 40 см над кота нула на имота на ищците. В имота на ищците законно са изградени две офис сгради, представляващи допълващо застрояване. Намиращата се откъм процесната постройка офис сграда № 2 е с височина до кота било 5,55 м и има отвор за прозорец на западната фасада (към постройката в имота на касатора), а в таванския етаж с покрив под 45 градуса са изпълнени две офис помещения и тераса. Офис помещенията в сграда № 2 имат прозорци не само от запад, но и от други посоки.
Въззивният съд е съобразил предмета на предявения негаторен иск – да даде защита срещу всяко пряко или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над защитимия обект на правото на собственост, което пречи на допустимото за пълноценното ползване на вещта според нейното предназначение, както и утвърденото в практиката (Р № 532 от 21.10.2009 г. по гр.д.№ 66/2009 г. на ВКС, ІІ г.о.) разбиране, че е без значение дали обектите в съседния имот са законно построени или в отклонение от наличните строителни книжа, щом се намират на регулационната линия. Приел е, че е задължен да упражни съдебен контрол за съответствие на представените от страните административни актове със строителните правила и норми. Съобразил е разясненията на ТР № 31/1984 г. на ВС, ОСГК, че при незаконен строеж (без строителни книжа или в отклонение от издадените) заинтересованият собственик не е длъжен да търпи и понася ограниченията на правото си на собственост от създаденото и поддържано състояние, когато е нетърпимо според закона. При нетърпимост на създаденото състояние, засягането на правото на собственост на претендиращия негаторната защита следва да се счита за съществено, когато са нарушени техническите, технологическите, санитарно-хигиенни и др. изисквания за строежите. Преценена е законосъобразността на издаденото на касатора удостоверение за търпимост на основание § 16, ал. 1 ПР ЗУТ, както и съответствието на одобрените строителни книжа за сградите от допълващото застрояване в имота на ищците с изискванията на строителните правила и норми. Посочено е, че удостоверението за търпимост на незаконен строеж не може да послужи като безусловно основание за запазване на строежа (съответно – за отхвърляне на иска по чл. 109 ЗС). То установява само благоустройствената допустимост на строежа от гледище на обществения интерес, но когато засяга правата на трети лица, те могат да се защитят с негаторен иск (Р № 74 от 09.07.2014 г. по гр.д.№ 6580/2013 г. на ВКС, ІІ г.о.). Съгласно § 127, ал. 1 ПЗР ЗИД ЗУТ проверката за съответствието на констатациите в удостоверението за търпимост с изискванията на устройствените закони се извършва съобразно разпоредбите, които са действали към момента на строителството или по действащите разпоредби на ЗУТ. Понеже се иска премахване само на надстроената през 1995 г. част на сградата, преценката за допустимост е извършена по действащите правила и норми към този момент, т.е. по ЗТСУ и ППЗТСУ, както и по действащите разпоредби на ЗУТ. Съгласно чл. 41, ал. 2, предл. последно ЗТСУ /отм./ заварените строежи могат да се поддържат само с необходими поправки и вътрешни преустройства, от което следва, че според закона надстрояването им е нетърпимо отклонение. С Наредба № 5 за ПНТСУ /отм./ е регламентирано изискването за максимална височина на второстепенните постройки, които, когато са разположени на вътрешна регулационна линия, могат да имат височина в най-високата част на билото най-много 3,60 м. Според сега действащите правила на ЗУТ разполагането на постройки от допълващото застрояване на вътрешната регулационна граница със съседен поземлен имот е допустимо, ако са построени на калкан и калканните им стени покриват калканни стени на заварени или новопредвидени постройки в съседния имот (чл. 42, ал. 1, предл. второ ЗУТ). Процесната постройка не отговаря на условието по ЗУТ, поради което приложими са условията по действащите към момента на надстрояването норми. Тоест, за да е търпим строежът, разположен на регулационната граница със съседния имот на ищците, постройката трябва да е с височина в най-високата част на билото най-много 3,60 м – така, както е приел и първоинстанционният съд. Съобразено е и обстоятелството, че на вътрешната регулационна линия между двата съседни ПИ има денивелация, като имотът на касатора е на по-високо ниво. Формиран е извод, че създаденото състояние от извършеното през 1995 г. надстрояване, от което ответникът се ползва, е нетърпимо според закона (по смисъла на дадените разяснения за приложение на материалния закон с ТР № 31/1984 г. на ВС, ОСГК). Поради това ищците не са длъжни да търпят последиците от надстрояването на ползваната от ответника и неговото семейство незаконна постройка от допълващото застрояване. Съобразено е наличието на противоречива практика по въпроса следва ли при всички случаи (включително когато при изграждане на незаконен строеж са нарушени такива строителни правила и норми, които са установени с оглед осигуряване на възможност за ползване на съседния имот по предназначение) ищецът по негаторен иск да доказва с какво незаконния строеж на ответника му пречи и включването му в предмета на тълк.д.№ 4/2015 г. на ВКС, ОСГК. В тази връзка въззивният съд е приел, че следва да обсъди с какво поддържаното от ответника противоправно състояние във връзка с надстрояването пречи на пълноценното упражняване правото на собственост на ищците. Позовал се е на допълнителното заключение на СТЕ (прието във въззивното производство), че строежът на двете офис сгради в имота на ищците, за които е издаден акт обр.14, е изпълнен в съответствие с одобрените строителни книжа. На западната фасада на сграда № 2 са предвидени и са изпълнени отвори за прозорци – както в офис-помещението на кота нула, така и на двете офис-помещения в таванския етаж. От показанията на свид. С. е установено, че офис-сграда № 2 се засенчва от ползваната от ответника процесна постройка, което е прието като достатъчно основание да се обоснове извод, че изпълненото в нарушение на техническите, санитарно-хигиенните и благоустройствените изисквания за строежите (по смисъла на ТР №31/1984 г.) надстрояване на процесната постройка смущава и ограничава пълноценното упражняване правото на собственост на ищците върху новопостроения в имота им обект от допълващото застрояване.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателят е извел следните правни въпроси, с които обуславя предпоставките за допускане до касация, а именно:
(1) „Следва ли ищецът по иск по чл. 109 ЗС да посочи и доказва с какво конкретно и по какъв начин ответникът му пречи да упражнява своето право, когато твърди наличие на строеж на регулационната граница, изпълнен в отклонение от одобрени строителни книжа и техническите правила и норми ?” ,
(2) „При уважаване на иска по чл. 109 ЗС достатъчно ли е установяването на строеж, извършен в отклонение от техническите правила и норми или е необходимо да се установи какво е неговото техническо състояние и дали естеството на отклоненията /нарушенията/ е такова, че пречи на съсобственика на съседния имот да упражнява правото си ?“ ,
(3) „Незначителното завишаване във височината на сградата, разположена на регулационната линия, представлява ли съществено нарушение / отклонение и налага ли то премахване на строежа или част от него ?“ ,
(4) „Следва ли да се приеме, че изграждането на строеж в отклонение от одобрени строителни книжа /пример надстрояване/ априори ограничава или смущава правото на собственост на собственика на съседния имот ?“ ,
(5) „Могат ли ищците при предявен иск по чл. 109 ЗС да черпят права от свое неправомерно поведение ? Установяването на такова фактическо и правно положение релевантен за правилното решаване на спора по чл. 109 ЗС въпрос ли е и ако отговора е „да”- обуславя ли неоснователност на негаторната претенция ?” ,
(6) „Какви следва да бъдат действията на въззивния съд и какви са неговите правомощия в случаите, когато се установи, че исковата молба по предявения иск по чл. 109 ЗС не е вписана съгласно изискванията на чл. 114, б. „в” и чл. 112, б. „з” и б. „а” ЗС ?” ,
(7) „От какво се определя основанието на иска и какво е значението на фактическите твърдения на ищеца ? След като ищецът твърди като смущаващи правото му на собственост действия по надстрояване на разположен на регулационната граница строеж, подлежи ли на установяване от съда по спора по чл. 109 ЗС фактическото състояние по ползване на строежа (надстройката) ?” ,
(8) „Допустимо ли е и може ли ответникът да носи гражданската санкция /вследствие на уважаване на иск по чл. 109 ЗС/ с оглед качеството си на собственик, след като нито е надстроил, нито ползва строежа ?” ,
(9) „Кои обстоятелства подлежат на доказване и установяване от съда по иск по чл. 109 ЗС за премахване на част от строеж, разположен на регулационната граница, когато ищецът твърди като смущаващо правото му на собственост единствено и само предприети и извършени от ответника действия по надстрояване, а не и на ползване и поддържане на строежа ?” ,
(10) „Допустимо ли е по реда на чл. 109 ЗС осъждането на ответника да премахне част от строежа, да се засягат и увреждат права на трети лица, които не са страна по делото и ако се установи, че същите са собственици на част от постройката, може ли в този случай съдът да уважи иска ?” .
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси по следните съображения:
Първите четири питания са обосновани с довод за произнасяне на въззивния съд в противоречие със задължителна съдебна практика (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), в противоречие с практиката на съдилищата (чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК), както и поради значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК) и в. Най-напред следва да се има предвид, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК изключва това по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, т.е. при наличие на формирана задължителна практика по определен въпрос се изследва съответствието на атакувания акт с нея, а противоречащите й актове от кръга по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не могат да послужат като основание за допускане на обжалването. На следващо място (съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК) наличието на актуална практика на ВКС по конкретен правен въпрос изключва възможност за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В разглеждания случай не се констатира несъответствие между релевираната от касатора и относима към казуса задължителна практика и произнасянето на въззивния съд. Съдебният състав задълбочено е изследвал обстоятелствата по делото и е направил обоснован извод за наличието на значително отклонение между приложимите изисквания на Наредба № 5 за ПНТСУ /отм./ относно максималната височина на разположените на вътрешна регулационна линия второстепенни постройки (3,60 м. в най-високата част на билото) и действителното положение (височина 5,00 м откъм имота на ищците, при това съпътствана от денивелация между имотите на страните, възлизаща на 40 см, с които имота на ответника надвишава кота нула на имота на ищците). Противно на поддържаното от касатора, съдът не се е задоволил да подходи формално, а е извършил преценка дали и с какво поддържаното нарушение действително пречи на ищците да упражняват своето право на собственост, като при това е изхождал от предметната рамка, очертана с твърденията в исковата молба. Положителният извод в тази насока е обоснован от събраните по делото доказателства, а формираният на тази база правен извод е в съответствие със задължителната практика, включително цитираната от касатора (Р № 493 от 24.06.2010 г. по гр.д.№ 719/2009, І г.о., Р № 430 от 27.10.2010 г. по гр.д.№ 312/2010, ІІ г.о., Р № 139 от 25.06.2010 г. по гр.д.№ 457/2009, І г.о. и Р № 135 от 31.07.2014 г. по гр.д.№ 334/2014, І г.о. Изложеното изключва възможност да се допусне обжалване по въпроси №№ 1, 2, 3, 4, 7, 8 и 9.
Поставеният въпрос № 5 няма обуславящо значение за изхода на спора. Той предпоставя по делото да е установено, че ищците са собственици на незаконен строеж, пълноценната експлоатация на който се препятства от ползвания от касатора строеж. По делото е установено точно обратното – че притежаваната от ищците офис-сграда № 2 е изградена въз основа на одобрени строителни книжа за сградите от допълващото застрояване, които отговарят на изискванията на строителните правила и норми, като построеното съответства на основните параметри на строежа по одобрените книжа (височина на кота нула, височина на кота стреха откъм западната фасада и отстояние до страничната регулационна линия). Несъгласието си с тези констатации на съда касаторът е подкрепил със собствен анализ на отделни факти, въз основа на който поддържа, че решението е неправилно. Както е подчертано с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, във фазата по селектиране на жалбите касационната инстанция обсъжда правни, а не фактически въпроси и не преценява правилността на въззивния акт, поради което и доводите на касатора в подкрепа на въпрос № 5 не могат да обосноват извод за наличие на основание за допускане на обжалването.
За поставения под № 6 въпрос не се обосновава допълнителен селективен критерий, в контекста на който да се преценяват предпоставките за допускане на обжалването. Такива не са и налице, предвид постановките на ТР № 3 от 19.07.2010 г. по тълк.д.№ 3/2009 г. на ВКС, ОСГК, с което е разяснено, че изискването за вписване на искова молба на основание чл. 114, б. „в” във връзка с чл. 112, б. „з” ЗС не е изискване за редовност и съдържание на исковата молба
, както и че (предвид действието на вписването – оповестително-защитно спрямо трети, неучастващи в процеса лица) невписването на исковата молба не е пречка за възникването на валидно процесуално правоотношение и за постановяване на валиден съдебен акт, с който се дава защита на вещното право, предмет на търсената защита, и който обвързва страните по делото със силата на пресъдено нещо.
Допускането на обжалването по въпрос № 10 се иска поради противоречие с Р № 83 от 15.03.2011 г. по гр.д.№ 229/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. Подобно противоречие не се установява, тъй като цитираното Р № 83 съставлява неотносима към случая съдебна практика. С него е разгледан въпроса относно възможността по реда на чл. 109 ЗС да бъде постановено премахване на извършено строителство в хипотеза, при която с оглед конструкцията на сградата това би могло да доведе до увреждания и на други обекти. Разгледан е случай на извършено преустройство, което засяга общите части на сграда, намираща се под режим на етажна собственост. Разгледаният случай не се характеризира с подобни особености, поради което и даденото с Р № 83 от 15.03.2011 г. по гр.д.№ 229/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. тълкуване е неприложимо при разрешаване на настоящия правен спор.
Касаторът поддържа още, че въззивното решение е недопустимо поради отсъствие на правен интерес за ищците от търсената защита. Касационната инстанция не споделя това разбиране. Основна предпоставка за наличие на правен интерес е съществуването на правен спор, какъвто в случая несъмнено е повдигнат и чието разрешаване е цел и обосновава допустимостта на атакуваното решение. Касаторът счита също, че не е пасивно легитимиран да отговаря по иска, доколкото поземленият имот 04279.608.169 е в режим на съсобственост. Становището му е неоснователно, доколкото в задължителната практика неотклонно се приема, че поддържащото нарушението лице е пасивно легитимирано да отговаря по иска по чл. 109 ЗС.
Ето защо не се допуска обжалване на въззивното решение.
По основателността на частната жалба с вх. № 1342 от 06.04.2016 г., ВКС намира следното:
С въззивното решение окръжният съд е обезсилил решението на РС – Благоевград в частта, в която е признато на основание чл. 194, ал. 1 и 2 вр. чл. 193 ГПК, че удостоверение за търпимост изх.№ 503 от 13.09.2013 г., издадено от главния архитект на [община], е неистински (неверен) документ, и е прекратил като недопустимо откритото производство по реда на чл. 193, ал. 1 ГПК за оспорване истинността на посоченото удостоверение за търпимост на строеж. Решаващото съображение за това произнасяне е, че удостоверението за търпимост съставлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 3 АПК. Съответно – материализиращият го документ по своя характер е официален диспозитивен и обективира валиден или невалиден, законосъобразен или незаконосъобразен правен акт, но не и вярно или невярно удостоверително изявление. По тази причина допуснатото от първоинстанционния съд при условията на чл. 193, ал. 1 ГПК оспорване на удостоверението за търпимост на незаконен строеж относно установяване неистинност на съдържанието му е преценено като недопустимо, каквото е и решението на РС в частта за признаване на документа за неистински. По-нататък в мотивите си въззивният съд е посочил, че следва да се прецени законосъобразността на удостоверението за търпимост на основание чл. 17, ал. 2 ГПК. В тази връзка е изложено, че удостоверението за търпимост установява само благоустройствената допустимост на строежа от гледище на обществения интерес, но когато засяга правата на трети лица, те могат да се защитят с негаторен иск, при преценката за чиято основателност удостоверението не може да послужи като безусловно основание за запазване на строежа и съответно за отхвърляне на негаторния иск. Проверено е съответствието на констатациите в удостоверението с изискванията на устройствените закони за допустимост на постройката по разпоредбите, действали към момента на изграждането й или по действащите разпоредби на ЗУТ (съгласно § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗУТ, Обн., ДВ бр. 82/2012 г., в сила от 26.11.2012 г.) и е формиран извод, че създаденото състояние от извършеното през 1995 г. надстрояване е нетърпимо според закона по смисъла на дадените разяснения за приложение на материалния закон с ТР № 31/1984 г. на ОСГК.
Изложеното мотивира касационната инстанция да приеме, че макар да е налице частично обезсилване на решението на РС, по същество въззивният съд е намерил за неоснователна поддържаната от касатора позиция за законосъобразност на издаденото в негова полза удостоверение за търпимост, от което следва, че не е налице основание за ангажиране отговорността на насрещната страна за каквато и да е част от разноските, направени от касатора за защитата му в производството пред втората инстанция.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5835 от 14.12.2015 г., постановено по в.гр.д.№ 1021/2014 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1682 от 24.03.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 1021/2014 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, с което е оставена без уважение молбата на Ю. А. С. за изменение на постановеното по същото дело решение № 5835 от 14.12.2015 г. в частта за разноските.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: