Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.3
4193_16_288gpc_109zs
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 114
София, 28.02.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 4193 /2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба от В. И. М. и Т. И. Р. срещу въззивно решение № 2490 от 28.03.2016 г. по възз.гр.д. № 2162 /2015 г. на Софийския градски съд, г.о., в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.124 ГПК и вместо това е постановено друго: на основание чл.124,ал.1 ГПК е признато по отношение на Л. Н. З., че В. И. М. и Т. И. Р. не са носители на правото на собственост върху (реална) част от поземлен имот в [населено място] с площ от около 94 кв.м., индивидуализирана в решението и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт за собственост върху недвижим имот по давностно владение № 195, том VIII, дело № 152/1994 г. от 01.06.1994 г., в частта, с която с него е признато, че ответниците са собственици по процесната реална част от поземления имот.
Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в останалата част, с която е отхвърлен насрещният иск с правно основание чл.109 от ЗС, предявен от В. И. М. и Т. И. Р. срещу Л. Н. З..
Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна Л. Н. З. не е подал писмен отговор на касационната жалба.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост на недвижим имот, за което след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр. 50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване.
В касационната жалба са налице оплаквания, че въззивното решение е неправилно.
Първоинстанционният съд е отхвърлил отрицателния установителен иск с мотиви, че при направено от ответниците оспорване на представеното от ищеца решение на поземлена комисия от 2009 г., ищецът не е доказал, че наследодателят му е придобил имот с местоположението на възстановения в стари реални граници, както и кога имотът е придобит, поради което не може да се приеме, че ищецът е установил владението, на което основава правния си интерес именно по отношение на имот, който да е бил собственост на наследодателя му и да се е намирал на конкретното място, за да установи и че се застъпва имот, по отношение на който има правен интерес.
Въззивният съд е направил следните правни изводи:
Той следи служебно за допустимостта на решението в обжалваната част.
С представеното от ищеца Л. З. решение на поземлената комисия (нататък и ПК) № 1369Р от 13.04.2009 г. е възстановено правото на собственост върху имот № 523 в полза на наследници, между които е и ищецът. В полза на ответниците по делото В. И. М. и Т. И. Р. е признато с констативен нотариален акт №195, том VIII, дело № 152/1994 г. правото на собственост върху по 1 / 4 идеални части от УПИ 1-1 по плана на [населено място] въз основа на изтекла придобивна давност. Въззивният съд е установил, че поземлен имот с планоснимачен № 523 и УПИ І-1 се застъпват с около 175 кв.м. по букви и цифри 3-4-В-5-6-3 на комбинирана скица 2 (приложение към експертизата), като именно обстоятелството, че реална част от ПИ № 523 попада по регулационен план в УПИ 1-1, за който е отреден поземлен имот № 1, обуславя правния интерес на ищеца З. от предявяване на отрицателен установителен иск срещу ответниците. Въззивният съд е приел, че с решението на ПК от 2009 г. окончателно е приключила процедурата по възстановяването на имот № 523.
Като се е позовал на правилото на чл.5,ал.2 ЗВСОНИ и цитирани от него решения на ВКС, въззивният съд е приел, че датата, от която владението на ответниците, упражнявано върху спорната част от имот 523, попадаща в УПИ І-1, може да бъде противопоставено на собствениците по земеделска реституция, е влизане в сила на решението на ПК – 13.04.2009 г. за земеделска земя, на които е възстановена собствеността с решение на ПК. От това въззивният съд е приел извод, че издаденият в полза на ответниците нотариален акт за собственост върху недвижим имот по давностно владение и наследство №195, том VIII, дело № 152 /1994 г. не може да ги легитимира като титуляри на правото на собственост на спорната реална част от поземлен имот.
Жалбоподателите извеждат следния процесуалноправен въпрос: Следва ли въззивният съд да се произнася за първи път по доказателства, оспорени и неприети от първата инстанция и за които ищецът-въззивник изрично е заявил във въззивната си жалба, че не желае да бъдат обсъждани. Жалбоподателите твърдят, че по отношение на въпроса е осъществена предпоставката на чл.280,ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Жалбоподателите визират представеното от ищеца решение на поземлена комисия от 2009 г., чиято законосъобразност са оспорили с отговора на исковата молба с довод, че е издадено в противоречие със закона и при липсата на основания за неговото издаване.
По-горе беше посочено, че представеното от ищеца решение на ПК от 2009 г. е обсъждано от първоинстанционния съд, който въз основа на оспорване от страна на ответниците, е приел, че то не установява правния му интерес от водене на иска.
Действително, във въззивната си жалба ищецът Л. З. поддържа, че не иска да бъде установявано правото му на собственост, но иска да бъде констатиран правния интерес от водене на отрицателния установителен иск срещу ответниците (жалбоподатели в касационното производство). Въззивният съд е бил длъжен да се произнесе по този довод, за което е бил длъжен да обсъди решението на ПК.
А в насрещната си въззивна жалба и в отговора на въззивната жалба на Л. З. ответниците В. М. и Т. Р. не са навели доводи за никакви допуснати от първоинстанционният съд процесуални нарушения. Не са твърдели, че първоинстанционния съд не е приел представено от ищеца решение на ПК, нито, че не е разгледал направено от тях оспорване.
Настоящият състав намира, че доколкото при тези констатации процесуалноправният въпрос е обуславящ, (при наличието на изричен довод във въззивната жалба за наличие на правен интерес от воденето на иска) въззивният съд го е разрешил в съответствие с установената практика по приложението на правилото на чл.269 ГПК, което предвижда, че въззивният съд следи служебно за допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната му част, за което в случая е следвало да извърши преценка за наличие на правен интерес от воденето на отрицателния установителен иск и че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения по събиране на доказателства. Въззивният съд е бил длъжен да обсъди решението на ПК и във връзка със задължението му да обезпечи правилното приложение на императивна материално правна норма (чл.5,ал.2 ЗВСОНИ). Разрешението на въззивния съд (процесуалните му действия) е в съответствие с приетото в т.1,г.2 и т.3 от ТР № 1 /2013 г. по т.д. № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС и в т.1 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Поради изложеното не са налице основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски, а ответникът не претендира разноски и не е представил доказателства, че е направил такива, поради което разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 2490 от 28.03.2016 г. по възз.гр.д. № 2162 /2015 г. на Софийския градски съд, г.о..
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.