4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1145
гр. София, 14.10.2014 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 4445 по описа за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. т. г. по п. и с. и т. т. [населено място], против решение от 10.04.2014 г., постановено по гр.д.№ 52/2014 г. от ІІІ”в” състав на Софийски градски съд.
Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, въззивния съд се е произнесъл по обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ. Съдът е приел, че предявените искове са основателни. За да достигне до този извод, въззивния съд е приел, че в производството по оспорване на законността на уволнението в тежест на работодателя е да установи наличието на посоченото от него основание за прекратяването на договора, както и законосъобразността на това прекратяване. Тъй като трудовото правоотношение на ищеца е прекратено със заповед №20/26.09.2012г., издадена от ДИРЕКТОР на ПГПСТТ, на основание чл.325, ал.1, т.9 КТ, която норма постановява, че трудовият договор се прекратява, без която и да е от страните да дължи предизвестие до другата, при невъзможност на работника или служителя да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайна неработоспособност /инвалидност/, или по здравни противопоказания въз основа на заключение на трудово-експертна лекарска комисия /ТЕЛК/, като не се допуска прекратяване на трудовото правоотношение, ако работодателят има друга работа, подходяща за здравното състояние на работника или служителя и той е съгласен да я приеме. Следователно фактическият състав на основанието за уволнение по чл.325, т.9 КТ включва два елемента – невъзможност на работника или служителя да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайна неработоспособност /инвалидност/, или поради здравни противопоказания, въз основа на заключение на ТЕЛК и на следващо място – липсата на друга работа, подходяща за здравното състояние на работника или служителя или съответно отказ на работника или служителя да приеме така предложената от работодателя друга работа, която се явява подходяща за здравословното му състояние. По отношение на първата предпоставка, съдът е приел, че се касае се за конкретна трудова препоръка, дадена с решението на ТЕЛК, а не до извод, че здравословното състояние на въззиваемия обективно не позволява да изпълнява длъжността, която заема към момента на уволнението – учител, както и няма отбелязване за необходимостта от трудоустрояване. Съдът е приел, с оглед разпределението на доказателствената тежест, че в хода на съдебния спор не се установява обстоятелството дали е налице обективната невъзможност на ищеца да изпълнява работата на длъжността, която е заемал, това следва да бъде установено по реда, предвиден в чл.73, ал.2 от Наредбата за медицинската експертиза на работоспособността, което в случая не е било сторено. Въз основа на горното, въззивния съд е направил извода, че в хода на производството не е доказано, че е налице обективна невъзможност на ищеца да изпълнява възложената му работа като учител, каквато длъжност той заема при ответника към датата на издаване на оспорената заповед за уволнение.
По отношение на втората кумулативно дадена предпоставка, съдът е приел, че работодателят не е установил, че при него няма друга работа, подходяща за здравословното състояние на работника или служителя и той не е съгласен да я вземе. Съдът е приел от доказателствата по делото се установява, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение между страните, при ответника са определени две длъжности за заемане от лица с намалена трудоспособност – портиер и пазач невъоръжена охрана. Съдът се е позовал на представено по делото писмено доказателство – приложена по делото заповед №292/20.01.2012г. на ДИРЕКТОР на ПГПСТТ, издадена на основание чл.315, ал.1 от КТ, с която се определят работните места за трудоустроени лица. Твърдението на касатора в настоящото производство, че тези длъжности са били заети, поради което не е било възможно да бъде отправено предложение до ищеца да заеме някоя от тях, съдът е приел за недоказано по делото. Доказателство във връзка с това твърдение е констатацията на лекар в С., която се съдържа в становище от 17.09.2012г., в което е посочено, че определените длъжности за трудоустроени лица при ответника са били заети. В. съд е приел, че отразената констатация, обективирана в изготвено от становище от 17.09.2012г., не представлява годно доказателство за установяване на това обстоятелство, касае се за частен свидетелстващ документ, който няма обвързваща съда материална доказателствена сила и отразените в него констатации следва да се преценяват в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства.
Въз основа на горното, съдът е приел, че прекратяването на трудовото правоотношение на соченото в заповедта правно основание е незаконосъобразно и е уважил обективно съединените искове.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че е налице правен въпрос, по който съдът се е произнесъл и който е разрешаван противоречиво от съдилищата – касационно основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като този извод на настоящия състав се налага от обстоятелството, че са представени съдебни решения, които не представляват задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както и че е налице противоречие със задължителна съдебна практика по същия правен въпрос, предвид представеното решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК и представляващо задължителна съдебна практика, по смисъла на цитираното по-горе тълкувателно решение на ВКС. По принцип, двете основания са взаимно изключващи се, тъй като ако по един правен въпрос е налице задължителна съдебна практика, то не би могло касационното основание да е по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като съобразяването или не на отговора на правния въпрос със задължителна съдебна практика е касационно, респ. липса на касационно основание за допускане до касационно обжалване. В случая, соченото като задължителна съдебна практика решение № 266/2010 г. на ВКС ІІІ гр.отд. не касае поставения от касатора правен въпрос, тъй като с него съдът се е произнесъл по правен въпрос, касаещ задължението на работодателя да спази предписание на влязло в сила експертно решение на Н. за трудоустрояване, докато конкретния правен въпрос касае доказателствената сила на частен документ, издаден от лекар по трудова медицина, който съдът е ценил съобразно останалите събрани по делото доказателства. Така цитираното решение на ВКС е неотносимо към настоящия спор, доколкото съдът не е дал отрицателен отговор на отговора на правния въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване по цитираното решение на ВКС, тъй като не е отрекъл задължението на работодателя да изпълни предписанието за трудоустрояване, но е приел, че в настоящия случай липсва предписание за трудоустрояване, доколкото не са изпълнени нормативните изисквания за това и подобно предписание за трудоустрояване липсва в решението на ТЕЛК. Липсата на противоречие в горния смисъл, води и до липса на касационното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Представените въззивни решения, като доказателство за наличието на противоречиво разрешаване на правен въпрос не следва да се обсъждат като наличие на основания по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, доколкото липсват данни същите да са влезли в законна сила, т.е. спорът по тях да е разрешен със сила на пресъдено нещо, като само в последния случай е налице соченото от касатора касационно основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, предвид тълкуването в тази насока, дадено с ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Освен изложеното, в тях отново се касае до хипотеза, в която е налице задължително предписание за трудоустрояване, каквото в случая не е налице, както е приел от фактическа страна въззивния съд.
Предвид изложеното, не са налице сочените от касатора касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване и същото не следва да се допуска.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 10.04.2014 г., постановено по гр.д.№ 52/2014 г. от ІІІ”в” състав на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.