О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1142
гр. София, 09.12.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети ноември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията П. Стоев гр. д. № 1026/11г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на М. И. В. и Р. К. Д. от [населено място] и на [фирма], [населено място] срещу решение № 787 от 11.05.11г. по гр.д.№ 1127/08г. на Софийския апелативен съд, ГК, 1 с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 64 от 14.02.08г. по гр.д.№ 1616/04г. на Софийския градски съд в частта, с която са отхвърлени частично предявените от М. И. В., Л. П. Д. и Р. К. Д. против [фирма] искове по чл.108 ЗС, чл.59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД и вместо него е осъдил [фирма] да предаде на основание чл.108 ЗС на М. И. В., Л. П. Д. и Р. К. Д. владението върху 250 кв.м. от имот пл.№ 1375, в кв.2 по плана на [населено място], м.”З.” съгласно скица, неразделна част от решението.
С това решение въззивният съд е осъдил [фирма] да заплати на основание чл.59 ЗЗД на М. И. В. сумата 4347 лв., на Л. П. Д. сумата 2173, 50 лв. и на Р. К. Д. сумата 2173, 50 лв., представляващи обезщетения за ползване на посочената част от имота за периода 01.03.2000г.-23.06.02г., ведно със законните лихви върху сумите от предявяването на иска до окончателното им изплащане. [фирма] е осъден да заплати на основание чл.86 ЗЗД на М. И. В. сумата 150 лв., а на Л. П. Д. и на Р. К. Д. сумата по 75 лв., представляващи обезщетения за забавено плащане на присъдените главници по чл.59 ЗЗД за периода 12.04.02г. – 17.07.02г., както и 2377, 61 лв. разноски. В останалата обжалвана част, с която предявените искове по чл.108 ЗС (за предаване владението върху 1 900 кв.м. от имот пл. пл.№ 1375), по чл.59 ЗЗД (за заплащане общо на сумата 186 253 лв.) и по чл.86 ЗЗД (за заплащане общо на сумата 1000 лв.) са отхвърлени за разликата до пълните предявени размери, първоинстанционното решение е оставено в сила.
Със същото решение въззивният съд е обезсилил решението на районния съд в частта, с която са отхвърлени предявените от М. И. В., Л. П. Д. и Р. К. Д. срещу Министрество на регионалното развитие и благоустройството и срещу Министерство на вътрешните работи, главна дирекция “Гражданска защита” искове по чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД и е прекратил производството по делото по отношение на тези ответници.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че процесният имот е бил собственост на общия наследодател на ищците в първоинстанционното производство И. К. Д., като ? ид.част от него е била отчуждена по реда на ЗОЕГПНС и реституирана на основание чл.1, ал.1 ЗВСОНИ, тъй като имотът съществува в същия вид, в който е отчужден, а останалата ? ид.част е одържавена през 1954г. за мероприятие по ЗПИНМ – стадион и възстановена с влязло в сила решение по а.х.д. № 518/98г. на СГС. Извършвайки косвен съдебен контрол на акта за реституция, въззивният съд е приел че предпоставките на чл.2 ЗВСОНИ по ЗТСУ и др. закони са били налице, тъй като мероприятието, за което е отчужден имотът не е реализирано, нито е реализирано последващото мероприятие корекция коритото на река В. и че ищците се легитимират като собственици на имота. Прието е също, че ответникът [фирма] владее 250 кв.м. от имота без основание и че предпоставките за уважаване на предявените искове до посочените размери са налице.
По отношение на останалите ответници (с изключение на допълнително конституирания от ищците ответник [фирма], спрямо когото първонистанционното решение е влязло в сила), които са били конституирани като такива от градския съд на основание чл.180 ГПК/отм./, въззивният съд е приел, че тази разпоредба е неприложима при иск с правно основание чл.108 ЗС, тъй като тази норма е приложима при спор между двама или повече кредитори относно парично вземане или определена вещ, докато ищците и тези ответници нямат качеството на кредитори по смисъла на закона.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на касаторките М. И. В. и Р. К. Д. се сочи, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
В изложението на касатора [фирма] е посочено, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпросите допустимо ли е привлеченият по чл.180 ГПК/отм./ и конституиран на това основание като страна по делото да бъде повторно конституиран по реда на чл.181 ГПК/отм./; допустимо ли е ответник по иск с правно основание чл.108 ЗС да се брани с възражение, че ищецът не е собственик на имота, тъй като имотът е публична държавна собственост; в тежест на частното лице или в тежест на държавата е да докаже правото на собственост върху имот, за който е съставен акт за публична държавна собственост; може ли да се претендира реституция върху построени в национализиран имот сгради; може ли да се ревандикира имот от държателя без владелецът, от чието име държателят упражнява фактическа власт да е съдебно отстранен от имота и да му е отречено правото на владение и съставлява ли пречка за възстановяване собствеността, че имотът попада в територията на обект публична държавна собственост.
По подадените жалби Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира следното:
По жалбата на М. В. и Р. Д..
В изложението към тази жалба не е формулиран правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд (същият трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, а не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства), което е задължение на касаторките, а вместо тава са направени общи касационни оплаквания, по които ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по чл.288 ГПК. Наред с това същите не се позовават на противоречие със задължителна практика на ВКС, нито във връзка с другото релевирано основание за допускане на касационно обжалване са изложени някакви доводи (допълнително е представено Р № 394 по гр.д. № 2760/03г. на ВКС във връзка с приложението на чл.188, ал.1 ГПК /отм./, чл.79, ал.1 и чл.69 ЗС – незадължителна практика, с което липсва противоречие).
Независимо от това, във връзка с направените в това изложение оплаквания и съществуващата вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо в частта, с която са уважени предявените искове по чл.108 ЗС, по чл.59 ЗЗД за сумата 2173, 50 лв. със законната лихва и по чл.86 ЗЗД за сумата 75 лв. по отношение на ищцата в първоинстанционното производство Л. П. Д. и на същата са присъдени разноски, респ. в частта, с която тези искове са отхвърлени спрямо нея същото следва да се допусне до касационен контрол в тази му част съгласно дадените с ТР № 1/09г. ОСГТК, т.1 задължителни разяснения, а по консеквентност и в частта, с която са отхвърлени исковете на Р. Д. по чл. 59 и чл.86 ЗЗД за тези суми. В останалата отхвърлителна част въззивното решение не следва да се допуска до разглеждане.
По жалбата на [фирма].
Във връзка с втория поставен по-горе правен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като въззивният съд не е приел, че не е допустимо ответник по ревандикационен иск да се брани с възражение, че претендираният имот е публична държавна собственост, а всъщност е приел това възражение за неоснователно, доколкото по делото е установено, че такъв акт е бил съставен едва през 2003г. след неговата реституция. Ето защо този въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.
Относно третия поставен въпрос липсва противоречие с представеното Р № 1208 по гр.д.№ 5459/07г. на ВКС, с което е прието, че при спор за собственост на земеделски земи, този който се позовава на последиците на административния акт (решение на поземлената комисия) следва да установи, че са били налице материалноправните предпоставки за издаването му, тъй като в случая въззивният съд е приел, че предпоставките на ЗВСНОИ по ЗТСУ и др. закони за реституция на ? ид.част от процесния имот са налице. Същото се отнася и за представеното решение № 939 по гр.д.№ 4962/08г. на ВКС, тъй като въззивният съд не е приел, че реституцията по този закон настъпва от момента на влизане в сила на реституционния закон, а е прието, че това е станало от момента на възстановяване на изплатеното обезщетение.
Следващият въпрос (може ли да се претендира реституция върху построени в национализиран имот сгради) не обуславя изхода на спора и по него липсва произнасяне,доколкото предмет същия е дворното място и тъй като съдът не е приел, че ищците са собственици на построените в имота сгради въз основа на реституция. Освен това липсва противоречие с представените от касатора Р № 1415 по гр.д.№ 1519/95г. и Р № 88 по гр.д.№ 599/94г. (със същите е прието, че след реституцията на терена държавата става суперфициарен собственик на построените от нея след одържавяването сгради), тъй като същите не се отнасят за временни по своя характер сглобяеми постройки, какъвто е настоящият случай.
По последния поставен въпрос също липсва произнасяне, тъй като въззивният съд не е приел, че процесният имот към двата момента на реституцията му е попадал в територията на обект публична държавна собственост, а е приел, че всички предпоставки за възстановяването на собстевността са били налице. Освен това т.3 от ТР № 6/06г. на ОСГК на ВКС не се отнася за разглеждания случай, при който реституцията на ? ид.част от имота е настъпила по силата на чл.1, ал.1 ЗВСОНИ в първоначалната му редакция, т.е. през 1992г., нито е налице противоречие с Р № 881 по гр.д.№ 1202/09г., Р № 491 по гр.д.№ 1499/08г., Р № 162 по гр.д. № 504/09г. и Р № 939 по гр.д. № 4962/08г. на ВКС, с които са разгледани различни от настоящата хипотези.
По отношение на първия, третия и петия поставени по-горе въпроси, във връзка с които е релевирано основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, не са изложени никакви съображения за обосноваване на тяхното значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или с оглед нейното осъвременяване, съгласно дадените в т.4 на ТР № 1/09г. ОСГТК разяснения и в случая тези предпоставки не са налице, поради което касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане и на това основание.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Д о п у с к а касационно обжалване на решение № 787 от 11.05.11г. по гр.д.№ 1127/08г. на Софийския апелативен съд, ГК, 1 с-в. в частта, с която са уважени предявените искове по чл.108 ЗС, по чл.59 ЗЗД за сумата 2173, 50 лв. със законната лихва и по чл.86 ЗЗД за сумата 75 лв. по отношение на ищцата в първоинстанционното производство Л. П. Д. и на същата са присъдени разноски, респ. в частта, с която тези искове са отхвърлени спрямо нея, както и в частта, с която са отхвърлени исковете на Р. К. Д. по чл. 59 и чл.86 ЗЗД за тези суми.
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивното решение в останалата му част.
У к а з в а на жалбоподателките М. И. Д. и Р. К. Д. в седемдневен срок от съобщението да внесат по с/ка на ВКС държавна такса в размер на 45 лв.
Д е л о т о да се докладва при внасяне на таксата или след изтичането на срока.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: