5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1140
София, 07.12.2017 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети ноември, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ЕМИЛ ТОМОВ АЛБЕНА БОНЕВА
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 801/2017 г. по описа на ІV г.о.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община], представлявана от кмета инж. К. И. Г., подадена от адвокат Р. Н., срещу въззивно решение № 2243 от 25.11.2016 г. по в. гр. дело № 1876/2015 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 1716 от 07.05.2013 г. по гр. дело № 430/2012 г. на Благоевградския окръжен съд за отхвърляне исковете на И. Б. Л. и Е. А. Л. срещу [община] за заплащане на сумата 61 625 лева и вместо това е постановено ново решение. С него [община] е осъдена да заплати на основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД на И. Б. Л. и Е. А. Л., двамата от [населено място], [община], обезщетение за имуществени вреди, причинени от неизпълнение на договорните задължения по споразумение, сключено на 21.02.2008 г., изменено с допълнително споразумение от 20.02.2009 г., в размер на сумата 61625 лева, заедно със законна лихва върху тази сума, считано от 08.10.2012г. до окончателното и изплащане.
Ответниците по касационната жалба И. Б. Л. и Е. А. Л., двамата от [населено място], [община], чрез адвокат Д. Б., са представили отговори, с които оспорват жалбата и излагат съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване. Претендират присъждане на направените пред касационната инстанция разноски.
Въззивният съд е приел за установено по делото, че сключеното от страните на 21.02.2008 г. споразумение, изменено със споразумение от 20.02.2009 г., е извънсъдебна спогодба, представляваща двустранен възмезден договор. С този договор И. и Е. Л., от една страна и [община], от друга, са се съгласили да се прекрати спора им по гр. дело № 683/2006 г. на Разложкия районен съд. То е образувано по искова молба от И. Б. Л. и Е. А. Л., с която искат да се признае за установено по отношение на [община], че те са собственици на масивна жилищна сграда, изградена в У. *-*** в кв.76 по ПУП на [населено място] както и че те притежават право на строеж върху парцел I, в кв. 80 по плана на [населено място], който имот по действащия към датата на подаване на исковата молба е представлявал У. *-*** в кв.76 по ПУП на [населено място]. В изпълнение на поетите задължения по споразумението И. и Е. Л. са се отказали от установителния си иск за собственост по отношение на масивна жилищна сграда, изградена в У. *-***, в кв. 76 по ПУП на [населено място] и на право на строеж върху парцел I, кв. 80 по плана на [населено място], а [община] се е задължила да учреди на И. и Е. Л. право на строеж върху поземлен имот У. X., в кв.52 по плана на [населено място], [община] с площ 410 кв. метра и да им построи със свои средства, инвестиции и материали в този поземлен имот жилищна сграда, съответстваща на жилищната сграда, изградена в У. *-*** в кв.76 по ПУП на [населено място].
Въззивният съд е приел възраженията на [община] за нищожност на спогодбата поради липса на съгласие, както и поради противоречие с разпоредбите на чл.21 и чл.22 ЗМСМА, чл.34 и чл.35 ЗОбС, чл.3 ЗОП/отм./ за неоснователни. Сключеното от страните споразумение е валидно. По силата на същото, съставляващо двустранен и възмезден договор, общината е поела задължение да построи със свои средства, инвестиции и материали жилищна сграда, като виновно не е изпълнила това си договорно задължение и на основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД дължи обезщетение за причинените от неизпълнението си имуществени вреди на И. Б. Л. и Е. А. Л. в размер на стойността на непостроената им жилищна сграда в поземлен имот У. *****, в кв. 52 по плана на [населено място], [община]. Според въззивния съд, стойността на непостроена жилищна сграда, а от там и размера на причинените на жалбоподателите имуществени вреди следва да се определи съобразно стойността на построената от самите тях жилищна сграда в поземлен имот У. *-*** в кв. 76 по ПУП на [населено място], тъй като общината е трябвало да построи същата по разположение и размер жилищна сграда, каквато те вече са били построили в посочения поземлен имот. Стойността на построената от жалбоподателите жилищна сграда е в размер на 62 000 лева. към момента, когато тя е била с валиден акт за узаконяване. Същата стойност следва да се приеме и за жилищната сграда, която общината се е задължила да построи в У. *****, в кв. 52 по плана на [населено място], [община]. Въззивният съд е приел, че за остойностяване размера на причинените на ищците имуществените вреди е без значение, че построената от тях жилищна сграда в поземлен имот У. *-*** в кв.76 по ПУП на [населено място] в определен момент е била незаконна, тъй като за точното изпълнение на договорните си задължения общината е дължала построяване на законна жилищна сграда, изградена въз основа на учредено право на строеж, одобрени проекти и строителни книжа, и с издадено разрешение за ползване. Съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданския процес предявените от И. Б. Л. и Е. А. Л. срещу [община] искове с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени вреди следва да се уважат, така както са предявени, а именно за сумата 61 625 лева, заедно със законна лихва върху нея, считано от датата на постъпване на исковата молба в съда, която дата е 08.10.2012 г., до окончателното и изплащане.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ Допустимо ли е от материалноправна гледна точка в договора за извънсъдебна спогодба да се инкорпорират повече от един договори; 2/ Когато една от страните по договор за извънсъдебна спогодба направи писмено волеизявление до другата страна, че разваля договора за извънсъдебна спогодба, това води ли автоматично до разваляне на инкорпорираните в спогодбата други договори или те остават да съществуват като самостоятелни такива? Инкорпорираните в спогодбата договори имат ли акцесорен характер, т.е. явяват ли се второстепенни, а договора за извънсъдебна спогодба – главен спрямо тях или са си самостоятелни облигационни връзки независими една от друга; 3/ Дължи ли се плащане на обезщетение за претърпени от ищците имуществени вреди, когато договорът за извънсъдебна спогодба е развален и искова претенция е заявена след развалянето; 4/ Дължи ли се плащане на обезщетение, когато при сключване на извънсъдебната спогодба такова обезщетение не е договорено и самата спогодба е развалена от ищците; 5/ Дължи ли се плащане на обезщетение, когато са налице предпоставките на чл. 81, ал. 1 ЗЗД; 6/ Допустимо ли е обезщетението за претърпени от ищците имуществени вреди да се определя на базата на незаконно построената от тях сграда; 7/ При възражение за нищожност на договор като форма на процесуална защита, следва ли ответникът да сочи точно основанията по чл. 26 ЗЗД или е достатъчно само да се позове на нищожността и нищо повече, а съдът да изследва налице ли е някое от тях или не.
Сочи се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона. С оглед основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е посочена съдебна практика.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 2243 от 25.11.2016 г. по в. гр. дело № 1876/2015 г. на Софийския апелативен съд. Повдигнатите въпроси под №1, 2 и 7 са неотносими, защото съдът не е приел, че в извънсъдебната спогодба се инкорпорират повече от един договори; нито ответникът – касатор се е позовал общо на всички основания за нищожност по чл.26 ЗЗД, за да е трябвало съдът да преценява дали да изследва всичките. По въпрос №3 и 4 въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика, че развалянето на договора макар и с обратна сила, не означава липса на договор и на общо основание се дължи освен връщане на даденото и обезщетение за вредите независимо дали такова е уговорено в договора. Въпрос №5 е неотносим, защото въззивният съд не е приел, че в случая неизпълнението се дължи на причина, за която длъжникът не отговаря. Напротив направен е извод, че ищците са упражнили потестативното си право да развалят двустранния договор, защото по делото е установено неизпълнение на ответника по причина, за която той като длъжник отговаря. По въпрос №6 е съобразена задължителната практика на ВКС, според която паричното обезщетение се определя като разлика между паричната равностойност на имуществото на кредитора, както е увредено и паричната му равностойност, ако не беше увредено. Приетата от съда оценка на сградата е към момент, когато тя е била с валиден акт за узаконяване. Освен това според въззивния съд за остойностяване размера на причинените на ищците имуществените вреди е без значение, че построената от тях жилищна сграда в поземлен имот У. *-***, в кв.76 по ПУП на [населено място] в определен момент е била незаконна, тъй като за точното изпълнение на договорните си задължения общината е дължала построяване на законна жилищна сграда, изградена въз основа на учредено право на строеж, одобрени проекти и строителни книжа, и с издадено разрешение за ползване.
Съобразно изхода на спора на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят по 2 500 лв. деловодни разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2243 от 25.11.2016 г. по в. гр. дело № 1876/2015 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА [община] да заплати на И. Б. Л. и Е. А. Л., двамата от [населено място], [община], по 2 500 лв. – деловодни разноски на всеки един от тях.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.