4
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 2401/2013 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 114
гр.София, 04.03.2014 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на двадесет и първи януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 2401/2013 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат Б.Ч. от АК-Б. срещу решението на Пловдивския окръжен съд № 282/18.02.2013 год., постановено по в.гр.дело № 3585/2012 год. С това решение въззивният съд е обезсилил първоинстанционното осъдително решение на Пловдивския районен съд № 2931/11.07.2012 год. по гр.дело № 3370/2012 год., с което е уважен предявеният от ищеца-касатор иск по чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.327 ТЗ и е осъден [фирма], [населено място] да заплати сумата 28 413,21 лева-продажна цена на доставени стоки по сключени между страните договори за търговска продажба, както и обективно съединения иск за мораторна неустойка по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 25 116,03 лева за забавено плащане на посочената главница, след което е изпратил делото по подсъдност на Окръжен съд-гр.П., който да го разгледа като първа инстанция на основание чл.104, т.4 ГПК.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че неправилно с оглед данните по делото съдът е приел, че делото следва да се разгледа по правилата на родовата подсъдност от окръжен съд като първа инстанция, тъй като макар и основани на едно правоотношение поради наличие на трайни търговски взаимоотношения, касае се за обективно съединени няколко самостоятелни осъдителни претенции за цена на стоки по отделни договори, всяка от които на стойност под 25 000 лева, поради което родово компетентен да разгледа делото е районният съд, постановил обезсиленото решение. Същото се отнася и за претенцията за неустойка за забавено плащане по всяка една от издадените фактури.
В допълнително изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, евентуално т.2 ГПК, по поставените процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.103 и чл.104, т.4 ГПК, които обобщени се свеждат до следното: следва ли осъдителни претенции за заплащане цена на продадени стоки, основани на няколко самостоятелни договора между двама търговци в един спорен период да се приемат за разглеждане като един иск основан на общо правоотношение поради наличието на трайни търговски отношения между страните или представляват няколко обективно съединени иска с отделна цена на всеки от тях. Позовава се на приложени към касационната жалба многобройни съдебни актове постановени от ВКС и съдилищата в страната.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] не изразява становище в законоустановения срок.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение въззивният съд е обезсилил първоинстанционното осъдително решение на Пловдивския районен съд и е изпратил делото за разглеждане от Пловдивския окръжен съд, който съгласно чл.104, т.4 ГПК е родово компетентен да разгледа обективно съединените искове за заплащане на претендираната от продавача цена на продадени стоки и неустойка за забавено плащане, тъй като цената на всяка от заявените претенции надхвърля сумата от 25 000 лева. Изложени са съображения, че доколкото според твърденията на самия ищец правоотношенията му с ответника са основани на трайни търговски отношения, независимо, че са сключени 5 броя идентични договори за доставката на различните видове стоки, вземането за заплащане на тяхната цена по издадените 7 бр. фактури има общ произход и представлява един иск за главница и един иск за неустойка за забавено плащане, а не сбор от отделни самостоятелни кумулативно съединени искови претенции, основани на единични доставки.
По въпроса за родовата подсъдност на делата съгласно чл.103 и чл.104, т.4 ГПК е създадена трайноустановена съдебна практика и дали с една искова молба са предявени един или няколко иска е въпрос на конкретна преценка по делото, като е меродавна цената на отделните искове. При обективно съединяване на искове за главница и претенция за мораторна лихва /респ. мораторна неустойка/ за забавено плащане на сумата по главницата до предявяването на иска, за прилагане на чл.104, т.4 ГПК се изисква поне един от исковете да е с цена над 25 000 лева. В трайноустановената си съдебна практика ВКС, ТК приема, че когато вземанията произтичат от едно правоотношение по договор за доставка или за изработка, респ. от трайноустановени търговски взаимоотношения във връзка с неговото изпълнение, претенцията за вземания относно цената във връзка с неговото изпълнение /чиято стойност може да бъде предмет на отделни фактури/ представлява един иск. В случая по делото е безспорно наличието на трайни търговски отношения между страните през процесния период във връзка с доставката на стоки, конкретизирани по вид и количество в пет броя идентични договори за търговска продажба. Предмет на делото е претенция за заплащане цената на доставени различни стоки в изпълнение на тези договори подробно описани по вид и количество в издадените 7 броя данъчни фактури на обща стойност 28 413,21 лева-претендирана като главница, както и сумата от общо 25 116,03 лева-договорна неустойка за забавено плащане на посочената главница. При тези фактически данни в съответствие с цитираната константна практика на ВКС въззивният съд е приел, че се касае за две вземания основани на едно правоотношение, а не за сбор от инцидентни доставки по отделни фактури, всяка от които има самостоятелен характер и представлява отделен иск по чл.327 ТЗ съответно по чл.92, ал.1 ЗЗД-по отношение претенцията за мораторна неустойка. С оглед на изложеното, не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Неоснователно е и позоваването на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като различният изход в представените към касационната жалба съдебни актове произтича от различните факти и обстоятелства релевантни за установяване на възникналото облигационно правоотношение, от което произтича вземането по всяко едно от делата, а не от противоречива съдебна практика по поставените от касатора процесуални въпроси относно приложението на чл.103 и чл.104, т.4 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 282/18.02.2013 год., постановено по в.гр.дело № 3585/2012 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/СЛ