О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№114
София, 28.02.2018 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 3373 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 7089 от 19.06.2017 г. на И. С. А. и Г. Е. А. чрез пълномощника им адвокат К. Д. против решение № 212 от 4.05.2017 г., постановено по гр.д. № 233 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Русе, с което е потвърдено решение № 1433 от 15.11.2016 г. по гр.д. № 3205/2016 г. на Районен съд-Русе за допускане на съдебна делба на самостотятелен обект в сграда с идентификатор 63427.2.379.3.3 с прилежащите му 10/83 ид.ч. от поземления имот между съделителите и при права в съсобствеността: П. С. Д. – 2/6 ид.ч., И. С. А. – 1/6 ид.ч., П. С. А. – 1/6 ид.ч. и И. С. А. и Г. Е. А. – 2/6 ид.ч. в режим на съпружеска имуществена общност.
П. С. Д. и П. С. А. са е подали чрез пълномощника си адвокат К. Д. писмен отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като претендира и възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
При постановяване на решението си въззивният съд е приел за установено, че делбеният обект е бил придобит чрез покупко-продажба от 1962 г. от С. В. и М. В., като П. Д. и И. А. са техни син и дъщеря, а П. А. е син на И. А.. През 1972 г. С. и М. В. дарили на П. Д. 1/3 от имота. С. В. е починал през 1977 г., като П. Д. направила отказ от наследството му, а М. В. е починала през 2005 г., като приживе през 1992 г. прехвърлила собствената си 1/3 ид.ч. на И. А. с договор за издръжка и гледане. Анализирайки свидетелските показания, съдът е приел за неоснователно възражението на И. и Г. А., че са придобили имота по давност, тъй като липсват действия, с които да се отричат правата на другите съсобственици /декларирането на имота и плащането на данъци не съставлява такива действия/, като същевременно в нотариална покана, изходяща от И. и Г. А. от 15.09.2006 г. същите са заявили, че имотът е съсобствен, не е поделен и П. Д. също го ползва.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят въпросите:
1) по приложението на презумпцията по чл.69 ЗС, съгласно която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго
2) след изтичане на срока, предвиден по чл.79 ЗС, в който едно лице е владяло недвижим имот, автоматично ли се придобива право на собственост или е необходимо позоваване
3) при какви предпоставки следва да се приеме, че един от съсобствениците е придобил целият имот по давност при положение, че той ползва цялата вещ
Първият и третият въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, тъй като тълкуване за приложение на презумпцията по чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците е направено с Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и изводите на въззивния съд съответстват с даденото тълкуване, че в случаите когато съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена и за него давност може да започне да тече от момента, в който извърши действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.
Вторият въпрос е неотносим към мотивите на въззивния съд, с които е прието за неоснователно възражението за придобивна давност, тъй като съдът не е формирал извод, свързан с момента на позоваване на давността, а е приел, че независимо от осъществяваната само от И. и Г. А. фактическа власт, давност в тяхна полза не е почнала да тече, тъй като липсват действия, с които да са демонстрирали на останалите съсобственици завладяването на техните права.
Практиката на ВКС по Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по т.д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 3/25.01.2016 г. по гр.д. № 3973/2015 г., I г.о. и решение № 484/4.02.2013 г. по гр.д. № 740/2011 г., I г.о. е неотносима към мотивите на съда, поради което въззивното решение не й противоречи.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
С оглед изхода на настоящото производство касаторите следва да възстановят на П. Д. и П. А. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 800 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат К. Д..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 212 от 4.05.2017 г., постановено по гр.д. № 233 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Русе.
ОСЪЖДА И. С. А. и Г. Е. А., двамата с адрес: [населено място], [улица] да заплатят на П. С. Д., съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.3, адвокат К. Д. и на П. С. А., [населено място], [улица], вх.2, ет.6 разноски по повод касационната жалба в размер на 800.00 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: