Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.4
595_14_opr_288_108zs_79zs.doc
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 114
София, 25.02. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети февруари две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 595 /2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. Н. Е. срещу въззивно решение № 4028 /10.10.2013 г. по възз. гр.д. № 150 /2013 г. на Благоевградски окръжен съд, г.о., с което е потвърдено решение № 9562 /03.12.2012 г. по гр.д. № 857 /2012 г. на Благоевградски районен съд, г.о., с което е уважен иск на Ж. К. Н., Л. К. Н., Е. К. Н. и Х. К. Н. срещу Л. Н. Е. с правно основание чл.108 ЗС за реална част от 370 кв.м. от недвижим имот – поземлен имот с идентификатор 04279.628.177 в [населено място], [улица], (целият) с площ 546 кв.м., с посочени граници на реалната част и Л. Н. Е. е осъден за разноски.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна Ж. К. Н. твърди в писмен отговор, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Насрещните страни Л. К. Н., Е. К. Н. и Х. К. Н. твърдят в писмен отговор, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение и не е налице изключението по чл.280,ал.2 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че процесният имот е заснет като част от възстановения на ищците с решение на ПК поземлен имот с площ 1 440 кв.м.; решението на ПК има конститутивно действие, то и издаденият въз основа на него през 2001 г. констативен нотариален акт за собственост легитимират ищците като собственици на имота, реална част от който е процесният имот; от съвкупната преценка на събраните по делото гласни доказателства с прието по делото заключение на СТЕ се установява, че ответникът владее спорната част от имота на ищците; Реалната част не попада в имота на ответника, придобит от неговия баща, който е с (различен) идентификатор 04279.628.178, следователно ответникът не е придобил имота чрез правна сделка; Възражението на ответника за придобивна давност е неоснователно, защото придобивна давност не може да тече по няколко причини : Преди реституцията имотът е бил на ТКЗС и съгласно чл.86 ЗС до измененията през 1990 г. е имало забрана за придобиването му по давност; Изтеклата от този момент (1990 г.) до 1997 г. давност не се зачита съгласно чл.5,ал.2 ЗВСОНИ; дори да се приеме, че през 1997 г. е била започнала нова давност, то тя е била прекъсната на основание чл.116,б.”б” ЗЗД с предявяване на отрицателния установителен иск за собственост, предмет на разглеждане по гр.д. № 390 /2002 г. по описа на РС Благоевград, което е приключило с решение, влязло в сила на 05.03.2009 г.; При действието на ЗПИНМ, на чл.59 З., респ. чл.200,ал.1 ЗУТ процесната реална част не е могла да бъде обект на придобивна давност, т.к. от 1980 г. имотът е бил в регулация. Въззивният съд е посочил за пълнота, че ответникът не може да оспорва легитимацията на ищците по възстановителното решение на ПК с доводи, че наследодателят им не е бил собственик, доколкото не противопоставя права върху процесния имот преди коопериране в ТКЗС и съдът не е длъжен да провежда косвен съдебен контрол за законосъобразност на решението на ПК.
Жалбоподателят извежда процесуалноправен въпрос : дали въззивното решение не е недопустимо, т.к. съпругата на ответника Л. Е. не е участвала като страна по делото.
Въпросът не е обуславящ, доколкото по първоинстанционното и въззивното дело липсват твърдения и данни ответникът Л. Н. Е. да е придобил възмездно процесната реална част по време на брак, нито да я е владял по време на брак, а такива твърдения се въвеждат едва с оплакванията в касационната жалба.
Жалбоподателят извежда процесуалноправен въпрос : Дали въззивният съд следваше да извърши косвен съдебен контрол на позитивното решение на ПК, при положение, че ответникът не противопоставя собственически права върху процесната площ, но е въвел твърдения, че възстановената площ е в по-голям размер от тази, която реално е притежавал наследодателят на ищците.
Въпросът не е обуславящ, т.к. във въззивната жалба на Л. Е. не е наведен такъв довод за неправилност на първоинстанционното решение – за неприложен или неправилно приложен косвен съдебен контрол относно по-големия размер на възстановения имот, а за липса на идентичност между възстановения имот на ищците и поземлен имот с идентификатор 04279.628.177 и въззивният съд не е бил длъжен да се произнася по него.
Жалбоподателят извежда материалноправен въпрос : прекъсва ли се давността с предявяване на отрицателен установителен иск от владелеца срещу лицата, на които е възстановен имота по реда на земеделската реституция и твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с постановени по реда на чл.290 ГПК съдебни решения на ВКС : № 401 /12.01.2012 г. по гр.д. № 895 /2010 г., І г.о., № 705 /29.10.2010 г. по гр.д. № 1744 /2009 г. – І г.о., № 280 /24.1012011 г. по гр.д. № 344 /2011 г., ІІ г.о., с които е прието, че за да бъде прекъсната давността на основание чл.116,”б” ЗЗД, е необходимо собственикът да е предявил установителен или ревандикационен иск срещу владелеца, а последният да се позове на придобивна давност.
Въпросът има значение за спора, но не е разрешен в противоречие с посочените решения, т.к. въззивният съд е приел, че в спора, приключил с влязло в сила решение, е установено именно правото на собственост на Ж. К. Н. и Х. К. Н., които са били ответници по отрицателния установителен иск на Л. Н. Е., който в този спор се е позовал на придобивна давност върху процесния имот.
Но, както беше изложено по-горе, изведеният въпрос не е обусловил крайните изводи на въззивния съд, който е приел, че при действието на чл.59 З. и чл.200,ал.1 ЗУТ процесната реална част не е могла да бъде обект на придобивна давност, т.к. от 1980 г. процесният имот е бил в регулация.
Жалбоподателят извежда материалноправен въпрос : изтекла ли е в полза на касатора десетгодишна придобивна давност и от кой момент започва да тече, като се има предвид и правилото на чл.5,ал.2 ЗВСОНИ.
За да не бъде фактически, а правен, по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и т.р. № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС, този въпрос следва да бъде уточнен по реда на т.1 от посоченото т.р.- така : от кой момент започва да тече десетгодишна придобивна давност, предвид правилото на чл.5,ал.2 ЗВСОНИ (ДВ, бр. 107 от 18.11.1997 г.) и кога изтича. Но този въпрос не е обусловил крайния извод на въззивния съд, доколкото, както беше посочено, въззивният съд е приел, че поради забраната в устройствените закони, процесната реална част от урегулиран недвижим имот не е могла да бъде придобивана по давност.
Жалбоподателят извежда материалноправен въпрос : дали забраната на чл.201,ал.1 ЗУТ е налице в случаите, в които са спазени минималните изисквания по чл.19 ЗУТ за повърхност и лице, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 113 / 03.09.2012 г. по гр.д. № 889 /2011 г. на ВКС, ІІ г.о.
Въпросът не е обуславящ, доколкото жалбоподателят Л. Е. не е твърдял, нито установил по делото, че процесната реална част отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ за повърхност и лице. В отговора на исковата молба (л.58 по делото на БРС) ответникът по иска Л. Е. е твърдял, че е придобил процесната реална част като част от придобития от своя баща имот, че владее процесната част, като част от този свой имот, и възражението си за придобивна давност основава на твърденията си, че от 1989 г. и до момента само той е владял и ползвал целия си имот с площ от 1 000 кв.м., включваща и процесната реална част.
Няма противоречие и с разрешението в обжалваното решение, в което е установено, че процесната реална част от урегулиран поземлен имот не е отговаряла на изискванията за минимален размер на лице, поради което не е могла да бъде придобита на основание давностно владение.
Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Искането на ответника в това производство Ж. К. Н. да бъде осъден жалбоподателят да му заплати направените разноски в размер на 250 лева е основателно и доказано с представения по делото договор за процесуално представителство (л.86), в който е отразено уговарянето и заплащането на 250 лева разноски за процесуално представителство. Искането на ответниците в това производство Л. К. Н., Е. К. Н. и Х. К. Н. да бъде осъден жалбоподателят да им заплати направените разноски в размер на 360 лева е основателно и доказано с представения по делото договор за процесуално представителство (л.96), в който е отразено уговарянето и заплащането на 250 лева разноски за процесуално представителство.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 4028 /10.10.2013 г. по възз. гр.д. № 150 /2013 г. на Благоевградски окръжен съд, г.о.
Осъжда Л. Н. Е. да заплати на Ж. К. Н. сумата 250 (двеста и петдесет) лева разноски за процесуално представителство в това производство.
Осъжда Л. Н. Е. да заплати на Л. К. Н., Е. К. Н. и Х. К. Н. сумата 360 (триста и шестдесет) лева разноски за процесуално представителство в това производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2