ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1145
София, 01.11.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладвано от съдия Б.Стоилова гр. дело № 258 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на /К./, чрез П.М. – инспектор-юрист при ТД на К. В.Т. срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд /ВАС/ от 09.11.2011г. по гр.д. № 423/2011г.
Ответниците по касационната жалба С. И. С. и М. А. С., и двамата от [населено място], в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК са заели становище за недопустимост на жалбата, без да сочат основанието за това, както и за недопускане на касационно обжалване.
П. на РБ не е дала отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение ВАС е потвърдил решението на Търговищкия окръжен съд 10.VІ.2011г. по гр.д. № 298/2010г., с което е отхвърлено искането на К. за отнемане в полза на държавата от С. С. и М. С. на имущество, притежавано от тях в условията на СИО и лично от С. на обща стойност 95044.10лв., а именно: 40 дружествени дяла по 10лв. всеки от капитала на [фирма], придобити през 1993г. на обща стойност 4000лв.; 5/6 ид.части от дворно място от 1160 кв.м, п-л *-*** кв.** по плана на [населено място], заедно с построените в него къща и стопански постройки, придобити по договор за доброволна делба от 12.І.1994г., извършена между ответницата, сестра й и майка й; лек автомобил рег. [рег.номер на МПС] , придобит на 02.ІІ.1994г.; сумата 63877.10лв. от продажбата на апартамент **,**, на етаж от жил.сграда в [населено място], със застроена площ 96.10 кв.м, ведно с изба и със съответни ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж, отчужден с нот.акт № */200*г., правото на строеж за който е придобито през 1995г.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че придобитото от ответниците имущество е със средства от законни източници – от доходи от трудови правоотношения, значително надхвърлящи двойният размер на М., от участието на С. в [фирма], от рента, аренда и друго отдаване на земеделска земя през 2001г. и 2002г., от продажба на реституирани им земеделски земи през 2004г. и 2007г., от продажбата на апартамента през 2002г., от получени заеми от банки от 2004 до 2009г. в общ размер 21700лв. За придобиването на имота в [населено място] по силата на договора за доброволна делба не е доказано нито плащането на 60000лв. от ответницата за уравнение дела на сестра й, нито да е била давана издръжка и престирано гледане на майка й, но дори да е била заплатена сумата за уравнение, тя е в размер на 38.34 М., която е била във възможностите на ответниците с оглед надхвърлящите им тази сума доходи от законни източници. По отношение на разходите за СМР за апартамента в [населено място] съдът е приел, че те са недоказани, тъй като ответникът закупил от инвеститор правото на строеж за два апартамента, т.е. „жилища на зелено”, които впоследствие около 1998г. са били построени от инвеститора, следователно всички пазарни разходи за построяването им не следва да бъдат отнесени като направени от ответника, в негова тежест евентуално може да бъдат включени само разходи за довършителни работи, които, обаче, не са доказани от ищеца. Освен това за пълнота е прието, че в случая няма основание да се предположи, че процесното имущество, придобито преди периода на извършване на престъпленията, за които е осъден ответника /за престъпление по чл.257 ал.1 във вр. с чл.255 НК – инкриминиран период 1999г., 2001г. и 2003г., за престъпление по чл.210 ал.1 т.3 вр. с чл.209 ал.1 НК – инкриминиран период 14.V.1998г. – 20.ІV.2004г./, е придобито пряко или косвено със средства от извършените по-късно престъпления – такава връзка не може да се изведе само формално и единствено от вида на престъпните деяния /данъчно престъпление и измама/, а е необходимо тя логически да следва от всички данни по делото. За изчерпателност на изложението съдът е приел и че имуществото е СИО, в случая ответницата е доказала влагането на средства за придобиването му от законен източник и не са налице предпоставките на чл.9 и чл.10 ЗОПДИППД за отнемането му в полза на държавата.
В изложението на К. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл с решението си в противоречие с практиката на ВКС и съдилищата, като: 1. формирал решението си, произнасяйки се по въпроси извън посочените във въззивната жалба, позовавайки се на факт /неконкретизиран/, не заявен от въззивния жалбоподател /сочи се решение на ВКС ІV ГО по гр.д. № 952/2010г./; 2. нарушил процесуално правило, като се произнесъл необосновано, позовавайки се на обстоятелства, за които няма приложени и приети доказателства – че юридическото лице, продавач на правото на строеж на двата апартамента, е инвеститор; че дори да е инвеститор, че той е такъв на сградата, в която се намират продадените от него права на строеж на апартаментите; че с продажбата на правото на строеж са прехвърлени и други права или задължения; че прехвърлените права на строеж са реализирани впоследствие около 1998г. от продавача на правото на строеж, при което изводът на съда, че всички пазарни разходи за построяването на тези жилища не следва да бъдат отнесени като сторени от ответника, бил необоснован, какъвто поради това бил и изводът за законни източници на доходи за придобиване на правото на строеж за двата апартамента през 1995г. /сочат се едно решение и едно определение на състави на ВКС, както и ТР № 1/17.VІІ.2001г. на ОСГК/, като се твърди и че разрешаването на този въпрос било от значение за точното прилагане на закона; 3. в противоречие с практиката на ВКС съдът сложил знак за равенство между договор за отстъпено право на строеж и договор за изработка – изразът „жилища на зелено” нямал легална дефиниция, но с оглед изложените от съда съображения според касатора се отнасял за договор за изработка в строителството; приравнявайки двата договора, съдът приема, че разходите за изграждането на апартаментите са извършени от прехвърлителя на правото на строеж, а не от отв.С., приемайки на това основание наличието на доказани законни източници на средства за това, което било неправилно /сочи се едно решение на състав на ВКС от 2001г./; 4. в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд се произнесъл, че е необходима връзка между конкретното престъпление, извършено от ответника, и конкретно придобитото имущество /сочат се четири решения на ВКС/.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
Първият релевиран от касатора процесуалноправен въпрос е бланкетен с оглед непосочването на факта, незаявен във въззивната жалба, но разгледан от въззивния съд, което е пречка за преценка за значението на това обстоятелство за изхода на спора по делото. Вторият въпрос всъщност представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение, а то е основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, проверка на което касационният съд извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането му. По третия релевиран като основание за допускане на касационно обжалване въпрос въззивният съд не се е произнесъл – няма негов извод, поставящ знак за равенство между договор за суперфиция и договор за изработка. С оглед на това по този въпрос не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване. По последния поставен от касатора въпрос въззивният съд се е произнесъл, но той не е от значение за изхода на делото с оглед на обстоятелството, че в разглеждания случай въпрос по приложението на чл.9 и чл.10 ЗОПДИППД не е релевиран като основание за допускане на касационно обжалване, а изводът в тази насока на въззивния съд, който е в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решения № 66/26.VІІ.2011г. по гр.д. № 863/2010г. ІІІ ГО и № 70/04.VІІ.2012г. по гр.д. № 704/2011г. ІV ГО, споделяна от настоящия състав, сам по себе си е решаващ изхода на спора по делото.
Ето защо касационно обжалване на решението не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, ГО, № 154 от 09.ХІ.2011г. по гр.д. № 423/2011г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: