ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1141
София, 12.09. 2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юли две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 92 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.А. като процесуален представител на [фирма] С. срещу въззивното решение на СГС от 22.Х.2010г. по в.гр.д. № 4037/2010г.
Ответниците по касационната жалба Б. Л. Л., А. А. С., В. К. И., Б. К. И., И. Й. Розев, С. И. ПРиперкова, К. К. Б., М. Ц. Р. и Т. Ц. Р., всички от С., не са дали отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СГС е отменил изцяло решението на СРС от 19.ІІ.2010г. по гр.д. № 45644/2009г. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил на основание чл.233 пр.1 от ЗЗД /неточно посочено ГПК/ [фирма] да освободи и предаде на Б. Л. Л., А. А. С., В. К. И., Б. К. И., И. Й. Розев, С. И. П., К. К. Б., М. Ц. Р. и Т. Ц. Р. държането на партерния етаж от сградата на [улица] С., състоящ се от магазин-сладкарница, фурна, нафтова пещ, складови помещения, санитарен възел, мазе с нафтово стопанство и канцелария с опща площ около 240 кв.м, както и 40 кв.м вътрешен двор, като задната част на обекта има и втори етаж, предмет на прекратения на 28.ІХ.2007г. договор за наем от 20.І.2004г.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че сключения между страните договор за наем е прекратен на 28.ІХ.2007г. с изтичането на едномесемчния срок – предизвестие, даден с нотариална покана от 07.VІІІ.2007г., връчена на ответника 28.VІІІ.2007г., поради неизпълнение от последния на задълженията му да заплаща наем в уговорените срок и начин, неплащане на такса смет от сключването на договора през 2004г. до 2007г. и поради неизвършване на ремонт по уговорения начин. Съдът не е кредитирал показанията на свидетелите К. и И. във връзка с изпълнение на задължението за извършване на ремонт, приемайки, че свидетелите са служители на ответника и заинтересовани от изхода на делото, а показанията им са в пълно противоречие с тези на св.В. и с писмените доказателства. Направен е извод, че след прекратяването на договора ответното дружество следва да върне на наемодателите наетата вещ, която той държи без правно основание.
В изложението на [фирма] по чл.284 ал3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивния съд се произнесъл по въпроса допустимо ли е съдът да признае правото на наемодателя да прекрати наемния договор поради неизпълнение от страна на наемателя на задължението му за плащане на наема в определения срок при условие, че в наемния договор е уговорено, че наемът е търсим и ще бъде заплащан в седалището на наемателя и наемодателят не се е явил да го получи и в този смисъл не е оказал съдействие за изпълнение на дължимата престация от наемателя. Изложени са съображения, че в случая от месец юли 2007г. наемодателите спрели да се явяват на посочения в договора адрес, че с нотариална покана дружеството ги уведомило за изпращане на наема чрез пощенски запис и че следващия наем при неявяването им в определения срок да го получат ще им бъде преведен по пощата. Твърди се, че по този въпрос била налице противоречива практика, за което се сочат ТР № 142/1954г., ППВС № 3/1973г., ТР № 30/1981г., решения на състави на ВКС, на Пл.АС и на С..ОС. Въззивният съд се произнесъл и по процесуалноправният въпрос допустимо ли е въззивният съд, без да счете за необходимо да преразпита свидетелите съгласно разпоредбата на чл.267 ал.2 от ГПК и да е придобил непосредствени впечатления от същите, да откаже да кредитира техните показания и противно на констатациите на първоинстанционния съд на това основание да приеме за установена различна фактическа обстановка, по който въпрос нямало практика, което обуславяло наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай поставеният от касатора материалноправен въпрос сам по себе си не е от значение за изхода на делото с оглед приетото от въззивния съд, че договорът за наем е прекратен не само поради неплащане на дължимия наем по уговорените начин и срокове, но и поради неизпълнение от ответното дружество на други две задължения. С оглед на това дори на поставения въпрос да се даде друго разрешение, то не би довело до различен от приетия в атакуваното решение извод.
Същото се отнася и до релевирания процесуалноправен въпрос. Това е така, тъй като некредитираните от съда свидетелски показания се отнасят само до изпълнение на задължението за извършване от наемателя на ремонт на наетия имот.
За пълнота по последния въпрос следва да се отбележи, че в закона не е предвидено въззивният съд задължително да преразпитва свидетелите, дали показания пред първоинстанционния съд, за да може да преценява тяхната достоверност и да основава изводите си на тях. Съгласно чл.267 ал.2 от ГПК съдът може да изслуша отново свидетели и вещи лица, ако прецени това за необходимо.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГО, ІІ-В състав, от 22.Х.2010г. по гр.д. № 4037/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: